На планината на деветте музи Хеликон в Централна Гърция се състоя среща на писатели, литературоведи и преподаватели от всички балкански страни. Голямата цел на този форум беше чрез литературата да се преодолее имиджа на Балканите като място на дрязги, конфликти, териториални претенции, войни, омраза. Организацията на тази амбициозна среща се дължеше главно на енергията и таланта на Еви Вулгараки-Писина – литературовед и преподавател в Атинския университет, както и на нейните съмишленици. Както ми разясни Генчо Банев, лектор по български език и култура в същия университет, тази конференция представлява един типичен за съвременните гърци акт, в който те решават да направят нещо с кръг от приятели, убедени са в неговия смисъл и важност и сами започват да действат, да го превръщат в проект, да кандидатстват по институции за финансова подкрепа и да го организират. Това е цялостна нагласа в съвременното гръцко общество, в която хората вярват и разчитат най-вече на самите себе си, увличат и други, които споделят същите ценности и цели, запалват ги със своята страст, всеки добавя нещо лично и съкровено към първоначалната идея и когато проектът добие своите контури, едва тогава се обръщат към институциите за подкрепа. Така е била родена тази балканска среща, проведена от 25 до 28 септември на вълшебната планина Хеликон.

Няма как да разкажа за нея, ако не опиша приказното място, защото то ни озаряваше и претворяваше. Планината е карстова, изградена от мрамор, в който са образувани пещери, пропасти и карстови извори. Именно в тези пещери според легендите живеят, обитават и разпръскват своето очарование деветте музи на изкуството. На източния склон на планината е манастира Евангелистрия, посветен на Благовещението на света Богородица. В съседство с него от метрополията на Беотия е построен манастирски комплекс, в които имахме радостта да бъдем настанени.

Бях избрала за тема на моето изказване „Травмите от тоталитарното минало“ във връзка с написването на романа ми „Поразените“. Смятам, че това е тема, засегнала почти всички балкански страни с изключение на Гърция, и тъй като е обща за всички ни, ще предизвика интерес и дискусии. Изразих също и удивлението си как съм смятала, че пиша роман за паметта, за нещо, случило се преди 80 години, а той се оказа предчувствие за войната в Украйна, която вече четвърта година не само не приключва, а създава все по-голямо напрежение. Докато четях изказването си, усетих, че доста хора в залата настръхнаха. Тишината стана някак остра и напрегната, като че ли всеки миг ще се счупи. Политическото противопоставяне е вече в целия свят, а по правило на Балканите то винаги е довеждано до крайности. По-късно в лични и приятелски разговори с отделните участници нещата ми станаха по-ясни.

В Гърция след военен преврат на 21 април 1967 г. е наложена диктатура на военната хунта, която продължава до 1974 г. През този период демокрацията е премахната и гражданските свободи са потъпкани. Полковниците, които извършват преврата, го наричат „революция за спасяване на нацията“ и „защитна стена срещу разпространението на комунизма“. Антикомунизмът е определящата характеристика на управлението и това става причина съпротивата срещу хунтата да се води от леви политически позиции. От страх Гърция да не премине към влиянието на СССР, както цяла Източна Европа, правителството на хунтата провежда репресии над комунисти и други леви сили, които са имали силно влияние още от времето на германската окупация и последвалата гражданска война. Оттам идва и силното левичарско движение в южната ни съседка. Попаднах наскоро там на първомайска манифестация, която имаше всички атрибути и белези на нашите първомайски манифестации преди 1989-а. На нас ни се струва абсурдно, че един толкова свободолюбив народ може да очаква свобода точно от комунизма. Но въпреки всичко гръцкият политически мейнстрийм винаги е бил силно проевропейски, тъй че левичарската пропаганда не може да пусне там дълбоки корени. Освен това издевателствата по време на хунтата не могат да бъдат сравнявани с управлението на комунистическите режими. Но в конкретния случай тези исторически превратности станаха причина за известни резерви към моето изказване.

В хода на дискусиите се повдигнаха и други интересни въпроси – как да оценяваме едно политическо или историческо събитие? Без страст, без патос, обективно, непредубедено, като се вземат предвид всички гледни точки? Един от участниците спомена, че е бил в София в края на 90-те, когато взривили мавзолея на Георги Димитров и видял как идват хора, за да си вземат камък, отломка от разрушената сграда за спомен. При оценката на това събитие трябва да се има предвид и скръбта, и мъката на тези хора, каза той. Аз отвърнах, че може би това важи за учените, за историците, но тази липса на позиция не може да се отнася и за писателите, които винаги пишат от своя гледна точка, тоест винаги пишат през себе си, субективно, като изразяват своята позиция. Не можеш да бъдеш равноотдалечен от едно историческо събитие, ако го описваш като писател. Изобщо тезата за равноотдалеченост мен лично доста ме смущава просто защото заличава границата между добро и зло. В такъв случай трябва да си равноотдалечен от Бога и от дявола, което означава да си никъде. Винаги ще си по-близо до едната гледна точка. Инак ще си топлохладен, нито топъл, нито студен. А и не бих си представила да съчувствам на някой, който си взема камъче от разрушената райхсканцелария на фюрера.

Отец Милан Джорджевич, професор от Скопския университет, в своето изказване разказа за св. Кирил Пейчинович, канонизиран от Македонската църква за светец преди три години, като го сравни с големия съвременен богослов отец Александър Шмеман. Каза, че той може да се нарече първоосновател на съвременната македонска литература. Ние го почитаме като един от ранните дейци на Българското национално възраждане и от първите автори на литература на новобългарски език. Самият той е написал на титулните страници на сборниците „Огледало“, издаден през 1816 г., и „Утешение грешним“, отпечатан в 1831 г., че са на „язик болгарский“. Сърбите пък наблягат на това, че е роден в сръбско семейство. А можем да го почитаме всички, без никой да го присвоява. Това е истинският смисъл на конференции като „Междубалкански литературни срещи“, която ни събра в манастира на Хеликон.

Ще завърша с това как започваха утрините на вълшебната планина. В съседство на манастирския комплекс са намира огромна ферма за овце. Докато призори излизат на паша, звънчетата им нежно звънтят и огласят планината, обвиват я с нежност и благодарност, тихият, монотонен напев на овчето стадо достига и обгръща всяко дърво, всеки човек и докато се спуска надолу по планината, като че ли се раздробява на безброй бисерни дребни песъчинки.