0
742

В плен на думите

Untitled1
„Стив Джобс”

Биографичният филм „Стив Джобс” на Дани Бойл проследява 14 години от живота на личността, съсредоточени в три срещи „с публиката”, на които в крайна сметка… не присъстваме.

Куентин Тарантино и Дани Бойл реабилитираха „бъбривостта” в киното и я превърнаха в (пост)модерен елемент за подражание. Но във филмографията на Дани Бойл „изтече много вода” и се смениха доста жанрове от времето на „Трейнспотинг” (1996) и „Плитък гроб” (1994). Някои елементите в режисьорския му стил се запазиха, други се промениха. По някое време прояви интерес към действителни истории и личности, и най-новият му филм – „Стив Джобс”, е любопитна (макар и не най-добрата възможна)  комбинация от различните аспекти на твореца Дани Бойл, когото опознахме през годините.

Както е ставало дума неведнъж, интересни биографични филми са правят трудно и в този смисъл британският режисьор е открил доста успешен и нестандартен подход за представяне на професионалния възход на американския компютърен магьосник Стив Джобс. Проблематично, от гледна точна на зрителското търпение, се оказва желанието на Бойл да подтикне някои от главните си персонажи да изговорят в статични диаложни сцени тонове думи, които представят творчески намерение и изясняват взаимоотношения. Така, въпреки множеството ретроспекции, съпътстващи тези диалози, действието се оказва въвлечено в мудна „приказливост”, която спъва ритъма, отплесва се и създава предпоставки в края на съответния разговор тотално да забравиш откъде е тръгнал. Да, основната идея е схваната (понякога още в началото на въпросния диалог, защото той не променя позициите на участниците), но кому са нужни толкова много приказки, и то при режисьор, който борави доказано умело с визуалния разказ. Дали пък самият Стив Джобс, вдъхновен от таланта си да завладява моментално съзнанието на потенциалните потребители, не е можел да се спре в наслаждението от индивидуалните словесни двубои?

Untitled2
„Стив Джобс”

Филмът „Стив Джобс” проследява 14 години от живота на едноименната личност (до публичната презентация на iMac през 1998 г.), съсредоточени в три срещи „с публиката”, на които в крайна сметка… не присъстваме. И това е най-оригиналният ход в разказваческия подход на Дани Бойл. От една страна, действието във филма се концентрира изцяло зад кулисите – в пряк и преносен смисъл. Хардуерните проблеми и софтуерното несъвършенство на хора и техника са поставени в „затворена кутия”, подобна на тази, за която Джобс настоява по отношение на новия компютър на Apple. Идеята е енигматично интригуваща, освен в моментите, когато губим специалния инструмент за отварянето на кутията. От друга страна, напрежението преди всяка от презентациите ескалира – от професионалното любопитство до личната драма, а „спектакълът” се отменя, поне що се отнася до кинозрителите, и това не поражда разочарование, а съспенс. Постепенно свикваме да получаваме преразказана информация (под формата на думи и ретроспекции) за събития от прескочените години, а „изрязването” на преките публични срещи с потребителите се превръща в своеобразен ключ към личността на Стив Джобс – изработен от Дани Бойл за нуждите на режисьорската му концепция.

С напредването на филма става ясно, че не е важно дали предварително знаем нещо повече за протагониста. Стив Джобс ще стане за нас такъв, какъвто можем да го уловим през погледа на британския режисьор. Изграждането на този образ – реално чудат или художествено неврастеничен – е най-голямото предизвикателство на филма, въпреки „действителната история” и фактора екранизация. Дани Бойл разкрива пред зрителите цял един свят, съставен от един-единствен индивид с неговите страхове, мании, творчески проблясъци, неумерена гордост, високо самочувствие и неочаквана ранимост от възможността да не е непогрешим. И много често професионалните достойнства се оказват криво огледало за личните несъвършенства, а Стив и обкръжението му сякаш живеят по компютърни схеми – от елита на високите технологии, до „Алиса в огледалния свят”.

Untitled3
„Стив Джобс”

Подобно и на други филми на Дани Бойл, всеки заявен детайл от психологическия пейзаж е надлежно използван и доразвит. А житейската динамика на един човек, който нито за миг не се спира (както във възхода, така и в падението си) е обгърната в грижливо оплетена театралност – сюжетно необяснима (освен със затворения компютърен свят или обсесиите на Джобс), но несъмнено ефективна. И цялата тази фабулна паяжина е подложена на разяждащите „атмосферни” влияния на неумерените словоизлияния. Защо?

Дани Бойл търси ритъм дори в статичността, но безспорно най-активният фактор в „Стив Джобс” е Майкъл Фасбендер. Образът на Джобс му пасва по-добре от Макбет и актьорът успява да премине с макиавелистична наслада през цялата палитра емоции, следвайки (и предвождайки) неуловимата промяна на персонажа, на която ставаме свидетели по време на трите епизода, оформящи филма. Лоялното присъствие на Кейт Уинслет също помага за оформянето на сюжета-личност, както и удачният избор на актьорите за останалите действащи лица от компютърната одисея на Стив Джобс. Ако успеете да преодолеете „приказливостта”, която навява досада, и да „разринете” под терминологията, имате шанс да откриете не просто биография, а доста оригинален модел iДрама.