Софийски истории (85)
Ситният дъжд, докато вървя по улица „Славянска“, отпраща мислите ми в ненадейна посока. Зад мен фаровете на колите нашарват фасадите на големите здания, но чадърът пречи да вдигнеш глава нагоре – там, където вятърът развлачва насъбраните облаци. А и честно казано, предпочитам да си гледам в краката, заобикаляйки локвите и особено проблемните капаци на шахти до сградите, за които никога не можеш да си сигурен, че са безопасни. Кракът ми по невнимание стъпва върху един от тях, той издрънчава, съответно рязко се отдръпвам назад и изведнъж си давам сметка къде се намирам – близо до входа на хотел „Славянска беседа“. Но в случая е важно не само това, което се намира пред мен, но и онова, което остава под краката ми, тъй като то предполага отделна софийска история.
И до ден днешен словосъчетанието „Славянска беседа“ пробужда различни спомени. То тутакси препраща към първото читалище „Славянска беседа“, възникнало още през 1880 г. по идея на словенеца Антон Безеншек, бащата на българската стенография. Място за сбирки, чествания и всевъзможни празненства, на които дамите от тогавашния хайлайф, както личи по снимките, показват последните си тоалети от Париж или Виена пред подбрана столична публика. С други думи – един европейски оазис в неустроената все още столица, преди появата на Народния театър и на Военния клуб. Затуй и Алеко Константинов определя „Славянска беседа“ като „мирна ограда, за дружба сърдечна, за чиста услада, страстта тук немей. Тук българин със сърбин и чех със словак, хърватин със словенец и русин с поляк по братски живей“. Не знам точно така ли е било и навремето сред славяните, но поне звучи „братски“.
След десетина години първата сграда на читалището е разрушена и е вдигната втора – по-солидна и пак на същото място – на ъгъла на улиците „Раковски“ и „Славянска“. Там се провежда и доста казионният Славянски събор в София през 1910 г., жлъчно кръстен от Пенчо Славейков „събор на дахомейците“, тъй като поетът съзира зад всичко това политически интереси, а не само „братско съгласие“.
И така до началото на 30-те години на ХХ век, когато предприемчиви люде решават да преизградят „Славянска беседа“ наново, за да се стигне до днешния комплекс – читалището заема място към сегашната градинка на „Кристал“, а на ъгловото пространство през 1935 г. е вдигнат нов комплекс „Славянска беседа“ – хотел, ресторанти, магазини, кантори и театър. Ето го и началото на българския Бродуей по улица „Раковски“.
Погледът ми попада и върху табелата край входа на днешния хотел, на която е увековечен някогашният му строител Георги Тр. Киселинчев (1878–1971), предприемач и създател на българската каменоделна школа, брат на скулптора Пандо Киселинчев. Архитекти на цялостния проект са Асен Михайловски и Георги Апостолов.
Научих всичко това наскоро от една среща със сегашния управител на „Славянска беседа“ – инженер Любомир Поцков, внук на създателя на хотела. Повод за нея бяха събитията от „кървавата есен“ на 1944 г., разиграли се на това място. Тъй като миналото е винаги тук. В разрива между настояще и бъдеще, между човека и ближните му, между човека и неговия език. То ни застига, вълнува, тревожи, повлича ни из въртопите си, нахлува в нас чрез споделени, чути или прочетени спомени. Затова, излизайки от „неведението“ си, ние все пак искаме да знаем „как“ и „защо“.
Ето защо предложих на съмишленици от „Софийска платформа“ и Института за близкото минало да слезем на „кота нула“ на терора в „Славянска беседа“. Тоест след килиите на „улица „Московска“ и в сградата на „Лъвов мост“ да се спуснем и в подземията на хотела, където под ръководството на Тодор Живков и Мирчо Спасов са били задържани и „филтрирани“ хора, за които някой друг е решавал дали ще живеят, или ще изчезнат безследно. Едва ли някога ще узнаем повечето от тези истории. Но преди да видим самото това място с очите си, се порових из книгите и събрах малкото, описано там.
Всичко започва след утрото на 9 септември 1944 г., когато около 6,30 ч. сутринта по Радио София леко пресипналият глас на Кимон Георгиев известява на всички „българи и българки“, че властта е в ръцете на Отечествения фронт (ОФ), като призовава да бъде посрещната славната Червена армия, с което една страница от историята на България ще бъде „затворена“. Все още никой не говори за спонтанно „въстание на трудещите се“. Ясно е, че е извършен военен преврат и предстои наливането на основите на един нов свят. А какво ще се случи със стария?
Пак по Радио София, но вече на следващия ден, прозвучава съобщение, че всички депутати от XXV НС и министри в последните три правителства трябва да се явят пред органите на новата власт. Съобщението звучи „миролюбиво“, като призив за приемане и предаване на властта. Така го възприемат поне немалко от тогавашните радиослушатели, което показва колко наивност е имало в онези времена.
За тримата регенти се знае, че са били в Чамкория и министърът на войната Дамян Велчев нарежда те да бъдат спешно докарани в София, за да подпишат указ с оставката си. В това време из Военното министерство в София тече разпределение на задачите: новият вътрешен министър Антон Югов (другарят Дончо) нарежда на Георги Чанков да въоръжи групи от „техни другари“ (тук някъде изниква сянката на Тодор Живков), а на македонския главорез Лев Главинчев е разпоредено да завземе Дирекцията на полицията.
От тънкото досие на Тодор Живков, съхранено в ДА „Архиви“, става ясно, че той е назначен чак на 17 октомври за главен инспектор при отдел „Униформена милиция“ и то забележете – от 8 ч. сутринта (така пише в заповедта). Отредена му е заплата от 8400 лв., доста голяма за времето си, плюс 300 лв. за повишението.
А истината е, че Тодор Живков е в играта още от 9 септември (не мога да се ангажирам с часа). Независимо дали врагът се предава, той е трябвало да бъде унищожен. Потвърждават го и разменените шифровани телеграми между Трайчо Костов (Спиридонов) и Георги Димитров в Москва от есента на 1944 г. до пролетта на 1945 г. В тях открито се говори, че революционната мъст не бива да бъде възпирана, тя трябва да клокочи (със съответните жертви), докато не се стигне до т.нар. „Народен съд“.
Така се създават няколко паралелни центъра. Лев Главинчев „завзема“ Дирекцията на полицията на Лъвов мост, където ще трябва да се разправя с бившите полицаи и служители, призовани пак по Радио София да се явят на работа (включително криминалната полиция), защото нищо не ги заплашва. Около триста наивници, откликнали първи, изчезват безследно.
Тодор Живков пък си харесва за „щаб на партизаните“ именно хотел „Славянска беседа“. В центъра е, сградата е леко пострадала от бомбардировките, но е близо до Военното министерство, където заседава правителството на Кимон Георгиев. А и „неформалното място“ дава повече свобода. Междувременно Живков и дясната му ръка Мирчо Спасов са сред първите, които „посещават“ сградата на „Лъвов мост“ и ровят из полицейските архиви. С каква цел? Търсят „предатели“. Прословутата картотека на Никола Гешев с имената на инфилтрираните сред комунистите агенти я няма, обаче има немалко други папки и документи. Тогава са унищожени много полицейски архиви, за чието съществуване можем само да гадаем.
Лев Главинчев си харесва за второ „място за арести“ сградата на днешния Нотариат на бул. „Патриарх Евтимий“ – тогавашна собственост на немската легация. Освен с хотел „Славянска беседа“, новата ЧК разполага и с „Дома на слепите“, с помещения в Централния затвор, с ареста на Съдебната палата и сградата на „Московска“ 5. Открих дори свидетелство, че за кратко е имало „арест“ и в комендантството на ул. „Славянска“ 8 – там се разпореждал Никола Павлов-Комара, несменяемият деловодител на ЦК на БКП.
Тримата регенти (княз Кирил, Богдан Филов и генерал Никола Михов) са арестувани от Лев Главинчев. Но къде ги отвеждат? Едни твърдят, че в подземията на днешния Нотариат, преди да ги отведат в килии в Централния затвор, други – че са държани в отделно подземие на хотел „Славянска беседа“.
Оказва се, че подземията на хотелския комплекс с лекота могат да бъдат превърнати в килии. За което и през ум не е минавало нито на собственика Георги Киселинчев, нито на архитектите Асен Михайловски и Георги Апостолов. Просто мястото е било „удобно“. В една статия в сп. „Архитект“ от 1936 г. откриваме следното „провидческо описание“:
Фоайето е в удобна връзка със сутеренните ресторанти, а от там и с партерния ресторант… Специална шахта, която минава по цялата източна стена и излиза на ул. „Славянска“, служи за внасяне на продукти, въглища, вино и изхвърляне на сгурията от кухнята. Вдясно от подземието на сцената се намират камерите за бездушното отопление и вентилация, с филтрирните, овлажнителни камери и пр. Останалата част от сутерена е заета с изби, отопление за помещенията на „Славянска беседа“, хотела и бюрата на мецанините, с помещения за котли, въглища, сгурия.
Упоменаването на входа откъм улица „Славянска“ е важно, защото навремето официалният вход е бил от улица „Раковски“, днес затворен след ремонта през 70-те години. Научих го пак от управителя г-н Поцков, който ни прие в хотела си и охотно се върна назад във времето по нишката на семейните спомени.
Веднага след 9 септември 1944 г. хотелът е бил „реквизиран“, сетне „национализиран“ от новата власт. Върнат е на наследниците чак през 1992 г. Дядо му Георги Киселинчев е бил наблюдаван, но не е бил арестуван, докато неговият съдружник Яким Цветанов минава през „Белене“.
В техните лични архиви дори се пази уникален документ, писан от самия „комендант“, при това с множество грешки: „Съобщаваме с настоящето, че хотел „Славянска беседа“ се заема от 10.Х.1944 г. от Щаба на Народната милиция. Заетият хотел с целия подвижен инвентар, като следните: кревати, пружини, фотьойли, кушетки, маси, столове, гардероби и др., които са ползвани за спални и канцеларий за нуждите на Щаба. 21.Х. 944 г. Инспектор на униформената милиция подполковник Тодор Живков“.
Не съм попадал на снимка на Тодор Живков в униформа на Народната милиция. Може и да не е искал да се снима в този период. Такива документални доказателства липсват даже в изданието „Син на своя народ, син на своето време“, излязло през 1981 г. под редакцията на поета Димитър Методиев и посветено на 70-ата годишнина на генералния секретар на БКП.
На следващата година обаче излиза друг документален сборник под съставителството на поета Матей Шопкин – „Младост, наречена борба“ – със спомени от съратници на Живков преди 1944 г. Вътре е публикуван спомен на някой си Тодор Попов, озаглавен „Незабравими денонощия“, в който изникват епизоди от дейността на бъдещия генерален секретар в хотел „Славянска беседа“. При случайна среща в Съдебната палата Живков кани въпросния съратник да го посети на местоработата му. Попов откликва на поканата и сварва Живков в кабинета си на първия етаж на хотела (откъм ул. „Раковски“) да разговаря с високопоставен съветски офицер. След което той споделя с бойния си другар, че няма да остане дълго тук, щели да го местят на „партийна работа“.
Истината е, че Антон Югов по някаква причина не харесва Живков и на 1 декември 1944 г. го уволнява от Народната милиция, а „щабът“ в „Славянска беседа“ е закрит. За което Тодор Живков, който никога не си оставя магарето в калта, ще си отмъсти, когато, разбира се, му дойде времето…
Но най-стъписващ е финалът на цитирания спомен на Тодор Попов, когато Живков решава да му се похвали с „нещо“. Тръгват по широкия коридор на фоайето на хотела, оттам минават в частта към улица „Славянска“, а после надолу – където зад решетки са „арестуваните виновници за страданията на нашия народ“. Някои от тях, твърди авторът на спомена, се разхождали като „вълци – уплашени и жалки, чакали със страх народното възмездие“. А пък другарят Живков с тиха гордост споделил, че тук са „някои от най-големите“.
Доколко автентичен, а не „поетично“ и „патетично“ дописван впоследствие е този спомен, е друг въпрос. Но килиите на страданието в подземието на „Славянска беседа“ са стопроцентов факт.
Знае се и за една екзекуция, извършена в този хотел „на открито“. В първите дни след 9 септември е задържан генерал-майор Петър Цанков, началник на Школата за запасни офицери. Причината: школниците не приели с ентусиазъм да се присъединят към „новата власт“. Генерал Цанков е отведен в „Славянска беседа“, където минава през разпита на „революционния трибунал – Тодор Живков, Владимир Бонев и Станко Тодоров. Последните двама също правят бурна кариера в НРБ – те са бъдещи председатели на Народното събрание, а Станко Тодоров е и един от най-дълго управлявалите български премиери. Какво точно се случва след това, не е известно, но се чува вик и скоро „народни милиционери“ завардват тротоара на улица „Раковски“, където лежи бездиханното тяло на ген. Петър Цанков. Обясняват на минувачите, че генералът сам бил скочил от петия етаж. Когато отнасят тялото му в моргата, съдебният лекар споделя пред близките му, че е констатирал деформация на черепа, нанесена предварително с твърд предмет.
Мислех си за всичко това, когато със съдействието на управителя г-н Любомир Поцков нашата група проникна в подземията на хотела. Входът към тях е откъм улица „Славянска“, под някогашния китайски ресторант. Изброих дванадесет стъпала, които водят надолу, днес облепени с бели фаянсови плочки, което също не е случайно – долу продължава да функционира кухнята на хотела. Подземието е тясно, но дълго. Бяха отместили един голям фризер, запречващ входа към някогашните килии. През годините са сменяли инсталацията на парното, с което се е смалил и входът към лявото помещение. Човек трябва да приклекне, за да се промъкне в него: бетон и студ те лъхват отвътре веднага, а днешните стелажи с документи затрудняват преценката за големината на това пространство. А то не е било никак малко – чувал съм устни разкази, че вътре са били наблъсквани до 60–80 души, а и повече. Арестът към „филтъра“ е бил оборотен.
Има свидетелства как на „рецепцията“ на хотел „Славянска беседа“ сам се е явил проф. Михаил Арнаудов като бивш министър на просвещението, заедно с други министри и депутати. През тези килии е минал и той, преди да го отведат в Централния затвор, за да получи доживотна присъда от „Народния съд“. По ирония на съдбата – вече след амнистирането му – „народната власт“ през 1964 г. му предоставя апартамент на същата тази улица „Славянска“, няколко номера по-надолу, след пресечката с ул. „Шести септември“. Мнозина обаче не са имали подобен „шанс“.
Нощем камиони са спирали на улица „Раковски“ и оттук са извеждали хора с вързани ръце. А после? Сетне някой садистичен изверг като Мирчо Спасов или Лев Главинчев е нареждал на шофьора да потегли към полетата край София или към Перник и Радомир, където камарата от анонимни масови гробове е нараствала. В един момент екзекуциите все пак намалели – трябвало да останат обвиняеми и за „Народния съд“. За наш срам не е разкрит и проучен нито един от тези масови гробове. В другите посткомунистически страни това е основната задача на Института за национална памет, който по замисъл би трябвало да надгради и нашата Комисия по досиетата. Ала това, особено при днешното ѝ ръководство, едва ли някога ще се случи.
Така стигаме до въпроса „защо си спомняме?“. Защото не можем да не го правим. Дори да не искаме, късове от миналото неизменно прорязват днешните ни парчета живот. А историята никога не е права линия, задължително отвеждаща там, където на нас ни се иска. В което е и тайната на паметта: „Що е човек, та го помниш, и син човечески, та го спохождаш“ (Пс. 8:5).
Докато бях в подземията на „Славянска беседа“, забелязах на таваните и на двете помещения, служили за килии, люковете на металните капаци към улицата. И се опитах да си представя как хората, които са били наблъскани вътре, като добитък за заколение, са реагирали на стъпките на минувачите по улица „Славянска“. Било е есенно време. Независимо от всичко, навярно скокливо отгоре са пребягвали дамски токчета или деца с топка. Животът е продължавал да си тече на повърхността, а преизподнята долу по друг начин е отмервала оставащите минути. Дали близки на арестуваните, ако са знаели къде ги държат, не са се опитвали да им подадат отгоре някакъв знак, да извикат имената им? Няма как да узнаем. Цялата тази болка и страх вече са се утаили във времето.
Ала можем като граждани – и без Институт за национална памет – да сложим край тези „отвори на страданието“ някакъв паметен знак за случилото се в подземията на „Славянска беседа“. Знак, че все пак помним.
