Драматичните събития през последните години направиха проблематична всяка среща между исляма и западния свят. Пророците на неизбежен clash на цивилизациите вземат сякаш, и на Изток и на Запад, връх.
При това положение всеки опит за излизане от мъртвата хватка на противопоставянето, всяко усилие за разбиране на основанията на другия несъмнено заслужава интерес. Такива явно са били и добрите намерения на редакцията на сп. Съвременник, която съвместно с посолството на Иранската република у нас, е направила брой, озаглавен „Иран: пориви на духа”, с което списанието отбелязва 35-та годишнина от ислямската революция в Иран.
Иранската революция през 1979 г. бе явление, на което Западът отдавна бе отредил място сред прашните архиви на историята. Общонародното въстание свали монархията в Иран и установи Ислямската република. Обикновено тази ислямска революция се представя като традиционалистка, но възстановяването на една традиция винаги означава и нейното преобразуване и събитията в Иран редом не само върхнаха бързо модернизираща се тогава национална държава към религиозната традиция, но и модернизираха самата шиитска традиция, в чието име бе извършена. Процеси, които привлякоха тогава вниманието на Мишел Фуко, който ентусиазирано отиде в Техеран, за да изследва на място политическата духовност, която иранският народ преоткриваше тогава, като възможна алтернатива на модерния субективизъм и рационалните стратегии на властта.
Водач на Иранската революция бе аятолах Хомейни (1902-1989). Съвсем разбираемо броят започва със статия за него от проф. Цветан Теофанов, на когото дължим българския превод на Корана. Разбирането на личността и делото на Хомейни безспорно изисква той най-напред да бъде освободен от често прилепвания му етикет на фундаменталист. Ако фундаментализъм означава отказ от каквито и да е нововъведения в името на догматичната ортодоксалност и стриктното придържане към традицията, то Хомейни бе изключително гъвкав и изобретателен лидер. Водачът на Иранската революция не се поколеба да преформулира много понятия от исляма и шиитството, да заимства идеи, думи, лозунги от модерния немюсюлманския свят, дори от радикални леви движения, изземвайки от тях борбата против анти-империализма в името на потиснатите и онеправданите. Със забележителната си харизма той успя да обедени в революцията различните души на иранското общество: традиционалистите, но и интелигенцията, жадуващите за свобода младежи и разтърсените от шока на насилствената модернизация средни класи. Веднъж дошъл на власт аятолах Хомейни си постави за цел да създаде ефективен модел на ислямско управление, който да излекува иранското общество от злочестията на колониалната зависимост и секуларизацията. Той ислямизира иранското общество: алкохолът е забранен и жените са облечени според изискванията на шериата, но същевременно киното, музиката и други забранени в редица ислямски страни развлечения са разрешени. Хомейни не само насърчаваше развитието на иранската наука, но дори толерираше биотехнологии като изкуственото оплождане и промяната на пола. Безспорно най-голямата негова политическа и религиозна иновация бе в прякото упражняване на властта от духовния авторитет, нещо невиждано в цялата история на исляма.
Проф. Теофанов иска да ни представи не политика, а мистика и моралния учител Хомейни, който действително е един от големите съвременни представители на шиитската теософия, дълбок познавач на мистиката на Ибн Араби и Молла Садр, а по стъпките и на представения в списанието Хафез, автор на стихове в жанра на газелата. Нещо повече, след мюсюлманите шиити е силно разпространена вярата, а и някои негови биографи и изследователи също го твърдят, че Хомейни е осъществил прочутите „четири пътувания” на съвършения суфи от творението до Бог и обратно в света. Не знаем дали това е така, същественото за нас е, че при всички случаи неговите последователи са убедени в прокараната от техния водач специална връзка между Бог и хората. С други думи духовността на Хомейни има дълбоко политическо и социално значение. Неговата политическа програма в най-голяма степен осъществява неговите мистични теологични прозрения. В критиката си на модерния рационализъм Хомейни неизменно изхожда от една предпоставка: разумът е Божи дар и е от несъмнена полза в живота, ала истинското познание е прякото интуитивно съзерцание на божествената същност и то безкрайно надхвърля земния, твърде земен обсег на ratio. Следователно политиката трябва да се основава не на рационалността и нейните процедури, както се стреми Западът, а на интуиициите и прозренията на духовните водачи. Хомейни зае уникалната за исляма роля на хранител на закона и същевременно общуващ с висшата сфера мистик, откъдето научава пряко как да действа в живота и политиката, с което успешно съчета смятаните дотогава за принципно несъвместими крила на юристите и на суфиите.
Проф. Теофанов не се спира на тези страни от необикновения духовен и политически опит на Хомейни, за да се спре по-подробно на трезвата и рефлексивна етика на иранския духовен водач, с която той ефективно ислямизира модерния Иран. Интересно, впрочем, е да се направи сравнение и мисля, че тъкмо проф. Теофанов е способен да го стори, между учението на Хомейни и днешния салафски суфизъм, който също набляга на моралното самоусъвършенстване и вътрешната чистота, а не на мистичния екстаз. Сравнение, което е особено актуално днес, когато наши сънародници мюсюлмани бяха осъдени в Пазарджик за салафизъм и ни е крайно нужно да знаем становището на най-видния наш познавач на исляма за основанията на тази присъда, а и какво точно представлява, според него, днешния салафизъм.
Проф. Теофанов е извел като основен етически принцип на Хомейни повелята „да не съдим другите”, привеждайки думите на аятолаха, който казва: „Никога не проклинай когото и да е било, дори да е неверник”. Не мислех да се спирам на фетвата срещу Салман Рушди, но при такива думи просто няма как да бъде отмината. На 14 февруари 1989 г. аятолах Хомейни уведоми по радиото „гордия мюсюлмански народ от целия свят, че авторът на Сатанинските стихове, книга, която е против Исляма, Пророка и Корана, както и всички, които, бидейки наясно с нейното съдържание, участват в издаването и разпространяването й са осъдени на смърт” и оцени главата на Рушди на 1,5 милиона долара. Оттогава, вече 25 години, нека си спомним и тази годишнина, писателят е принуден, да живее, охраняван от британското правителство, под чужда идентичност. Беше убит японският преводач на книгата, при запалването на хотела, в който се намираше турският преводач на книгата загинаха 37 души, имаше покушения срещу други преводачи и издатели. И след смъртта на Хомейни фетвата срещу Рушди изобщо не остана в миналото. През 2005 г. аятолах Хаменей, сегашният духовен водач на Иран, я потвърди, а Иранската държава неизменно отхвърля всички искания на международната общност за нейното отменяне. След като проф. Теофанов поставя в центъра на своята статия изискването на Хомейни „да не съдим другите”, той не следва да отминава въпроса за осъждането на Рушди. Как да разбираме „Не проклинай, дори да е неверник” в светлината на думите на аятолаха: „Дори Салман Рушди да се покае и да стане най-благочестивия човек на всички времена, задължение на всеки мюсюлманин е да използва всичко, което има, своя живот и богатство, за да го изпрати в ада”? Питам се, също така, как би реагирал проф. Теофанов, вече като декан и член на Академическия съвет, ако Салман Рушди бъде предложен за званието doctor honoris causa на Софийския университет, както то бе дадено на Орхан Памук и за което той е не по-малко достоен с литературното си творчество и с гражданската си позиция.
Напълно разбирам желанието на редакцията на сп. Съвременник да благоприятства диалога между културите и религиите. Убеден съм, че именно заради това, а не просто заради спомоществователство, те са направили този брой в сътрудничество с иранското посолство. Ясно е също, че за истински диалог между религиите и културите само добри намерения и най-общо говорене за духовност не стигат със заучени образи и идеи. За да е диалогът реален и да потиква читателя към критично размишление, в него трябва да вземат участие различни гласове. В случая представените съвременни ирански автори са изразители единствено на официалната власт. В това само по себе си също има някакъв смисъл. Добре е да знаем не само какво, но и как мисли режимът в Техеран, но демократичното общество не е обществото на „едната мисъл”, нужни са ни и гласовете на по-другомислещите. Затова редом с взетите от официоза Iran Review статии на Сайяде Сакхей и Фаизе Ардабили за жените и семейството в днешен Иран, броят (при това самото сп. Съвременник дори в годините на тоталитаризма никога не се е оставяло да бъде просто трибуна на нечия пропаганда) само би спечелил, ако можехме да прочетем какво мисли по тези въпроси Ширин Ебади, първата жена мюсюлманка, носителка на Нобелова награда за мир; а редом с революционера Али Шариати да научим, например, от Раман Яханбеглу, философ на ненасилието и най-близък ученик на често цитирания в броя философ и теософ Наср, какво означава да четеш Хегел в Техеранския затвор през дългите месеци, които е трябвало да прекара там през 2007 г. Съставителите на този брой сигурно биха казали, че той не е за политика, а за „поривите на духа”, ала и при аятолах Хомейни и в днешен Иран духовност и политика са все тъй неразделно свързани. Макар и да е с културна и литературна насоченост, броят определено има и политическо значение, ако не за редакторите на списанието, то за спомоществователите на неговото издаване. Така в приветствието, с което иранският посланик открива броя, е дадено като забележително постижение на Ислямската република придобиването на технология за използването на ядрена енергия, от което не само мен, но и цялата международна общност, я побиват тръпки. Нормално е един дипломат да пропагандира позицията на своята държава. Нашите интелектуалци, решили да сътрудничат с иранските власти, също са напълно свободни в своя избор, живеем все пак в либерално, макар и несъвършено, общество. Лично аз, без да желая да имам нищо общо с маската на ничий режим, също съм свободен публично да размишлявам за всяко подобно сътрудничество и да намирам за несравнимо по-дотойни за уважение и дори възхищение онези жени и мъже, които, оставайки верни на своята религия и родина, заплащат с цената на затваряне, изгнаничество и преследване, своя автентичен порив на духа към истината и свободата.
Условие sine qua non за успешен диалог с една друга култура е информацията, която читателят може да намери за нея в представящото я издание и, разбира се, качеството на преведените материали. Редакторите на броя са положили усилия в тази насока: включили са „Кратък поглед към иранската история”, взет отново от официоза Iran Review. Владимир Зарев, главният редактор на списанието, лично е представил чудесния речник на Хиджар Фиюзи Персийски думи в българския език, а самата д-р Фиюзи разказва за „Ноуруз: Иранската нова година”. За българския читател несъмнено щеше да е по-лесно да вникне в материалите, ако бе подпомогнат и с малък речник на някои от основните понятия от исляма, особено от шиитството и суфизма, които изобилстват в броя, дори само някой да бе пояснил какво точно е имам и какво аятолах, пак щеше да е от полза. В броя има представяния и преводи на Фердоуси от доц. Иво Панов, Хафез от Благовеста Петрова, представяне на Руми от проф. Александър Федотов и проф. Аавани. Не открих обаче чие е представянето и превода на Омар Хайям, нито кой е подбрал и превел афоризмите на Хомейни. Срещнах името на Пророка на исляма, изписано по най-различни начини в броя – Мухаммад, Мухаммед, Мохамед, Мохамад, като най-силно ме учуди начинът, по който го изписва на няколко пъти проф. Теофанов в своята статия за Хомейни и който се различава от изписването, което самият той е дал в превода си на Корана. Last but not least, в съдържанието на списанието, пуснато и в Интернет, за автор на статията „Имам Хомейни за човешката природа” е даден Цветан Тодоров. Помислих си, че става дума именно за големия Цветан Тодоров, и тъй като отдавна искам да прочета нещо от него за исляма, веднага си взех този брой на списанието. Не, оказа се странна грешка, автор на статията е проф. Цветан Теофанов. Разлика определено има.
Проф. дфн Владимир Градев преподава теория на религията в специалност културология на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и философия на религията в НБУ. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите Прекъсването на пътя (2000), Политика и спасение (2005), Между абсолютното тайнство и нищото (2007), Това не е религия (2013).
