Начало Сцена В постсвета на безизходицата
Сцена

В постсвета на безизходицата

Мария Митева
01.12.2023
2030
Николай Йорданов

„М.М.Е. Кой пръв започна?“ от северномакедонския драматург Деян Дуковски представя параноята на съществуването днес на Балканите. Разговор с режисьора Николай Йорданов 

Николай Йорданов е роден през 1996 г. във Варна. Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 2020 г. в класа на проф. Снежина Танковска. Работи по постановките  „Двама в делириум“ от Йожен Йонеско , Yalta Art Room, „Заровеното дете“ от Сам Шепърд в ДТ „Никола Вапцаров“ – Благоевград, и „М.М.Е, кой пръв започна“ от македонския драматург Деян Дуковски в ДТ „Гео Милев“ – Стара Загора. Спектакълът получава номинация за АСКЕЕР 2023 за театрална музика на Давид Кокончев.

Николай, вие сте студент на проф. Снежина Танковска. Какво научихте от нея?

Тя беше краен провокатор. Искрен и безкомпромисен човек. Караше ме да си задавам въпроси, които може би аз пропусках и не си бях задавал. Винаги я наричам професор, не мога да допусна да я нарека по друг начин.

Помогнала ви е да израстете духовно.

Има един момент, който се е запечатал в паметта ми. Когато работя, си го повтарям. Коментирахме една моя студентска работа, тогава тя вметна: „Добре, Николай, но къде е „зъбът“ в цялата тази работа?“. Имаше предвид това, което безпощадно напада и пронизва зрителя. И оттогава винаги го търся този „зъб“ на театралния образ, момента, в който сцената започва да пулсира, а не просто да преповтаря някаква сантиментална история с дребни истини. Ако не беше тя, може би нямаше да мисля за театъра по такъв начин. Професор Танковска винаги беше взискателна и насърчаваща в начина, по който преподаваше. Караше ме да мисля странично за текстовете, които предлагам, да ги реактуализирам през нетипични гледни точки. 

„М.М.Е, кой пръв започна“, ДТ „Гео Милев“ – Стара Загора

Явно текстът на Деян Дуковски доста пронизва публиката. Това ли беше водещият мотив за избора ви?

Първоначално подходих утилитарно. Предложиха ми от Старозагорския театър „Гео Милев“ да направя представление. Трябваше да избера текст за млади хора. Сетих за „М.М.Е. Кой пръв започна?“, преди време текстът ми беше направил впечатление. В хода на работата по него започнаха да се разкриват доста интересни гледни точки и теми.

Първият пласт е малко смущаващ с вулгаризмите си.

Ако останеш на първия пласт, няма смисъл да се занимаваш с текста, а и с Дуковски като цяло. Някои зрители ме питат: „Този текст не е ли много циничен?“. Но като се замислиш, той не може да е друг, когато представя катастрофичните настроения, параноята на съществуването днес на Балканите, пък и генерално.

Да си спомним за думите на Чърчил: „Балканите произвеждат повече история, отколкото могат да консумират“. Тези цинизми в пиесата сякаш приковават вниманието на зрителя, именно за да продължи да слуша задълбочения и даже поетичен текст, основан на крайна безнадеждност.

Цинизмът, приложен към едно традиционно театрално възприятие, отчуждава и дори можем да кажем, че това, което Дуковски прави, е антитеатрално. Не се съгласява с общоприетото – какво би трябвало да бъде на сцената и как да се говори там. Вехтите образи на жреците на Мелпомена и т.н. са прегазени. Сритва ги встрани и насочва вниманието към друго, може би към същината. Целта е да се мисли, да има въпрос.

А какъв е вашият въпрос?

Можем ли да рестартираме света? Представлението показва свят след унищожението, постсвят, който вследствие на войни, политически и социални дисонанси е колабирал. Мъжко-женските срещи репликират тази атмосфера, това усещане. В персонажите от седемте сцени има идея за повторна среща, повторен опит за взаимоотношения, но в хода на действието отново се утвърждава безизходицата.

Пиесата е конструирана от седем части, озаглавени: Смисъл, Радост, Вяра, Надежда, Любов, Чест, Грях. Какво е вашето режисьорско решение, вложено във всяка една от тях?

Към седемте заглавия на сцените подходихме чрез доказване на противното, тоест говорим за липсата на смисъл, липсата на радост, липсата на вяра и т.н. Създаваме свят и условия, в които тези стойности отсъстват и може би никога повече няма да се намерят или вече са се изкривили и са открили нови форми на изразяване. Подходът ми е песимистичен, краен. Не мисля, че може да се говори за каквито и да е ценности, пък камо ли да ги утвърждаваме с примери от сцената. За мен е важна липсата, тази липса до какво довежда, оттам насетне не знам какво става. Заедно със сценографа Никол Трендафилова мислихме върху визията като такава, която да носи конотациите на човешкия живот в панелка, в кутия. Образът на голямата изоставена, обитавана от минали животи полупанелка носи в себе си белезите на една приключила и унищожена епоха. Да мислим за нейния рестарт е глупаво.

Всички герои са на нивото на крайност в чувствата, безкомпромисност.

Те са като призраци, те са като мъртви, събиращи в себе си черти и белези на отминали животи, на отминали хора. В такава конвенция на играта и на въздуха, и на темпото, и на атмосферата, и на крайността насочваме зрителя към идеята, че светът умира.

Значи вие заставате зад идеята за абсурдизма, за безсмислието?

Да. Но всъщност нека да не правим заключение, че абсурдизмът утвърждава безсмислието. Идеята ми не е да казвам, че няма смисъл и толкова. Аз по-скоро насочвам енергията в друга посока. Има факти, които са такива: крайни, унищожителни, безкомпромисни. Важното е какво следва оттук насетне, какво следва от тази ситуация. Абсурдизмът е алегория, той не е всъщност буквална реплика на нашия свят, на живота като такъв. Той е самосъдържаща се и самоизграждаща се система, паралелен, алтернативен на света на зрителя. В най-добрия случай зрителят трябва да гледа представлението и да си прави изводи, да си задава въпроси за своето съществуване сега, в този момент. Да сравнява своя бит с този на сцената. В това отношение да кажем, че абсурдизмът е безсмислен, е клиширано и недомислено. Ако оставим абсурдът да се схваща само на това ниво, ще го лишим от бунтарския му потенциал.

„М.М.Е, кой пръв започна“, ДТ „Гео Милев“ – Стара Загора

Имат ли някакво значение ангелите, зададени като действащи лица в пиесата: Ричард, Годо, Пиеро, Фауст, Чехов, Хамлет, Лопахин, Варя, Лейди Ана, Лулу, Джони, Дьо Сад, Борхес, Шекспир… ?

В нашето представление ги няма. И Дуковски много странно ги е поставил. Доста по-късно го осъзнах. Има един финален текст, в който се говори за разделението между земята и небето, където са останали ангелите. И тези ангели са авторите, които по някакъв начин са дисектирали човешкото. Те присъстват в речта на персонажите, които са репликатори; хора, повтарящи грешка. Фактът, че говорят с чужди думи, води до идеята за криза на мисленето, те вече не могат да произвеждат собствена мисъл. Някой беше казал, че целият този текст е направен от цитати, същинското авторово присъствие е много малко.

Безпътица, безнадеждност, свръхчувствителният човек се противопоставя на живота тук и сега… Как го приемате?

Имам една идея, проект, който ме занимава постоянно. В него се съдържа образът на човек или група хора, някакво общо съзнание, което е подложено на постоянно тъпкане и блъскане в стени. Мисля за това като за едно тяло, което се разчленява и понася болката, понася страданието и страха, само за да продължи с надеждата, че може би утре ще има нов шанс, по-добър шанс. Така усещам света днес, света на младите, съвременните хора.

Загуби ли се критерият за доброто?

Ако доброто има нужда от критерий за себе си, значи този критерий стои по-високо от него и тогава има нещо отвъд доброто и злото. Днес по-скоро имаме сблъсък на култури и всяка от тях има свой критерий, а следователно свое собствено „добро“ и „зло“. Ако изобщо има „Добро“ с главна буква, то трябва да се разпознава от само себе си, без критерий и обяснение.

Как се възприема вашата постановка от публиката?

Има силно разделение на млада и по-консервативна, по-възрастна публика. Като ходим на театър, не би трябвало да ходим с очакванията „какво искаме да видим“. Аз съм млад човек и имам други виждания за случващото се на сцената. Опира до театрална култура и до култура на гледането и на интерпретацията. По време на премиерните представления ми разказаха за едно момче, което след като гледало предпремиерата, не спало и не яло, а на другия ден дошло пак и отново я гледало. Това е много яко, защото виждаш, че направеното от теб и от екипа, тази колективна енергия е успяла да резонира с някого на по-дълбоко ниво.

Инициативата да се канят млади екипи ще се превърне ли в традиция в Старозагорския театър?

Вероятно. Идеята е на Светла Тодорова, директор на театъра, и на ръководството – всяка година млад екип да реализира свой театрален проект. Инициативата се нарича „Младите в театъра“. Аз съм първият от тази програма и предстоят бъдещи проекти.   

 

Мария Митева
01.12.2023

Свързани статии