0
3167

В Правец на Девети

Заглавието може да ви заблуди. Този непретенциозен разказ не е политически разказ. Това е разказ за силата на любовта. Ето хронологията на събитията.

Преди четиресет години съдбата ме запрати като бояджия към кинопродукция в Правец. Беше по същото време на годината, края на лятото и началото на златната есен. Режисьорът беше именит, във филма участваха истински звезди, а аз бях на двайсет и една-две и общо-взето, нямах много работа. Снимките щяха да протекат в театъра на Правец, голям, правен с размах, истинска ерупция на тогавашния строителен гений.

Като новобранец бях придаден към групата на Васко от Шивашкото ателие и Щъркела от Дърводелското ателие.

Васко беше стар кадър на Киноцентъра. При всяка командировка на терен той имаше отработена стратегия. Докато другите още пренасяха куфарите до хотела, той вече обикаляше с лека ловджийска стъпка кафенетата, магазинчетата за сувенири и будките за козметика и си набелязваше по-хубавките момичета. И започваше да действа с настойчивостта на китайска капка, без да губи никакво време. И усилията му почти веднага даваха изобилен плод.

Щъркела беше от друго тесто. Той беше тежък случай. Трезвен, не можеше да обели и една дума пред момиче и мълчеше, сякаш езикът му беше закован с пирон. Но като изпиеше три ракии, разцъфтяваше и ставаше неотразим и започваше да се къпе във вълни от звънлив смях. Проблемът му беше, че не можеше да запази това състояние, на три ракии, когато е толкова весел и хармоничен, а много бързо прехвърляше мярката, премяташе се през билото, а там го чакаха бесовете му. Та Васко, като добър приятел, хем трябваше да работи за своята кауза, хем да наблюдава отблизо траекторията на Щъркела.

Точно в навечерието на Девети режисьорът и директорът на продукцията организираха голям банкет в близкия до хотела ресторант. Събраха масите в дълга редица и се започна. Келнерите минаха три пъти с чайниците с греяната ракия и с дамаджаните със студено вино и народът беше готов. Към края на вечерта дори някои от актьорите, участвали навремето в масовката в епизоди от „На всеки километър”, си спомниха старите умения и се придвижиха с пълзене към хотела. Ние с Васко и Щъркела се озовахме изневиделица в паркчето под театъра с една трофейна каса бира и изведнъж решихме да опаковаме с брезент паметника, който стърчеше там и грозно ни дишаше във врата. Речено-сторено. Васко отключи фургона, където държеше багажериите си, извади руло брезент и благодарение на взривната смес от ракия и вино, направо блесна с професионализма си. С една дума, паметникът беше опакован за нула време. После ние кротко приседнахме в подножието му и подкарахме бирата. Разделихме се в ранните часове на утрото. Васко отиде при последното си завоевание, Щъркела пък взел, че сбъркал стаята си и попаднал в стаята на гримьорката, но тя в тъмното го помислила за гаджето си и го приела в обятията си, докато в същия този миг гаджето ѝ кротко спяло под един от градските кипариси, сразено от банкета.

На другия ден обаче в Правец имаше манифестация по случай девети септември – с лозунги, със знамена, с речи, както му беше редът. Официалните лица късно забелязали опакования паметник и изпаднали в голям конфуз. После зъбците на машината се задействали. Така Васко се оказа арестуван и прогнозата беше повече от зловеща, грозеше го съд и затвор. В началото не помогнаха дори ходатайствата на именития режисьор и на звездата на филма. Но до вечерта Васко беше освободен. И виновно за освобождаването му се оказа едно от момичетата, с което Васко беше разделил една от нощите си. По щастливо стечение на обстоятелствата момичето било щерката на местния милиционерски шеф.

В началото уж категорично заявих, че този непретенциозен разказ не е политически, а е за силата на любовта. Но сега все повече се убеждавам, че това не е така. Разказът е политически. Защото ние инстинктивно сме усещали, че онзи грозен паметник е несъвместим с нашата наистина нелепа, толкова кратка, винено-ракиена и бирена свобода.

Но свобода.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияПандемията и „силните мъже“. Какво се случи?
Следваща статияОбществото