Софийски истории (89)
Не знам колко пъти съм минавал оттук с надеждата тази врата от ковано желязо, над която е бухнал кипарис, все някой ден да открие дверите си. Но, уви, принципът на Франц Кафка – „само чакай, мълчи и чакай… нещата сами ще се разкрият“ – в този случай никак не сработва. И аз все вървя и се връщам отново и отново на улица „Юрий Венелин“ 15, което е буквално на няколко крачки от пресечката с „Цар Иван Шишман“.
Какво търся тук ли? Искам да хвърля един поглед на къщата в двора и да огледам нейния приземен етаж. Но всеки път удрям на камък. А защо толкова ми е потрябвал достъп до този вътрешен дом в един обикновен, макар и красив софийски двор? Защото зад високия прозорец с бял кант на първия етаж, в характерния за „бел епок“ стил, по всяка вероятност е била сложена точката на една история, терзаеща въображението ми.
Представям си как в заника на дните си един сравнително нисък и възпълен мъж бавно върви из двора, с мъка преодолява малкото стъпала, държан под ръка от близките си, най-вече от дъщеря си Надя. Всичко това е мъчително и доста болезнено. Но такъв е краят на дните му в разгара на европейската война, която скоро всички ще признаят като „първа световна“…
Този човек се нарича Михалаки Георгиев (1854–1916). Не знам дали това име въобще ви говори нещо. Рожденото му име е Михаил, но държи да го наричат Михалаки (по северозападен маниер) и дори хаджи Михалаки – спомен за поклонението, което извършва на младини, отивайки на Божи гроб.
Само на филолозите и истинските любители на българската литература днес са известни неговите разкази и хуморески. А някога поколенията на нашите прабаби и прадядовци са се заливали от смях или сълзи, четейки „Меракът на чичо Денчо“ и „Шарен свят“, „Мола Мутиш бег“ или „С тебешир и въглен“, без да забравяме разказа „Тахир беговица“ (на всичкото отгоре писан в затвора), който бива преработен в либрето за първата българска оперета. И пак навремето писателят Цани Гинчев в писмо до д-р Иван Шишманов убедено твърди, че „Михалаки може да бъде наш Гогол“. А Иван Вазов в писмо до д-р Кръстев настоява: „Всякога неговите неща са ми наумявали Волтер“.
Сравнението с Волтер ме подсеща за едно колоритно обобщение на френския волнодумец: „Пишещият човек е беззащитен. Той прилича на летящите риби. Надигне ли се малко, изяждат го птиците, потопи ли се, изяждат го рибите“.
Горе-долу такава е и съдбата на Михалаки Георгиев. Днес почти напълно забравен, а навремето първопроходец в толкова много неща. Списъкът е дълъг, ще се опитам да очертая само основното.
Той е един от първите българи с висше образование. Завършва агрономически науки в Табор, Чехия, още преди Освобождението. Завръща се в отечеството си, преподава естествознание в родния си град Видин, автор е на първия български учебник по ботаника. Пише и издава първата у нас книга за народните лекове – „Билките в народната медицина“ (1883).
В нова България той става първият директор на Отделението за земеделие, промишленост и търговия към Министерството на финансите, което обединява тогава поне няколко бъдещи министерства. Съответно е човекът, написал първите им устройствени правилници. Създател е и на първото Земеделско-промишлено изложение в Пловдив (1892), от което води началото си Пловдивският панаир. Нему дължим и Зоологическата градина в София (1888), впрочем първата на Балканския полуостров. Бил е дипломатически агент във Виена и Белград до 1899 г., преди да се оттегли от всякакви държавни длъжности, погнусен от корупцията и развалата в политическите ни нрави. Отдава се на литература и свободна публицистика, което пък му изяжда главата. Но за това по-нататък.
Пропуснах да спомена и историята на неговата венчавка – първата европейска сватба в София. Не друг, а д-р Константин Иречек не крие възторга си от двамата младоженци, истински „българи европейци“, като казва особено добри думи за булката – Магдалина Царичинска, високообразована млада жена, завършила пансион за благородни девици в Киев, една от първите учителки в България. Попадал съм на поканата за венчавката:
Магдалина Царичинска и Михаил Георгиев
Имат чест да Ви помолят да благоволите да почетете с присъствието си обряда на венчанието им, който ще се извърши в четвъртък 12-ти того по 8 часа след пладне в Съборната черква „Святаго краля Стефана“.
Но не съм виждал обаче фотографии от самата венчавка. А тя е била интересна. Кумува им генерал Михаил Домонтович, представител на руското привременно управление и участник в Руско-турската война. Едната шаферка е малката му дъщеря Александра (Колонтай) – бъдещата знаменита болшевичка и съратница на Ленин, впоследствие боркиня за „свободната любов“. Кому би могло да мине и през ум подобно нещо навремето? Другата шаферка е дъщерята на граф Алабин.
Спомен от тази сватба е един красив самовар, с който семейството на Михалаки Георгиев организира чайове в своя литературен салон. Прави впечатление, че добродушният нрав на домакина и женският чар на домакинята съумяват да съвместят на тези сбирки „традиционалисти“ и „модернисти“. Чест гост е Иван Вазов, който именно там се запознава с д-р Иван Шишманов. Д-р К. Кръстев, някогашен ученик на домакина, също посещава сбирките, където обичайни гости са Алеко Константинов, Стоян Михайловски и метеорологът Спас Вацов. Понякога на събиранията идват Кирил Христов и Яворов. Близки приятели на домакините са финансовият министър Христо Белчев и съпругата му, бъдещата поетеса Мара Белчева. Сякаш тук се случва невъзможното – бъдещият кръг „Мисъл“ да е представен на една маса със сп. „Българска сбирка“, където печата хумореските си Михалаки Георгиев.
Къщата, приютявала този незабравим литературен салон, вече не съществува. Намирала се е на ул. „Александър I Батенберг“ – между днешните улици „Алабин“ и „Граф Игнатиев“, където на мястото на полусрутени от бомбардировките кооперации днес се издигат нови здания в еклектичен съветски стил. А някогашният дом на Михалаки Георгиев е бил за чудо и приказ. Синът му Константин го описва в книгата си „Народни сърцеведци (1945) така: „Това беше една височка къща от шест стаи с веранда, „джамлък“, към който водеше една каменна стълба. Къщата беше обиколена от широк двор, в който имаше пристройка за стопанството и една хубава градина с голяма лоза, под която вечеряше лятно време Михалаки Георгиев в кръга на семейството си“. Най-често произнасяните думи на тези сбирки освен „литература“ и „поезия“ са „хумор“ и „хумореска“. Днес този дом е част от една невидима и „затрупана София“, както я нарича Кирил Христов в спомените си.
Ала защо тогава аз дебна сенките на миналото край дома с розовееща и леко пропукала се на места мазилка във вътрешния двор на „Юрий Венелин“ 15? Заради края на тази история. Включително и заради „пукнатините на съдбата“ – теория, с която хумористът Михалаки Георгиев описва целия свой живот. А най-големият му син Константин я пресъздава прилежно в спомените си.
Първата „пукнатина“ е още от турско време. Младият Михалаки току-що е завършил агрономство в Чехия и се е завърнал от странство във Видин. Попада в някаква група, с която посещават една стара кула. И докато разглеждат вътрешността ѝ – били 13 души на брой! – един от тях драснал клечка кибрит, за да си запали цигарата, без да погледне, че на пода има „пукнатини“ – а под тях били складирани огромни количества барут.
Огънчето паднало надолу и последвала експлозия: в развалините намерили жив, макар и в безсъзнание, само Михалаки Георгиев. Преди да избухне барута, той се бил завил с мократа си от дъжда мушама. И оцелял. Провидението го съхранило в „пукнатината си“.
Вторият случай е вече след Освобождението. Тогава, като висш държавен чиновник, докато преминавал през опасен проход в Балкана, той и охраната му били нападнати от разбойници, които открили огън по файтона и придружаващите го стражари. Пострадали само два коня. Един от разбойниците попаднал в плен. И на дознанието разказал, че на три пъти хващал на „нишан“ началника, но все нещо го спирало да стреля. Второ оцеляване.
Третият инцидент е с балона на известния въздухоплавател Йожен Годар. Той бил син на онзи знаменит Годар, който се издига с балон при обсадата на Париж през 1871 г. и полита към неокупираните от германците територии.
Вече споменах, че през август 1892 г. Михалаки Георгиев организира първото българско изложение в Пловдив. Негова е идеята събитието да се ознаменува с полети с балона на Йожен Годар. По онова време летенето с балон е истинска сензация и от цяла Българи се стича мало и голямо. Не е шега работа. Човек във въздуха!
Първи при откриването на изложението полита д-р Никола Генадиев, главен редактор на в. „Балканска зора“. Спорът обаче е кой да лети последен с балона – при закриването на събитието. Министър-председателят Стамболов заповядва да се хвърля жребий, включително сред министрите. Печели Михалаки Георгиев. Но излиза силен вятър. След няколко часа във въздуха балонът на Годар се устремява към водите на река Марица и едва в последния момент каца на наносен остров. Така писателят отново се спасява по чудо.
Междувременно семейството на Михалаки Георгиев се разраства бързо – четирима синове и една дъщеря. Необходим им е по-голям и престижен дом, с който се сдобиват през 1901 г. Адресът е улица „Раковски“ 146 (на ъгъла с бул. „Патриарх Евтимий“, там, където днес се издига Първа градска болница). Строят го специално, благодарение на наследството от споминал се чичо в Крайова. Но резиденцията им излиза скъпо и прескъпо, въпреки че бащата на фамилията получава назначения като дипломатически агент във Виена и Белград – със солидно за времето си заплащане. Дипломацията също е нещо скъпо, а децата растат. Образоването им в престижни европейски учебни заведения гълта доста средства. Впоследствие домът е ипотекиран и предоставен на Югославската легация.
Най-възрастният син Константин завършва право в Нанси. Вторият – Милко – получава образованието си в прочутия „Терезианум“ във Виена. Третият син Александър завършва кадетски корпус в Одеса. Има авантюристичен дух и след Първата световна война се изселва в Съединените щати. Там учи инженерни науки, дори става ръководен кадър в „Дженерал мотърс“. Най-малкият син Борис израства в годините на бащиното си разорение, впоследствие постъпва във Военното училище и работи като военен лекар. Дъщерята Надежда завършва престижен пансион във Виена.
И като говорим за финансовите затруднения на Михалаки Георгиев, трябва да подчертаем, че отношението към известния писател хуморист и виден дипломат невинаги е било „подобаващо“. При това от хора, с които са го свързвали дългогодишни приятелски връзки – министър-председател тогава е д-р Константин Стоилов. Ето какво споделя писателят в писмо до своя близък Петко Тъпчилещов (Виена, 16 май, 1895 г.):
Не знам, братко, но види се, че мене никога няма хората да ме разберат. Представих си тази картина: едно кученце се увива гладно покрай тебе, ти откъсваш залък хляб и вместо да му го дадеш да се нахрани, ти си играеш с него и държиш залъка тъй високо от земята, щото, за да го достигне, ще трябва да подскача с издигнати предни крака!… Всички секретари сега, които са замествали агентите, са получавали, абсолютно всички, надлежното възнаграждение, а само за Михалаки трябва да стане изключение, тоест да подскача малко като кученцето, та да видим, ех, може и да му пуснем залъка, ако може да скача по-височко!!!…
Тъжно себеописание изпод писателското перо.
След като д-р Константин Стоилов подава оставка на 18 януари 1899 г., Михалаки Георгиев бива отзован от Белград и на дипломатическата му кариера е сложен кръст. На няколко пъти го канят на аудиенции в двореца, но явно не е ставал за царедворец.
Синът му Константин свидетелства, че при една среща с монарха писателят си позволил да отправи призив за умереност и повече човещина в управлението. На което княз Фердинанд отвърнал сърдито: „Ще се възбунтуват ли?… Аз ще направя от този народ пюре от кръв и кости!“.
Дълбоко потресен, Михалаки Георгиев минава в опозиция. Насочва се към журналистическа и издателска дейност. Между 1906–1908 г. основава и редактира в. „Балканска трибуна“ – неофициален орган на т.нар. Опозиционен блок, повел борба против „личния режим“ на монарха и правителствата на Димитър Петков и д-р Петър Гудев. За съжаление, фейлетоните и сатиричните му стихове от този период са практически недостъпни, а даже заглавията им са повече от показателни: „Нова песен на стар глас“, „Последна молба на българския данъкоплатец“, „Кой пие и кой плаща“, „Кой е недозрял, народът или водителите му?“, „Властоносци, четете историята“. Вестник „Балканска трибуна“, от който все пак излизат 396 броя, е често конфискуван от властите. Срещу Михалаки Георгиев се завеждат множество дела за „обида на величеството“. Нещо, което отнема много средства и носи голям тормоз.
На няколко пъти писателят отказва да плати гаранция и бива затварян в зловещия зандан на „Черната джамия“ (днешния храм „Св. Седмочисленици“). В бр. 80 от 22 ноември 1907 г. във в. „Балканска трибуна“ е публикувано следното съобщение: „Вчера, повикан за разпит в качеството си на свидетел (за сто и първи път), биде грабнат из коридорите на окръжния съд и хвърлен в Черната джамия нашият редактор г-н Михалаки Георгиев, познат писател и бивш дипломатически агент. Той е в затвора, но се чувства много по-добре, отколкото вън; животът в Черната джамия е по-сносен, отколкото животът по домовете и по площадите под постоянното дебнене на шапките под униформа и без униформа“. В случая писателят е имал късмет. Защото по същото това време се извършва убийството на министър-председателя Димитър Петков. Ако Михалаки Георгиев е бил на свобода, навярно е щял да бъде обвинен в „морално съучастие“, както другите двама съиздатели на вестника – Иван Икономов и Матей Геров.
И как приключва всичко това за Михалаки Георгиев? Зле. Синът му д-р Борис Георгиев свидетелства: „Доверчив по природа, баща ми не подозираше, че някои от кредиторите на предприятието, както и някои от самите съдружници, не бяха почтени, а се стремяха зад гърба му да поправят своето лично материално положение. Когато ги разбра, бе вече много късно. Баща ми бе разорен. Той беше до такава степен скрупулен, че дори когато най-големите наши правници го съветваха час по-скоро да прехвърли поне част от многобройните си недвижими имоти на името на майка ми, баща ми не се съгласи, а отхвърли това предложение. Мислеше, че ще го упрекне обществеността, какво и той като всички други се нагажда, прикрива… И какво излезе? Командитното дружество с неограничена отговорност „Балканска трибуна“ фалира. Оказа се, че никой от съдружниците нищо не притежава: всичко, каквото имаха, беше на името на жените им, на братята им и пр. Само баща ми остана да отговаря с целия си имот за цялото дружество и – загуби всичко“.
Семейството на Михалаки Георгиев е принудено да се раздели с всичките си имоти, буквално остава на улицата. Домът им на улица „Раковски“ 146, познат като Югославската легация, е вече безвъзвратен спомен. Губят и къщата си край Горна баня с обширен поземлен участък, където агрономът писател е засадил с толкова обич плодни дръвчета и лозя. Там той пише и някои от най-хубавите си разкази.
За известно време Михалаки Георгиев се връща в родния си дом във Видин. Там поне е на почит сред съгражданите си, които знаят и ценят неговите заслуги. Задават се крушенията в Балканските войни и Първата световна война. За вече поболелия се писател те са само потвърждение, че е бил прав, когато е настоявал с перото си, че един ден цар Фердинанд ще съсипе България. Разказват, че монархът от своя страна питал на няколко пъти гневно: „Няма ли да млъкне отровният език на този Михалаки…“. Което и става през 1915 г. „Езикът му се схвана, па не можеше вече ни дума да продума“ (разказът „От зло на по-зло“).
Михалаки Георгиев получава тежък инсулт и в последната година от живота си изгубва дар слово. Завършва дните си в приземен етаж от вътрешен дом в Алигина махала (адресът е установим от прошение за пенсия, подадено от съпругата му). На един хвърлей място от някогашната „Черна джамия“, в която е бил затварян, а бива опят на същото това място, но във вече новопостроения храм „Свети Седмочисленици“.
Затова, макар и без успех, се опитвах да видя какво се е виждало през прозорците му в тези сетни дни на неговия живот. Дали е могъл да рече като героя си бае Крачун в „От зло на по-зло: „Човек гледа, че грее слънцето, па още се и ненарадвал на припека му, току видиш, че някой облак изпъкне, па го затули… Свет! Човещина!…“
