„Страст под брястовете“ от Юджийн О`Нийл, постановка на Денислав Янев в Търговищкия театър
Преди 13 години, когато Драматичният театър „Стоян Бъчваров“ отбелязваше своята 90-а годишнина, режисьорът Димитър Стоянов предложи на варненската публика мелодраматично тълкуване на пиесата на Юджийн О`Нийл „Страсти под брястовете“. Последната е известна у нас и като „Любов под брястовете“. Най-новата среща с тази драматургия е в Търговищкия театър – страстите в заглавието са редуцирани до единствено число, а режисьорът Денислав Янев интерпретира сюжетните колизии през жанра уестърн. Така в театъра се настанява киното като изразност и подход за преосмисляне на пиесата на нобеловия лауреат.
Начинът, по който Денислав Янев преосмисля заедно с творческия екип пиесата на Юджийн О`Нийл, е адекватен на съвременността – режисьорът предлага няколко пътеки, по които повежда публиката – живота като ирационален комикс, в който персонажите приличат на анимационни герои, любовта и алчността са взаимозаменяеми в условия на екзистенциален провал и социално-икономически катаклизми.
Сюжетът се доближава до познатите ни произведения „Гераците“ от Елин Пелин, „Боряна“ от Йордан Йовков. Властен баща и неговите наследници преживяват като фермери – всеки със своите принципи, идеали и мечти за щастие. Обединяват ги стопанството и земята, осигуряващи доход. Икономическият фактор е двигателят за конкуренция между синовете. Най-малкият – Ибън, защитава своята кауза. Неговата майка е помогнала на родоначалника Ефрем Кабът да създаде фермата. Настроенията ескалират, защото Ефрем се появява с нова жена. Абби (Калина Миланова) е препятствие за Ибън – собствеността променя своя потенциален приемник. Между спомена за майка си, копнежите за обич и деспотично-фанатичния баща – Ибън осъзнава, че Абби е единствената му алтернатива за спасение. По подобие на Ибън, Абби също се стреми към своето късче щастие. Представите им за живота се сближават и заради обстоятелството, че те презират Ефрем. За тях той е вреден бърборко, заслепен от идеята за власт и богатство. Преображението настъпва на финала – майка убива невръстното си дете. Всички имат вина за този край, но Ибън поема цялата отговорност, осъзнавайки привързаността си към Абби.
При съпоставка на интерпретацията на Денислав Янев с предишната в ДТ „Стоян Бъчваров“ ще открием разлики в полза на настоящата, защото всяко произведение, припознато като класика, се нуждае от превод на езика на днешното. Въпреки че новата постановка в някои епизоди се изгубва в екзотичната си ексцентрика, разчитаща на киното като език, концептуалните хипотези на спектакъла според мен не се решават с цитати от киното. В тази посока рискът е голям и се изисква подготвена публика, която може да прочете посланията. Спектакълът започва като шега с комикс герои. По-големите братя на Ибън (Божидар Попчев и Атанас Махнев) са щурави каубои с перуки, бащата е опитомил тези диви коне и ги е превърнал домашни любимци. На сцената публиката вижда как Ефрем (Любомир Фърков) дирижира мустакатите си синове, галопиращи в пространството. Послушните синове получават храна от ръката на бащата. Разиграният етюд въвежда зрителя в гротеската на жеста, по-късно допълнителният коментар е екранен американски анимационен образ, който ни подсказва, че тук всеки е част от Looney Tunes. Денислав Янев употребява често кинообрази, секундните откъси понякога се съчетават добре с логиката на действието, в други случаи са повече потребни на режисьора, отколкото на публиката – например откъса от „Медея“ на Пазолини за неподготвения зрител е само картина, в която красива жена гальовно приканва сина си да заспи.
С навлизане в сложността на отношенията между действащите лица комиксът придобива все по-реални измерения. Изкривените мимики и смехът са заменени от животинска страст, мъка и отчаяние. Ако в началото всеки приема живота като забавна надпревара, в края играта се трансформира в кошмар, породен от неистовото желание за налагане на егото. Всеки преследва определена цел, свързана с елиминиране на лидера. Всеки се стреми да детронира бащата, за да получи облагите. Дали изневярата на Абби не е поредният коварен план?
Актьорът Любомир Фърков развива по интересен начин своя герой – лидерът не осъзнава, че прилича на шут, който иска да всява респект и страх. Земевладелецът владее и хората, но в света съществува все пак и свободната воля. В този аспект визията на Ефрем, а донякъде и поведението му наподобяват на един от героите в мултимедийните откъси – Доналд Тръмп на среща с избиратели. Видеото е находка, оригинален режисьорски подход, чрез който публиката може да съпостави действието на пиесата с аспект от съвременността. С натрупването на обстоятелства се оказва, че Ефрем е обикновен самохвалко, нуждаещ се от уют и от обичта на другите, т.е. неговите страсти са компенсация на това, което му липсва в действителност. Конкуренцията и първоначалната враждебност между Ибън и Абби е също вид отместващо обстоятелство – за да превъзмогнат усещането си на губещи, героите са насочили усилията си към придобиване на фермата и земята. Питър и Саймън – братята на Ибън, са колективен образ на тълпата. Тълпата се стреми към семпли неща – пари, храна, секс, и смята, че всяко друго място е по-добро от познатото, затова предпочита да хули лидера, бащата, но няма смелост да промени ситуацията. Бягството е по-лесно.
Режисьорът въвежда действащо лице, липсващо в драматургията на Юджийн О`Нийл. Майката на Ибън (Маргарита Маркова) е призрак, но за разлика от призрака на бащата на Хамлет тя се появява в моментите на емоционални взривове – коментира битието не в конкретиката на казуса, а обобщава греховете на цивилизацията. За целта режисьорът е подбрал текстове от произведения на Хайнер Мюлер и Бернар-Мари Колтес.
Бих искала да откроя играта на гостуващия актьор Цветан Пейчев. Неговият Ибън диагностицира драмата на протеста – в основата на всеки протест е идеята за промяна на статуквото. При дефицит на съмишленици протестът е обречен на провал, защото осъзнаването, преосмислянето на идеала изисква усилия и раздяла със зоната на комфорт. Когато Ибън решава да поеме вината на Абби, той приема съдбата си на отлъчен от социума. Подобен избор показва, че идеалите трансформират носителите им в аутсайдери.
През 1958 г. е премиерата на филма „Любов под брястовете“. В него София Лорен и Антъни Пъркинс играят ролите на Абби и Ибън. Филмът е своеобразно ехо на отшумелия европейски неореализъм, но носи всички отличителни черти на стойностното психологическо изследване и изграждане на персонажите. В спектакъла е включен и кратък откъс от филма, когато между Абби и Ибън настъпва нова фаза в отношенията – привличането. Дали това е коментар, или смесване на визиите? Струва ми се, че режисьорът е искал да насочи публиката към артефакта, въпреки че по този начин визуалното не дава нов коментар по темата, то е повече информационен шум, спомен за един успешен филм.
Сценографията на спектакъла е дело на дебютанта Светослав Митов. Тя умело съчетава идеята за разместване на статуквото. Конструкцията, скицираща същността на дома, работи за изграждане на връзките между отделни сегменти, които се превръщат в части от фермерския бит, в стени на дома, в чекмеджета за спомени, в дневник на разпада.
В цялостната си визия и енергия спектакълът е провокативно преживяване, носи в себе си различни пластове, смисли и най-ценното му качество е възможността да преговори по нетрадиционен начин класически текст. Така познатото произведение получава значима добавена стойност, отключваща драматургията към проблемите на настоящето. Трупата на театъра в Търговище показва целеустременост и готовност да се справи със смелите ходове на режисурата. „Страст под брястовете“ дефинира основния проблем на битието – жаждата за притежаване ни прави слаби, а душите се превръщат в пустеещи полета.
