0
3818

В Първата световна война

Czernin Ottokar

„Далеч назад във времето са причините за Световната война. Последният повод се слива с друг подобен. Днес отново продължаваме да правим същото.“ Прочетете откъс от книгата на последния външен министър на Австро-Унгария.

отокар09„В Първата световна война“ от Отокар Чернин е един по-различен прочит на събитията от началото на ХХ век през погледа на видния австро-унгарски политик, който е пряк участник в тях. Мемоарите на Чернин хвърлят светлина върху най-интересните моменти от „Голямата война“ и разкриват скандалите и машинациите, довели до заличаването на една от най-великите империи. През цялата си политическа кариера Отокар Чернин се опитва да води политика за постигане на мир. В качеството си на външен министър, той се бори да предпази империята от неизбежните последствия от войната, но въпреки многобройните си опити, не съумява да постигне спогодба за прекратяване на конфликтите и да предотврати разпадането на Австро-Унгария. В голяма степен предаден от император Карл I, същият, заради когото е назначен за външен министър, Отокар Чернин подава оставката си на 14 април 1918 г. До този момент той е считан за дипломат номер едно на Централните сили.

Чернин е бил свидетел на много от събитията и ги разказва по увлекателен начин, включвайки и малко известни факти. Книгата не претендира да анализира целия исторически обхват на сблъсъка между Антантата и Централните сили, а акцентира върху тези моменти, за които авторът има знания и впечатления от първа ръка.

Отокар Чернин (Последният външен министър на Австро-Унгария), „В Първата световна война“, Изд. „Стефан Добрев“, София, 2015 г., Евелина Келбечева, увод; Лилия Атанасова, превод, 15 лв.

чернин + паша09
Генерал Хофман, Отокар Чернин, Талат паша и Рихард фон Кюлман по време на преговорите в Брест-Литовск, 1917 г.

Кой е граф Чернин?

В енциклопедиите четем: Отокар Теобалд Ото Мария граф Чернин фон Чудениц е роден на 26 септември 1872 г. в Димокури, Бохемия, в стара аристократична фамилия и умира на 4 април 1932 г. във Виена. Той е един от най-значимите австро-унгарски дипломати и политици по времето на Първата световна война и външен министър на Австро-Унгария между 1916-1918 г. Неговият по-малък брат, Ото, също дипломат, е изпратен в София по времето на Първата световна война.

Отокар Чернин завършва право в Карловия университет в Прага и започва дипломатическата си дейност през 1895 г. в посолството в Париж. През 1903 г. граф Чернин е член на Долната камара на парламента в Бохемия като представител на немскоезичното малцинство там. Той е консервативен политик, монархист и противник на всеобщото избирателно право. Това привлича вниманието на ерцхерцог Франц Фердинанд, престолонаследника на Австро-Унгария. Така Чернин влиза в близкия кръг на ерцхерцога, наречен „Кръг Белведере“. Назначен е за член на Горната камара на австрийския парламент през 1912 г.

През октомври 1903 г., най-вероятно по искане на Франц Фердинанд, граф Чернин приема да замине като посланик в Букурещ, въпреки съпротивата на унгарския премиер граф Тиса.

Основната мисия на Чернин в Букурещ е да проучи възможността за съюз между Австро-Унгария и Румъния. Скоро след назначаването си той рапортува във Виена, че не може да се има вяра на румънското правителство в случай на война. След избухването на Световната война през август 1914 г. Чернин полага всички възможни усилия и успява да запази Румъния неутрална не без помощта на самия крал Карол I. Но повечето от румънците не споделят прогерманските чувства на своя крал, в това число и премиерът Братиану. Граф Чернин показва прагматична прозорливост и препоръчва на своето правителство да се оттегли от Трансилвания и от завзетите части на Буковина, което би било посрещнато изключително добре от румънците и би станало единствената гаранция за техния неутралитет. Както може да се очаква, този план е саботиран от унгарското правителство, в резултат на което Румъния влиза във войната на страната на Съглашението през август 1916 г. и Чернин се връща във Виена.

Когато става ясно, че Франц Фердинанд ще наследи Хабсбургския престол, граф Чернин е назначен за министър на външните работи на 23 декември 1916 г., на мястото на барон Буриян фон Раеч. И двамата са отстоявали мнението, че бързо сключване на мир е абсолютно необходимо, за да се избегне рухването на империята им.

Основната цел на дипломацията на граф Чернин става търсенето на компромисно примирие със Съглашението, обаче като се уважат рицарски споразуменията с Германия. За негово голямо разочарование, той бързо разбира, че Двойната монархия не може да води истински самостоятелна външна политика поради нарастващия натиск от Германия. Под диктата на германците, против своята собствена воля, той е принуден да се съгласи с подновяването на подводната война през февруари 1917 г., в чиято ефикасност се съмнява от първия момент. В същото време полага огромни усилия – за съжаление безуспешни, да убеди германските политически и военни водачи в необходимостта от сключване на компромисен мир.

На конференцията между Германия и Австро-Унгария за целите на войната, проведена на 17–18 март 1917 г., той отново предлага отстъпване на територии от страна на Централните сили, за да се постигне мир със Съглашението. Граф Чернин смята, че Германия трябва да изостави Елзас и Лотарингия, както и Белгия, срещу териториални придобивки в Полша. Неговият сценарий предвижда Австро-Унгария да бъде компенсирана предимно с румънски територии.

На 12 април същата година външният министър пише своя меморандум с мрачната прогноза за състоянието на Австро-Унгария през войната, където обосновава мнението си и посочва причините, поради които страната му няма да може да издържи още една зима по фронтовете. Меморандумът е предаден на император Карл I от Матиас Ерцбергер, член на Германския Райхстаг. Резултат от това дръзко политическо действие е една резолюция за мир от 19 юли 1917 г., която се прави с много добри намерения, но остава без последствия.

Граф Чернин отива още по-далеч: в прочутата си реч в Будапеща на 2 октомври 1917 г. той говори в подкрепа на международната справедливост и разоръжаване, за свободно използване на моретата като задължително условие за бъдещия мир и като законова основа за една нова Европа. Кулминацията на това негово политическо верую е актът на приемането на програмата на американския президент Уилсън за самоопределение на народите след войната, наречена „Четиринадесетте точки“.

Граф Чернин играе важна роля в процеса на сключване на сепаративен мир между болшевишкото управление на Русия и новосъздадената Украинска народна република през февруари 1918 г. Договорът става възможен, защото той се съгласява да отстъпи град Хелм. Той прави отстъпката с ясното съзнание, че само така може да осигури доставянето на толкова нужния хляб за гладуващата си страна. Този т. нар. „мир за хляб” не успява да разреши продоволствения проблем на Австро-Унгария и навлича на Чернин омразата на поляците, които смятат Хелм за техен град.

Върхът на дипломатическата кариера на граф Чернин идва с неговия успех при мирните преговори с Русия на 3 март 1918 г. и с Румъния на 14 април 1918 г. Той изиграва блестящо ролята си в една от най-трудните дипломатически совалки по време на подписването на Брест-Литовския мирен договор за излизането на Съветска Русия от Първата световна война. Благодарение на всичко това Отокар Чернин е признат за един от водещите дипломати на Централните сили.

Краят на кариерата на този удивително самостоятелен и прозорлив държавник идва неочаквано през април 1918 г. Той сам подава оставката си в знак на протест, когато се разкриват тайните преговори, водени между австрийския император Карл и френския президент Поанкаре. Когато френският премиер Клемансо публикува кореспонденцията им, Чернин се чувства предаден от своя император и напуска поста си.

Дейността на граф Чернин като дипломат и външен министър е оценявана от историците доста строго и противоречиво. Но няма съмнение, че той действа с много повече размах и енергия в сравнение с предшествениците си. В същото време графът е известен и със своята непредвидимост и импулсивност. Смята се, че тези негови качества правят външната му политика нестабилна. Може би това е причината, поради която противниковата страна, с която той непрекъснато търси начини да сключи компромисен мир, не изпитва особено доверие към неговата личност.

По време на войната, през 1917 г., той е награден с Големия Кръст на Ордена на Св. Стефан и провъзгласен за рицар на „Златното Руно“. На последния той особено много държи и се знае, че даже е писал на императрица Цита с молба да не бъде заличен от този Орден, заради непредвидимото си поведение като външен министър на Хабсбургската империя.

Не може да се отрече, че граф Чернин искрено предпочита мира, че търси възможности да прекрати войната, че иска друго положение на своята държава във военния конфликт. За жалост, усилията му не се увенчават с успех.

Съдбата на граф Чернин отново се променя рязко, когато след войната новосъздаденото чехословашко правителство започва аграрни реформи и конфискува имението му в Бохемия. Оттеглил се в Австрия, между 1920 и 1923 г., той е депутат от Демократичната пария в Националния съвет на Република Австрия.

През 1919 г. Отокар Чернин публикува мемоарите си „През Световната война“. Тук неговият политически и дипломатически талант блясват още веднъж, защото той не само показва политиката „отвътре“, не само анализира най-важните машинации в Австро-Унгария и в Германия, но и разкрива ужаса на войната и рухването на страната си. Умира във Виена на 4 април 1932 г. на 60-годишна възраст.

В морето от текстове, посветени на Първата световна война, мемоарите на граф Чернин се открояват като бяла лястовица в политическата мемоаристика. Те са проникнати от неговата изключителна способност да анализира събитията, без да се влияе от водещото обществено мнение или от политиката на собственото си правителство – доказано от постоянното му търсене на мирно решение чрез сепаративен договор между воюващите коалиции. Чернин ни е оставил също изключително точни характеристики на най-големите политически фигури на своето време – на австро-унгарските императори, на престолонаследника Франц Фердинанд, на германския кайзер Вилхелм II, на румънския крал Карол I, на унгарския премиер граф Тиса, на болшевишкия лидер Троцки и други значими личности. Удивително звучат неговите сбъднали се предсказания за кървавия пожар в Европа, наречен Първа световна война. Никой не може да оспори и тезата му за всемогъществото на военните лидери над политиците в Германия, видяна като основната пречка за прекратяването на войната. Не може да не сме респектирани от самостоятелната му дипломатическа линия за постигане на мир и от неговата последователност и лоялност към съюзниците, от далновидното приемане на мирната програма на Уилсън.

Граф Чернин ни е завещал уникални свидетелства за ролята на Русия като подбудител на войната, разказвайки ни за признанията на Сазонов за руската следа в организирането на атентата в Сараево. Той стига дотам, ясно да заяви: „Русия подпали Първата световна война“.

Може да се говори много за утопичната програма за мир на княз Чернин от лятото на 1917 г. и за неговите виждания за социалната политика след войната, както и за визията му за мир чрез всеобщо разоръжаване. Каквито и обвинения да бъдат отправени към него, безспорни остават неговата прозорливост, ненавистта към „европейската касапница”, непрекъснатите му усилия за прекратяването ѝ, съгласието за отстъпване на територии в името на разбирателството. Всичко това се отнася и за работата му по време на преговорите в Брест-Литовск. И днес звучат актуално неговите характеристики за делегацията на Съветска Русия.

Мемоарите на граф Чернин за първи път стават достояние на нашите читатели в превод на български език и съм убедена, че скоро ще си спечелят популярност сред хората, които не само обичат и се интересуват от история, а и сред всички, за които човешката личност, способности и усилия, но и трагичната историческа предопределеност, са в центъра на разбирането на нашето съществуване.

Евелина Келбечева

германци
Берлин, 1 август 1914 г., в Германия е обявена мобилизация.

Предговор

Невъзможно е в една малка книга да се разкаже горе-долу изчерпателно историята на Първата световна война. И това не е целта на тази книга.

Целта ѝ е по-скоро да представи отделни събития и отделни личности, които можах да видя по-отблизо и затова по-ясно, отколкото обществото, да предоставя на читателя отделни моментни снимки от голямата драма. Въпреки това от проявените тук отделни снимки ще се получи едно цяло, което навярно в някои отношения се отклонява от известната досега все още непълна история на войната.

Всеки човек вижда хората и събитията от своята субективна гледна точка. Това е неизбежно. В книгата си разказвам за мъже, с които съм бил близък, за други, които са пресекли пътя ми, без да оставят някакво лично чувство в мен и най-накрая – за хора, с които съм имал сериозни конфликти. Опитвам се да дам обективна оценка за всички. Изобразявам личностите и събитията, тъй както съм ги видял – където представянето ви се струва невярно, причината не е в предварително създаденото мнение, а вероятно в липсата на способност за преценка.

Не всичко можеше да се разкаже. Така някои неща не бяха обяснени, макар че биха могли да бъдат. Времето, което ни дели от събитията, е все още твърде кратко, за да дръпне завесата от всички процеси.

Обаче премълчаното не променя нищо в цялостната картина, която представям, така както се е отразила в главата ми.

О. Ч.

I. Уводни размишления

1.

Преди да се разрази буря със светкавици и гръмотевици, в атмосферата се развиват определени процеси. Електричествата се разделят и бурята е резултат на едно определено, вече неудържимо атмосферно напрежение. Дали ние можем да забележим по външни белези тези процеси или не, дали облаците ни се струват повече или по-малко заплашителни – това не променя нищо във факта, че електрическото напрежение трябва да съществува преди да се разрази бурята.

В дворците на министерствата на външните работи политическият барометър от години показваше буря. От време на време се покачваше, сетне падаше отново. Той естествено се колебаеше, но от години всичко подсказваше, че световният мир е в опасност.

Видимите наченки на това напрежение в Европа се забелязват преди доста години – някъде около времето на Едуард VІІ[1]. От една страна страхът на Англия от растящата с гигантски темпове Германия, от друга – политиката на Берлин, която се бе превърнала в страшилище за хората край Темза, убедени в това, че в Берлин е пуснала корени мисълта да завоюва световно господство. Тези опасения произлизаха отчасти от завист и антипатия, отчасти обаче от истинска загриженост за собственото съществуване, породена от споменатото дълбоко убеждение. Тъкмо те доведоха до политиката на Едуард VІІ на блокада, а с нея започна планомерното обкръжаване с цел унищожението на Германия. Известно е, че Едуард VІІ бе предприел опит чрез пряко влияние върху кайзер Франц Йосиф да го отклони от съюза и да го присъедини към силите, обкръжаващи Германия. Известно е още, че кайзер Франц Йосиф не прие идеята и този факт предизвика съдбовния поврат за Австро-Унгария. От този момент нататък вече не бяхме самостоятелни господари на нашата съдба. Тя бе привързана към съдбата на Германия – чрез заставането на нейна страна, без да знаем, ние също бяхме повлечени.

При това изобщо не желая да оспорвам, че Германия все още имаше възможността през последните години преди войната да я предотврати, ако беше разсеяла подозрението на европейската общественост, че мечтае за световно господство. Защото аз съм далеч от мисълта да твърдя, че Западните сили биха предприели охотно тази война, а изтъквам твърдото си убеждение, че решаващите фактори на Западните сили възприемаха от своя страна ситуацията така: ако те не успеят да разбият Германия, световното ѝ господство ще стане непредотвратимо. Казвам „на Западните сили”, понеже смятам, че една силна военна партия в Русия, глава на която бе великият княз Николай Николаевич, мислеше по друг начин и започна тази война със задоволство. Ужасната трагичност на най-голямото нещастие на всички времена – именно тази война – се корени в това, че никой от отговорните фактори не желаеше да нападне, но тя пламна поради факта, че сръбски убийци, а после и войнолюбиви руски генерали създадоха ситуация, в която монарсите и държавните мъже на Великите сили бяха поставени натясно от събитията.

Във всеки случай сред вражеските държави трябва да се направи едно много съществено разграничаване на тази база. Франция и Англия не искаха война през 1914 година. Франция винаги е поддържала будна реваншистката идея, но по всичко личеше, че през четиринадесета година нямаше никакво намерение да напада, а тогава, както от петдесет години насам, предостави на бъдещето да определи момента на започване на войната. И тя я сполетя съвсем ненадейно. Англия предпочиташе да остане неутрална, въпреки антигерманската си политика и промени мнението си едва при нашествието в Белгия. В Русия имаше един цар, който не знаеше какво иска и не можеше онова, което искаше, и една военна партия, която безусловно тласкаше страната към война. Русия действително започна войната, без да я обяви. Следващите държави – Италия и Румъния – пристъпиха към военни действия, водени от завоевателски намерения. Особено Румъния. Италия, разбира се, също, но Италия бе отворена чрез своето географско положение и в по-голяма степен изложена на натиска на Англия – по-трудно от Румъния би могла да остане неутрална.

Обаче Световната война никога не би избухнала, ако растящото недоверие на Антантата към плановете на Германия вече не беше нажежило ситуацията до точката на кипене. Начинът, по който се представяше Германия, речите на кайзер Вилхелм, държанието на прусаците в обществото, постоянното изтъкване на собствената сила и дрънкането на сабите събуди в целия свят чувство на антипатия и загриженост и създаде онази морална коалиция срещу Германия, която в тази война намери ужасяващ практически израз. От друга страна, съм твърдо убеден, че стремежите на Германия или, по-добре казано – на Прусия, са били погрешно разбрани от света и че управляващите германски фактори никога не са имали намерението за световно господство. Те желаеха да утвърдят мястото си под слънцето, искаха да са сред първите морски сили в света; това беше тяхно право. Обаче тези продължителни действителни и мними германски провокации и предизвиканите от това постоянно увеличаващи се опасения на Антантата, създадоха именно онази съдбоносна конкуренция във въоръжаването и онази коалиционна политика, която се отприщи във войната като ужасна буря.

Само въз основа на тази европейска загриженост френската реваншистка мисъл можеше да прерасне в дело. Англия никога не би извадила меча само за да завоюва Елзас и Лотарингия, обаче идеята за френския реваншизъм се вписваше чудесно в тържествено въведената от крал Едуард политика, произхождаща не от френски, а от английски мотиви.

Този страх от нападение и защитните съображения дадоха началото на онази маниакална треска за въоръжаване, която бе характерна за предвоенния период. Състезанието – да имаш повече войници и повече оръдия от съседа си, нарастваше до абсурд. Въоръжението, трупано на гърба на народите, стана толкова тежко, че те вече не можеха да го носят и отдавна бе ясно на всеки, че беше невъзможно да се върви по-нататък по пътя, по който бяха тръгнали, че има само две възможности: или доброволното, всеобщо разоръжаване, или войната.

Плах опит за постигане на първото бе направен през 1912 г. в преговорите между Германия и Англия за разоръжаване на флотата. Те не стигнаха по-далеч от началото и не се провалиха по вина на единия от партньорите. Англия не беше по-склонна към мир и по-отзивчива от Германия, бе само по-ловка и успя да внуши на света убеждението, че тя е силата, заплашена от германските експанзионистични планове.

великобритания
Англичани се записват в армията, Лондон, 1914 г.

Спомням си едно много точно описание, което чух от виден политик от неутрална държава. Господинът беше на американски параход и в групата на пътуващите сред другите бяха и един известен едър германски индустриалец и един англичанин. Германецът говореше много и с радост и предпочиташе да разказва пред възможно най-голяма аудитория за „подема на Германия, за неудържимия експанзионистичен стремеж на германския народ, за необходимостта германската култура да се внедри в света” и за „успехите на всички тези усилия”. Той представяше разцвета на германската търговия в различните части на света, назоваваше местата, където днес се вее германският флаг, изтъкваше, че „Made in Germany” е фразата, която трябвало да покори света и щяла да го покори, и не пропускаше да подчертае, че всички тези грандиозни проекти са съградени на здрава основа, понеже били „подзидани” с военна мощ. Това беше германско. А когато моят гарант попита кротко седящия там, усмихващ се англичанин, какво ще каже за тези изявления, той отвърна: „Няма нужда да се говори, аз си знам, че светът принадлежи нам.” Това беше английско. Ето ви само картина с настроение, моментна снимка – как германската и английската психика са се отразили в главата на един неутрален държавник. Но тя е симптоматична, понеже хиляди хора са имали същото впечатление и понеже това впечатление от някакъв агресивен германски дух допринесе безкрайно много за катастрофата.

Еренталовата[2] политика, която – за разлика от онова, което бяхме свикнали да виждаме досега на „Балплац”[3] – преследваше с голяма сила и енергия експанзивни тенденции, засилваше още повече недоверието на света към нас. Защото си пробиваше път идеята, че виенската политика е клон на берлинската, че сега във Виена мислят да процедират така, както в Берлин, и общата загриженост растеше. Облаците ставаха все по-черни, все повече се затягаха бримките на мрежата – нещастието беше вече на път.

Далеч назад във времето са причините на Световната война. Последният повод се слива с друг подобен. Днес отново продължаваме да правим същото. Сключените във Франция мирни договори ще създадат причини за нови войни, какъвто и да бъде сетне последният импулс за това.

2.

Малко преди избухването на войната бях в Константинопол и имах дълъг разговор за политическата ситуация с нашия тамошен посланик, с умния и прозорлив маркграф Палавичини. Той схващаше положението като изключително сериозно. С опита, придобит от десетилетното наблюдение на политиката, посланикът чувстваше пулса на Европа и диагнозата му клонеше към това, че ние, ако не настъпи бърза промяна в цялостния курс, се насочваме към война. Той разви тезата, че вижда единствената възможност да избегнем войната с Русия в това да се откажем окончателно от влиянието си върху Балканите и да освободим терена на Русия. Палавичини беше съвсем наясно, че такова решение би означавало абдикирането ни като Велика сила, но на мен ми се стори, че той самият предпочиташе тази сурова възможност пред войната, която виждаше да приближава. Наскоро след това предадох този разговор на ерцхерцога и престолонаследник Франц Фердинанд. Видях, че е много впечатлен от песимистичното становище на Палавичини, за когото той имаше изключително високо мнение, както и всички, които го познаваха по-отблизо. Престолонаследникът заяви, че желае колкото е възможно по-скоро да обсъди въпроса с кайзера. Никога повече не го видях. Това беше последният ми разговор с него и не знам дали е успял все пак да осъществи намерението си да обсъди въпроса с монарха.

Двете Балкански войни бяха далечните светкавици на надигащата се европейска буря. За всеки познавач на балканските отношения беше ясно, че сключените там мирни договори не са дали трайни резултати и че така ентусиазирано приветстваният Букурещки мир от 1913 г. още при раждането си носи в себе си кълна на смъртта. България, унизена и смалена, Румъния и преди всичко Сърбия, несъразмерно увеличени, обхванати от неподдаващ се на описание ентусиазъм, Албания, като ябълка на раздора между Австро-Унгария и Италия – това беше картина, която не предвещаваше намаляване на напрежението, а само нови войни. Човек трябва да е живял на Балканите, за да може да разбере безграничната омраза, властваща между отделните народи. Когато тази омраза бе отприщена през Световната война, плодовете ѝ бяха най-ужасяващи сцени. Известно е например, че пленени българи са били разкъсвани със зъби от румънците, и че българите от своя страна са инквизирали по най-жесток начин до смърт пленените румънци. С каква бруталност действаха сърбите през войната, това нашите войски могат да опишат по-добре от всеки друг. Кайзер Франц Йосиф съвсем ясно предвиди, че мирът след Втората Балканска война не е нищо друго освен поемане на дъх преди нови войни. Когато преди заминаването си за Букурещ през тринайсета година се явих на аудиенция при много възрастния кайзер, той ми каза: “Букурещкият мир не издържа на критика и ние отиваме към нова война. Дано Господ даде да остане локализирана само на Балканите!” Увеличената почти два пъти Сърбия бе далеч от това да смята апетитите си за задоволени, а точно обратното – повече от всякога имаше амбицията да стане Велика сила. Ситуацията беше все още привидно спокойна. В противовес на това няколко седмици преди катастрофата в Сараево бе настъпило едно положение, което би могло да се окачестви почти като подобряване на отношенията между Виена и Белград. Обаче това беше затишието пред буря. На 28 юни завесата се разкъса и с всеки изминал момент катастрофата заплашително приближаваше към света. Канарата се бе затъркаляла.

По онова време вече бях посланик в Румъния и поради това можех да наблюдавам само отдалеч събитията във Виена и в Берлин. Обаче все пак после говорих с доста влиятелни личности за процесите в критичните дни и от всичко, което чух, успях да си създам ясна и точна представа за случващото се. За мен няма съмнение, че Берхтолд не е и сънувал една световна война в мащабите, в които тя избухна, че той е бил убеден преди всичко, че Англия ще остане неутрална и че е бил подкрепен от посланика Чиршки в убеждението си, че една война срещу Франция и Русия непременно ще бъде победна. Вярвам, че душевното състояние, в което граф Берхтолд е отправил ултиматума си към Сърбия, е било такова: той си е казвал, че Сърбия или ще приеме ултиматума, а това ще означава огромен дипломатически успех, или ще го отхвърли и тогава, благодарение на помощта на Германия, победната война срещу Русия и Франция ще допринесе за възраждането на една нова и несравнимо по-силна Австро-Унгария. Нито за миг не бива да оспорваме, че тази аргументация бе верига от грешки. Трябва обаче да констатираме, че според мен самият граф Берхтолд чрез ултиматума не е искал война, а се е надявал до последния момент да спечели мира с перото си и че в германските обещания също е прозрял една презастраховка срещу евентуална война, чийто участници и шансове за победа също са били преценени съвсем погрешно. Зад Берхтолд стояха други, които мислеха по друг начин и го изтикаха на преден план. По този начин поведението му не беше еднозначно.[4]

Берхтолд не би трябвало да се съмнява, че една война със Сърбия ще повлече след себе си и война с Русия. Поне съобщенията на брат ми от Петербург не би трябвало да са оставили в него ни капка съмнение в това.

Сърбия прие ултиматума само частично и сръбската война избухна. Русия се намеси с оръжие. Обаче в този момент се случиха изключително важни неща. На 30 юли по обяд Чиршки докладва в Министерството на външните работи и предаде на Берхтолд по поръчение съдържанието на пристигнала телеграма от Лихновски. Тази важна телеграма съдържаше следното: Лихновски току-що се връщал от Грей. Той бил доста сериозен, но съвършено спокоен, обаче все пак изтъкнал, че положението се усложнявало все повече. Сазонов заявил, че след осъщественото обявяване на войната вече не е в състояние да преговаря директно с Австро-Унгария, Англия моли отново да поеме посредничеството. Предпоставка за това били предварително съществуващите враждебни отношения. Грей предложил четиристранно посредничество. Нему се струвало възможно Австро-Унгария да оповести своите условия след окупирането на Белград. Грей добавил от себе си, че обръща внимание на Лихновски, че една война между Русия и Австро-Унгария би открила възможност за неутралитет на Англия. Но положението въпреки всичко би могло да се промени, ако Германия и Франция бъдат въвлечени. Общественото мнение в Англия, което след убийството[5] било твърде благоприятно за Австрия, започнало да се променя, понеже не разбирали упорството на австрийците. Лихновски допълва, че Грей изразил пред италианския посланик увереността си, че при приемането на посредничеството биха дали на Австрия пълно удовлетворение. Сърбите при всички случаи щели да бъдат наказани. Австрия и без война би могла да получи гаранции за бъдещето. Това беше съдържанието на предаденото от Чиршки съобщение от Лондон. Бетман добави към него, че ще предостави най-спешно на виенския кабинет решението за приемане на посредничеството.

Берхтолд се запознал със съдържанието и се отправил с тази новина към кайзера. Положението му било такова: Русия вече била във война с Австро-Унгария, вечерта на същия ден трябвало да бъде докладвана на кайзера заповедта за всеобща мобилизация и му се струвало под въпрос дали отлагането на собственото му преместване все още е възможно, имайки предвид руското нападение. Той трябваше да има едно наум, че в Русия властваха различни течения и нямаше гаранция, че онова, което желае английското посредничество, ще надделее. В такъв случай отлагането на мобилизирането можеше да има непредвидими военни последствия. Явно вражеските акции бяха започнали без знанието и желанието на царя; ако и сега те бъдат продължени против волята му, тогава за Австро-Унгария ще е твърде късно.

Никога не съм говорил с Берхтолд за тази фаза, обаче материалът, с който разполагам, не оставя никакво съмнение, че той, естествено, се е чувствал задължен да хвърли светлина и по тази страна на въпроса и след това да предостави правото на решение на кайзера Франц Йосиф.

На 31 юли, значи един ден по-късно, Чиршки докладва на хората на „Балплац” съдържанието на една телеграма на крал Джордж до принц Хайнрих Пруски. Тя гласеше:[6]

„Благодаря за телеграмата. Много се радвам да чуя за Вилхелм, че той се опитва да запази мир с Николай. Желателно е една такава непредвидена случка да не предизвиква война в Европа. Моето правителство ще упражни изключителното си влияние върху Русия и Франция, за да ги възпре от по-нататъшни военни приготовления, ако Австрия се задоволи с окупацията на Белград и със съседната сръбска територия. За да дадат достатъчно удовлетворение, останалите народи междувременно също ще трябва да преустановят своите военни приготовления. Надявам се, че Вилхелм ще се съгласи  с това предложение, за да докаже, че Германия и Англия работят съвместно за предотвратяването на една международна катастрофа. Моля те, предай на Вилхелм моите уверения, че ще се старая и ще продължа с всички сили да правя онова, което е в моя власт, за да гарантирам мира в Европа.

Джордж”

Двете цитирани предложения бяха приети във Виена на 31 юли, но при наличието на известни военни уговорки. Това беше едно компромисно решение, което не бе достатъчно на Лондон. И отсега нататък събитията се заредиха с бързо темпо.

На Темза, както и в Берлин, искаха да локализират конфликта само в Сърбия, така искаше и Берхтолд. В Русия една силна партия работеше за това, да принуди на всяка цена страните да воюват. Руското нападение бе създало прецедент и във Виена – от страх да не закъснеят с отбраната – вече не се осмеляваха да прекратят мобилизацията в последния момент. Посланиците отчасти не говореха така, както искаха техните правителства. Те предаваха коректно поръченията, обаче техните лични мнения, различаващи се от официалните, не оставаха в тайна и имаха своето значение. Това увеличаваше несигурността и неяснотата. Берхтолд се колебаеше, воден от различните влияния ту насам, ту натам. Но тук ставаше въпрос просто за часове. Те отминаваха неизползувани и нещастието нахълта.

Русия създаде принудително положение и по този начин подпали войната.

Доста месеци след избухването ѝ имах дълъг разговор по всички тези въпроси с унгарския премиер министър – граф Стефан Тиса. Самият той, Тиса, беше решително против резкия ултиматум, защото унгарският премиер предвиждаше войната, но не я искаше. Едно от най-разпространените заблуждения е, че днес Тиса бива характеризиран като един от „подпалвачите на войната”. Той бе против нея, не изхождайки от общо пацифистични стремежи, а защото бе на мнение, че една добре провеждана съюзническа политика би могла за няколко години значително да укрепи силите на Монархията. Тиса особено често се връщаше на темата за България, която тогава бе все още неутрална, и която бе искал да спечели преди да започне войната. От него чух и различни подробности за дейността на германското правителство, респективно и за тази на германския посланик в последния период преди началото ѝ.

Съзнателно правя разлика между германското правителство и германското посолство, понеже имам впечатлението, че г-н фон Чиршки бе предприел различни дипломатически стъпки без да има поръчението за това. Ако преди малко споменах, че не всички посланици са говорили така, както са искали техните правителства, имах предвид тъкмо г-н фон Чиршки, на чиято цялостна натура и темперамент бе присъщо да се намесва с приказките си в нашите работи с известна несдържаност и то не винаги по най-тактичен начин и да „буди Монархията от сън”.

Няма никакво съмнение, че личните речи на г-н фон Чиршки по това време бяха във високите октави: „Сега или никога!” Сигурно е, че германският посланик е заявил необмислено своето мнение, „в настоящия момент Германия била готова да подкрепи нашето становище с всички морални и военни сили – дали и за в бъдеще това ще бъде така, ако ние преглътнем сръбската плесница, му изглеждало доста съмнително”. Струва ми се, че специално Чиршки е бил проникнат от убеждението, че Германия ще трябва в най-близко време да доведе до победен край една война срещу Франция и Русия. Вероятно е смятал, че годината 1914 е по-благоприятна за целта, отколкото един по-късен период и то поради това, че той първо не вярвал в бойната готовност на Русия и на Франция. На второ място – и това е един много важен пункт – бил убеден, че сега ще може и наистина ще успее да въвлече Монархията във войната, понеже му изглеждало съмнително старият миролюбив кайзер Франц Йосиф да извади меча си заради Германия при някаква ситуация, когато той не би се оказал в центъра на нападението. И така той искал да използва сръбския инцидент, за да бъде сигурен в участието на Австро-Унгария в решителната борба. Това обаче беше негова политика, а не на Бетман.

Повтарям, че споделеното е базирано на впечатленията ми от дългите разкази, излезли преди всичко от устата на граф Тиса, които обаче ми бяха потвърдени по подобен начин и от друга страна. Но аз съм убеден, че с начина си на поведение Чиршки е надхвърлил далече сферата си на действие. Изволски не беше единственият друг като него. Правя това заключение от факта, че Чиршки, както стана ясно от предната телеграма, никога не е бил в състояние да предаде служебно изявление в такъв дух, тласкащ към война, а изглежда само е говорел така, както говорят дипломатическите представители, когато се стремят да „коригират” политиката на своето правителство по собствено усмотрение.

Чиршки сигурно е предавал коректно и лоялно поръките и нищо не е задържал или скрил. Обаче един посланик би постигнал повече или по-малко в зависимост от това с каква енергия се застъпва за становището на своето правителство. А „личното” виждане на посланика в някои случаи не може да се разграничи от неговите „служебни”. Във всички случаи първото би оказвало влияние върху последното, а личното виждане на Чиршки гравитираше към един по-рязък тон.

В пълно неведение относно готвещите се събития, няколко дни преди ултиматума пристигнах в Щирия, за да настаня тъкмо там семейството си за през лятото. На това място ме намери поръчението на Берхтолд да се върна по най-бързия начин на поста си. Веднага изпълних това разпореждане, но все пак преди това имах аудиенция при кайзер Франц Йосиф в Ишл. Заварих кайзера доста потиснат. Той говореше за предстоящите събития съвсем лаконично и ме попита само дали в случай на война бих могъл да гарантирам за неутралитета на Румъния. Отговорих утвърдително – докато крал Карол е жив, но след това не би било възможно да се предвиди развитието на нещата там.

3.

Известни изключително важни подробности от периода непосредствено преди избухването на войната се обясняват само с влиянието на онази група, изявител на чийто интереси бе Чиршки. Преди всичко е непонятно, защо улеснихме ролята на отцепници на нашите тогавашни съюзници – Италия и Румъния, поставяйки ги пред свършен факт с ултиматума, вместо да ги спечелим за каузата – да ги заплетем в една мрежа с нас.

За процесите в Рим нямам точна преценка, обаче в Румъния крал Карол положително би опитал всички средства, за да подтикне Сърбия към отстъпчивост. Това вероятно нямаше да му се удаде, понеже Сърбия не мислеше да се отказва от великосръбските си планове, но навярно щеше да се стигне до едно донякъде помрачено отношение между Букурещ и Белград, което би ориентирало развитието на по-нататъшната румънска политика силно в наша полза.

В Букурещ извлякоха възможно най-голяма полза от този дипломатически подход.

Преди първото заседание на всички министри под председателството на монарха италианският посланик барон Фасчоти отегчи всички участници с една дълга реч в този дух и заяви, че ситуацията на Румъния и Италия била една и съща и за двата лагера нямало никакви основания за сработване, тъй като нито Рим, нито Букурещ са били предварително уведомени за ултиматума. Усилията му имаха успех.

На 4 август изпратих от Букурещ следната телеграма на Берхтолд:

„Току-що премиерът ми съобщи резултата от заседанието на министрите и монарха:

След горещ призив на краля да се даде живот на договора, съветът на министрите заявил с всички срещу един глас, че никоя партия не можела да поеме отговорността за това действие.

Съветът на министрите решил, че след като Румъния нито е била уведомена, нито питана за австро-унгарския дипломатически ход в Белград, то Casus foederis[7] не съществува. Съветът на министрите решил още, че ще бъдат предприети превантивни мерки за осигуряване на границата, в което имало едно преимущество за австро-унгарската монархия, понеже по този начин нейните граници биха били защитени по продължение на стотици мили.

Премиерът добави, че вече бил заповядал укрепването на наличния състав на войската, след което постепенно ще започне всеобща мобилизация.

Правителството възнамерява да публикува само едно кратко комюнике за гласуваните мерки за укрепване на границите.”

Второ, изглежда неразбираемо, защо ултиматумът към Сърбия беше съставен в такава форма. Тази форма се обяснява не с берхтолдовото желание за война, а с това на другите елементи, и разбира се, преди всичко на Чиршки. Бисмарк през 1870 г. желаеше войната, обаче телеграмата от Емс беше в съвсем друг стил. Искам да кажа, че не мога да проумея, защо бе избрана такава нота, която с начина, по който бе съставена, трябваше да отблъсне досега много благосклонно настроените към нас партньори. Ако ние бяхме дали на Великите сили, които отчасти след атентата не бяха зле настроени към нас – и преди всичко на Англия – преди ултиматума тайно, поверително доказателствата, че е налице политическо убийство, инсценирано от Белград, тогава щяхме да наведем тамошното правителство на съвсем други мисли. Вместо това, ние хвърлихме ултиматума през главата му и през главата на цяла Европа.

Вероятно тогава на „Балплац” са се страхували, че уведомяването на силите ще има за следствие тяхната намеса под формата на нова „конференция на посланиците” и това ще затлачи случая. Обаче случаят през 1914 г. беше съвсем различен от предишния – преди ултиматума правото беше безспорно на наша страна.

Всъщност групата на Чиршки се бе страхувала от такова разводнено решение и поради това бе настояла за възможно най-твърд подход. През 1870 г. Бисмарк беше нападателят и той успя да размени ролите. Ние също, обаче в обратен смисъл.

4.

Тогава дойде най-голямото ни нещастие: германското нашествие в Белгия.

Ако Англия беше останала неутрална, ние нямаше да загубим войната. На страница 172 в книгата си „Причини и избухване на Световната война” Ягов разказва, че на 4 август, преди края на заседанието на Райхстага, при него дошъл английският посланик и отново поставил въпроса дали Германия ще уважи неутралитета на Белгия. По това време германските войски вече били на белгийска земя. Чувайки тази новина, посланикът се оттеглил, обаче след няколко часа отново дошъл и до полунощ изисквал декларация, че по-нататъшното настъпление на германските войски в Белгия ще бъде прекратено, в противен случай той имал поръчение да изиска паспортите си, а Англия щяла да защити Белгия. Германия отхвърлила това. След което дошло обявяването на война от Англия.

белгия ипер09
Белгия, гр. Ипр, две години след началото на войната.

Това че същия ден Англия е съобщила на Белгия, че „с всички сили ще окаже съпротива” срещу нарушаването на неутралитета ѝ, напълно се покрива с берлинския дипломатически ход на английския посланик.

Два дни преди това – на 2 август, английският кабинет гарантирал на Франция, че освен защита на белгийския неутралитет ще изисква и отказване на Германия от акция на флотата ѝ срещу Франция, а противоречието между двете становища е очевидно. На мен все пак ми се струва, че то би могло да се обясни само така: на 4 август Англия вече не е била на позицията си от 2 август. Понеже приемането на английския ултиматум от 4 август вечерта от германската страна би могло да отнеме на Англия моралната възможност да поставя по-нататъшни изисквания.

Ако на 4 август Англия беше търсила повод за война, тогава освен изискванията за Белгия би повдигнала и тези за отказа от акцията на флотата. Тя не го направи, ограничи ултиматума си върху белгийския въпрос и по този начин сама си върза ръцете, в случай че Германия приеме официално ултиматума. На 4 август, между девет и дванадесет часа вечерта, решението на Англия дали да остане неутрална или не, зависеше от Германия.

Германия не отстъпи от решението си да наруши неутралитета на Белгия, въпреки че то със сигурност бе свързано с обявяване на война от английска страна. Това бе първата съдбоносна победа на военните над дипломатите в тази война. Понеже, естествено, военните бяха движещите ѝ сили.

Замисълът за германската войска беше да прегази Франция и да се нахвърли след това с цялото си ожесточение срещу Русия. На Марна[8] този план бе погребан.

В повече от един аспект германската политика се провали поради наследството на Бисмарк. Не само това, че завоюването на Елзас и Лотарингия задълго препречваше пътя на дружеските отношения с Франция и я тласкаше постоянно в ръцете на всяка антигерманска коалиция, но наследството на Бисмарк се превърна в проклятие за Германия, понеже германците искаха да вървят по неговите стъпки, а нямаше нито един, който бе от такъв мащаб, че да го може.

Бисмарк създаде Германския райх през Дюпел, Кьониггрец и Седан. Политиката му беше на „желязо и кръв”. Тази политика на насилието и на насилствените средства от петдесет години насам бе насадена като евангелие на дипломатическото изкуство в главата на всеки германски гимназист – обаче гениалната ловкост, ума, пък и предпазливостта в прилагането на неговите насилствени средства Бисмарк не можеше да предаде в наследство на германския народ. Бисмарк бе подготвил грижливо войните през 1866 и 1870 г. и нападна, когато държеше хубави карти в ръце. Германия на Вилхелм ІІ не желаеше война, обаче един ден се втурна в нея с главата напред и през първата седмица създаде политически ситуации, с които вече не би могла да се справи. Тя се държеше с Белгия и Люксембург според принципа на Бисмарк: „Правото е на силния” и настрои света срещу себе си. Казвам „света”, защото властта на Англия се простираше по целия свят.

Англия в началото на войната бе с пушка при нозе. Напълно съответстващо на традиционната политика би било да остави Германия да се бие срещу Франция и Русия и да се изтощават взаимно и после, в дадения момент, да се намеси, предлагайки мир. Това би попречило на войната в доста голяма степен. Обстоятелството, че Германия застрашаваше да се установи задълго в Белгия, принуди Англия да се намеси. Доколко германското нападение на Белгия би могло да бъде извинено по морални причини – с френското намерение да направи същото, днес не е изяснено. Този аргумент обаче не може да важи за Люксембург и правонарушението си остава същото, независимо дали страната, срещу която бива извършено, е по-голяма или по-малка.

Нападението на Белгия и Люксембург беше бисмаркова политика на силата, изпълнена не от политиците, а от генералите, но без неговия талант да пресмята опустошителните последствия.

По-сетне, в хода на войната, германското върховно командване отново приложи силови средства, които повече ни навредиха, отколкото ни помогнаха, но по-късно те бяха морално оправдани и обясними, пряко наложени от това, че Германия се бореше за своето съществуване и противниците, които не желаеха никакво споразумение, не ѝ оставиха избор на средства. Употребата на задушливи газове, въздушните нападения над незащитени градове бяха средствата на отчаянието пред един безпощаден враг, който изложи жени и деца на гладна смърт и всеки ден заявяваше, че Германия трябва да бъде унищожена.

При обявяването на войната липсваше този сразяващ тон и едва в резултат на нашествието в неутрални области започна да се нагнетява онази атмосфера на ужасяваща омраза и мъст, която придаде на битката облик на унищожителна война.

Също и политиката на Англия срещу Наполеон І бе повече дипломатическа, отколкото военна и всички признаци говорят за това, че първоначално Англия не е имала намерението да се намесва в големия пожар, а би се задоволила с това да остави Германия да бъде отслабена от нейните съюзници.

Доколкото съм в състояние да обозра ситуацията в тогавашния период, нашите посланици в Лондон нямат никаква вина за погрешната преценка на английската психика. Те правилно бяха предрекли и предупредили, а последното решение относно гореспоменатия английски ултиматум бе взето в Берлин, а не в Лондон. Германската служба по външните работи също никога не би се впуснала доброволно в тази авантюра на насилието, обаче военните, които не ги е грижа нито за дипломатическите съобщения, нито за политическите компликации, съсипаха всичко.

Винаги ще си остане неимоверно трудно да се разграничат военните от политическите компетенции в една война. Двете дейности се преплитат дотолкова, че образуват едно цяло, а естествено във войната предимство се полага на потребностите на армията. Обаче все пак тоталното подменяне на паритета с отношение на субординация, което се извърши в Германия и се изрази в това, че германското върховно командване си присвои цялата командна власт в държавата, беше нещастие. Ако бяха се вслушали в политическите фактори в Берлин, нямаше да се стигне нито до нападението на Белгия, нито до ожесточената подводна война и отказът от тези две неща би спасил живота на Централните сили.[9]

Кайзер Вилхелм още от първия ден бе пленник на своите генерали.

Сляпата вяра в непобедимостта на войската, както и други работи, беше част от наследството на Бисмарк и „пруският лейтенант, комуто никой в Германия не можеше да подражава”, се превърна в нейна съдба. Целият германски народ вярваше в победата, а един кайзер, който бе попаднал в ръцете на генералите си, би поел върху себе си отговорност, надвишаваща нормалната мярка на поносимото. Така кайзер Вилхелм остави своите генерали да се разпореждат и в началото тяхната тактика наистина изглеждаше съпроводена от успеха. Първата битка при Марна за Антантата беше помощ в най-голяма неволя. По-късно отново, когато войната отдавна бе придобила съвсем друг характер, когато позиционната война създаваше войсковите части на място и се появяваха нови наши врагове, когато на сцената се появиха Италия, Румъния и най-накрая Америка, тогава германските генерали извършиха чудеса на стратегията; Хинденбург и Лудендорф се бяха превърнали в кумири за германския народ, само тях гледаше цяла Германия, само от тях очакваше победата. Те бяха много по-силни от кайзера, а той бе, по-малко от когато и да било, в състояние да им опонира.

марна
Септември 1914 г., френски войници до гробовете на свои приятели, убити при Марна.

Двамата генерали, според по-сетне обсъжданите опити за мир през 1917, получавали своята просто безгранична сила направо от Антантата. Понеже тя не оставяла в германския народ ни най-малко съмнение в това, че той трябва или да победи, или да умре – и така наплашеният и измъчен народ се хвана за ония, които единствено можеха да му донесат победата.

5.

Тъй както се развиваше войната, един сепаративен мир от наша страна, който би изложил Германия на произвола на събитията, би бил предателство. Ако мирът се провалеше заради претенциите на Германия, ние бихме имали моралното право да се отделим, понеже се бяхме обединили за отбранителна, а не за завоевателна война. Въпреки че германските военни постоянно мечтаеха и говореха за завоевания, а това положително съответстваше на едно погрешно оценяване на ситуацията, то въпреки всичко не бе основната причина, която възпрепятстваше мира, а тя беше, че Антантата от своя страна не искаше да помилва Германия при никакви условия. Казах това още в една реч на 11 декември 1918 г., в която говорих за политиката през Световната война: „Лудендорф бе същият като държавните мъже в Англия и Франция – всички те не желаеха компромис, а само победа – в това отношение между тях нямаше разлика.” Докато аз бях на служба, Антантата никога не пожела да се помири с Германия inter pares[10] и по този начин пряко ни натрапи ролята на отбранителната война. Ако бяхме постигнали това, което толкова пъти се опитвахме да направим – да подтикнем Антантата да изрече тази спасителна дума – тогава бихме могли да накараме Антантата да заяви, че е готова да сключи мир с Германия въз основа на статуквото, тогава бихме били освободени от нашите морални дългове. Можем да възразим срещу това: Salus rei publicae suprema lex[11]. За да спасим Монархията, тогава трябваше да пожертваме Германия и поради това е нужно да хвърлим светлина върху другия въпрос, дали изобщо съществуваше „физическа възможност” за сключване на сепаративен мир. И затова бях говорил в споменатата по-рано реч и тогава изрично подчертах, и не се отричам от нито една дума, че след влизането на Англия, после на Италия, Румъния и най-накрая на Америка във войната, съм смятал за утопия един „победен мир” от наша страна. Но до последния момент на своя пост, а и след това, се държах здраво за надеждата за мир по споразумение, от месец на месец, от седмица на седмица, дори от ден на ден се надявах, че събитията ще предложат възможност за постигането на такъв мир, макар и заплатен с доста жертви. Краят, който действително настъпи, състоянието, което имаме днес, него не можех да предвидя, него предвиждах толкова малко, колкото, който и да било друг. Една катастрофа с такъв мащаб и обхват никога не е имала място в моите опасения. Съобщението, публикувано в споменатата преди реч, написано от мен до кайзер Карл през 1917 г. и възпроизведено по-късно, също насочва към изводите с казаното: „един победен мир е изключен, затова трябва да постигнем мир с жертви”. Молбата на кайзера да отстъпим Галиция на Полша, а косвено на Германия, бе породена от този ход на мисли, както и всички знаци към Антантата, че искаме мир, които постоянно подсказваха, че сме готови на приемливи пожертвувания.

Това, че Антантата ще откъсне парче от тялото на Монархията, беше ясно отпреди. И при сепаративен мир, и при мир по споразумение, това отговаряше първо на решенията на Лондонския пакт[12] от 26 април 1915 г.

Решенията на тази конференция, които подготвяха влизането на Италия във войната, бяха определящи за по-нататъшното ѝ протичане, понеже предвиждаха като резултат разпределянето на Австро-Унгария и по този начин ни налагаха отбранителна война до последно. Струва ми се, че Лондон и Париж по-късно също са съжалявали за тези лондонски решения в моменти, когато успехът във войната е клонял към нашата страна, понеже те правеха невъзможно за дипломатите на Сена и на Темза всяко желано от тях от време на време сближаване с нас.

Още през 1915 г. получихме несигурна информация за съдържанието на тези пазени в строга тайна лондонски споразумения, обаче автентичния текст узнахме едва през февруари 1917 г., когато руското революционно правителство публикува отнасящия се до тях протокол, който после беше препечатан и в нашите вестници.

В приложението на книгата давам протокола, който въпреки своята първостепенна важност не получи достатъчно внимание сред нашата общественост.

Според тези обвързващи четирите държави Англия, Франция, Русия и Италия споразумения, на Италия се предоставяха: Трентино, целия Южен Тирол до прохода Бренер, Триест, Гьорц, Градиска, цяла Истрия и известен брой острови, Далмация и т.н.

По-нататък Антантата се обвързваше със задължения към Румъния и Сърбия – поради това Монархията се разпадна.

Предварително искам да обясня защо един сепаративен мир беше физически невъзможен за нас. Какви бяха причините, които ни попречиха да приключим войната и да станем „неутрални”, причините, оставящи ни само възможността да сменим противника си и вместо да воюваме заедно с Германия срещу Антантата, да бъдем с Антантата срещу Германия? Преди всичко трябва да се знае, че до последния момент, докато напуснах поста си, по Източния фронт бяха разпръснати смесени австро-унгарски и германски войски и цялата тази армия се намираше под командването на Германския райх. На Изток ние вече нямахме своя собствена армия в същинския смисъл на думата, а тя се беше преляла в германската. Това бе последствието от нашата военна слабост. Отново и отново имахме нужда от германската помощ. В Сърбия, Румъния, Русия и Италия ние неколкократно викахме германска подкрепа и отново трябваше да я откупуваме с жертването на отделни късчета от нашата самостоятелност. Прословутата слабост беше в най-малка степен по вина на отделните войници, тя по-скоро бе продукт на политическите обстоятелства в Австро-Унгария изобщо. Встъпихме във войната лошо въоръжени, с доста слабости в артилерията. Вината за това носеха различните министри на войната и парламентите. Унгарският парламент години наред бе задушавал армията, понеже неговите национални цели не били вземани под внимание, а социалдемократите на Австрия бяха опонирали на всяко разширяване на отбраната, понеже те предугаждаха в ситуацията планове за нападение, а не за отбрана.

Нашият генерален щаб отчасти бе доста зле. Имаше и изключения, но те потвърждаваха правилото. Липсваше му преди всичко контакт с войската. Господата седяха с гръб към нея и издаваха заповеди. Войникът почти никога не ги виждаше на фронта и там, където свистяха куршумите. По време на войната войската се научи да мрази генералния щаб. В германската армия това беше иначе. Членовете на германския генерален щаб изискваха много, но и правеха доста; преди всичко те излагаха самите себе си на опасност и даваха пример. Лудендорф, придружен от неколцина мъже, бе пленил Лютих със сабя в ръка! И още – при нас на ръководни постове бяха ерцхерцози, които не бяха подходящи за тази работа. Част от тях бяха съвсем некадърни. Ерцхерцозите Фридрих, Ойген и Йозеф бяха изключение. Особено първият доста вярно възприемаше своето място не като ръководител на операциите, а като свързващ елемент между нас и Германия, както и между армията и кайзера Франц Йосиф, постъпваше винаги много коректно, с превъзходно чувство за такт и премахна доста трудности. След Люк ние изгубихме почти целия остатък от нашата самостоятелност. И за да се върнем на гореизложената мисъл: Един сепаративен мир, който би съдържал заповедта към нашите източни войски да сложат оръжие или да отстъпят, безспорно би довел до въоръжени конфликти на самия фронт. При рязката съпротива, която германските командири естествено биха противопоставили на такава команда, благодарение на заповедите от Виена и противоположните заповеди от Берлин биха възникнали обстоятелства за пълна дезорганизация, за истинска анархия. Мирно оправяне на бъркотията на фронта, без оръжие, беше изключено според човешките пресмятания. Казвам това, за да обясня твърдото си убеждение, че представата, че едно такова разделение на двете армии би могло да се извърши при взаимно разбирателство, се базира на абсолютно неверни предположения. И ще докажа, че това е първият момент, от който става ясно, че чрез един сепаративен мир не бихме приключили войната, а щяхме да бъдем заплетени в нова.

Обаче онова, което би се разиграло на фронта, би се повторило в по-страшен вариант в целия тил: гражданската война би била непредотвратима.

Тук трябва да изясня едно второ недоразумение, произлизащо също от моята вече цитирана реч от 11 декември и причината за което е в начина, по който се изразих: „Ако ние бяхме излезли, Германия не би могла да продължи войната.” Този израз – признавам си, не бе формулиран ясно – бе интерпретиран така: искал съм да кажа, че ако ние се оттеглим, моменталното рухване на Германия би било сигурен факт. Никога не съм имал желанието да кажа и не съм казвал и мислил такова нещо. Исках да кажа, че нашето отделяне от Германия би направило невъзможен за нея един победен завършек на войната или само едно нейно продължение с траен успех, че следователно чрез тази евентуална възможност Германия би била поставена пред алтернативата или да се поддаде на диктата на Антантата, или да приложи най-крайни средства за борба и да потисне Монархията, съответно да ѝ подготви същата участ, както на времето направи с Румъния. Исках да кажа, че една Австро-Унгария, която пусне на територията си войските на Антантата, би представлявала такава ужасна опасност за Германия, че тя би била принудена да вложи всичко, за да ни изпревари по най-бързия начин и да парира един такъв шахматен ход. И оня, който смята, че германските военни не биха се възползвали от тази последна възможност, той ги познава твърде зле и много лошо оценява психиката им. За да можем обективно да преценим този ход на мисли, би трябвало да се проникнем от духа на тогавашната ситуация. През април 1918, когато по други причини подадох оставката си, Германия вярваше по-силно от всякога в своята победа. Източният фронт бе ликвидиран – Русия и Румъния бяха елиминирани – войските се движеха на запад. Никой, който познава тогавашната ситуация, не би могъл да ме опровергае, ако заявя, че в този момент германските военни смятаха, че са по-близо от когато и да било до своя победен мир, че те бяха убедени в покоряването на Париж и Кале и в поставянето на Антантата на колене. Съвсем изключено е в такъв момент и при такива обстоятелства да отговорят по друг начин освен със сила на едно отделяне на Австро-Унгария.

офанзива
Пленници на Антантата след немската офанзива на Западния фронт, март-април 1918 г.

Обаче на всички ония, които не искат да приемат верността на тази аргументация, ще обърна внимание на един факт, до който наистина трудно може да се добере човек: половин година по-късно, когато германската катастрофа бе вече съвсем очевидна, германците наистина хвърлиха войски в Тирол. Щом в състояние на пълно изтощение, вече бити и унищожени, с революция в тила, все още държаха на това решение и се опитваха да превърнат австрийската територия в театър на военните действия – колко повече биха могли да направят в тази насока преди шест месеца, когато бяха тук, пращящи от сила и генералите им бленуваха победа и триумф. Второто, което исках да констатирам, е, че непосредствена последица от един сепаративен мир би било превръщането на Австро-Унгария в театър на военните действия. Тирол и Бохемия биха се превърнали в касапници – това щеше да бъде абсолютно неизбежно.

Ако днес твърдят, че голямата умора от войната, обхванала цялата Австро-Унгария още преди април 1918 г., била причината цялото население на предишната Монархия да се обединява около оня министър, който би сключил сепаративен мир, то това е една съзнателна или несъзнателна неистина. При всички случаи чехите категорично са били срещу Германия и онова, което би ги възпряло да се съгласят, не са аргументите на съюзническата политика. Но аз бих искал да знам, какво щеше да каже чешкият народ, ако Бохемия бе превърната в театър на военните действия, и ако към всичките страдания, понесени от този народ, както и от всички останали народи, бе се прибавило и това, отечеството им да бъде опустошено, а никой не би се съмнявал ни най-малко, че нападащите откъм Саксония германски войски биха достигнали с развети знамена до Прага, че и по-нататък. Ние нямахме никакви военни сили в Бохемия, изобщо не бяхме в състояние да ги удържим. А германците щяха много по-бързо да съберат войници от техните почти неизчерпаеми източници, отколкото ние или Антантата бихме били в състояние да придвижим достатъчно количество войски към Северна Бохемия. Германците безпроблемно биха тръгнали срещу нас или срещу Антантата на наша земя. Обаче обществеността на прогерманска Австрия не би оказала никаква подкрепа на един такъв министър; членовете на Германската националистическа партия и германската буржоазия със сигурност не биха го подкрепили.

Германските националисти публикуваха на 28 октомври своето становище, отнасящо се до това, по следния начин:

„Членовете на прогерманските националистически партии бяха дълбоко възмутени от начина, по който граф Андраши отвърна на нотата на Уилсън. Граф Андраши дойде от Унгария, не потърси споразумение нито с германското имперско правителство, нито с представителите на изпълнителната комисия, преди да съчини нотата си. Въпреки че приветствахме най-горещо мирните преговори и ги смятаме за необходими, все пак едностранният ход на граф Андраши, това, че той изпрати нотата до Уилсън, без да се споразумее с Германския райх, предизвика най-дълбоко възмущение сред прогерманските партии. Преди няколко дни една делегация на Германската изпълнителна комисия беше в Берлин и намери разбиране от германското имперско правителство за обезпечаването на немскоговореща Австрия с провизии. Въпреки че в алпийските региони и в Карпатите германски войници се сражаваха на страната на нашите, сега етикетът беше нарушен и без консултиране с Германския райх – както се казва изрично в нотата, бе установен контакт с Уилсън. Преди това също не бе потърсено споразумение с представителите на Германската изпълнителна комисия, а отговор на нотата на Уилсън бе даден без нейно знание. Прогерманските националистически партии протестират решително срещу такава неподлежаща на класифициране постъпка и ще настояват пред Германската изпълнителна комисия за това, правото на самоопределение на немскоговореща Австрия непременно да бъде запазено и мирът да бъде постигнат в съгласие с Германския райх.”

Но и прогерманските австрийски социалдемократи не биха симпатизирали на един такъв политически завой.

Налице е едно желано и предумишлено изопачаване на фактите, ако се твърди, че и австрийските социалдемократи били одобрили и подкрепили такава политика. Отново ще припомня за дните на Андраши.

На 30 октомври Националното събрание взе становище относно неговата стъпка. Докладът поднесе д-р Силвестър и изложи следното:

„Въпреки всичко не беше необходимо и поради това бе недопустимо този опит да се прави по такъв начин, че чрез него да е възможно възникването на непоправима пропаст между немскоговореща Австрия и Германския райх, която застрашава бъдещето на нашия народ. Националното събрание на немскоезична Австрия констатира, че нотата на кайзерския и кралски министър на външните работи до президента Уилсън от 27 октомври е била съчинена и изпратена, без по никакъв начин да е търсено съгласуване с представителите на немскоезичния австрийски народ. Националното събрание протестира решително срещу този акт, още повече, че нацията, към която принадлежи настоящият министър на външните работи, категорично отхвърля всяка общност. Националното събрание заявява, че единствено то и неговите органи имат законното право да представляват немскоговорещия австрийски народ във всички външнополитически дела, особено при мирни преговори.”

В Националното събрание нямаше възражения срещу „протеста”.

След докладчика говори социалдемократът д-р Еленбоген и каза:

„Вместо сега да каже на германския кайзер, че неговото оставане на поста му е най-голямата пречка към мира (бурни ръкопляскания от социалдемократите) и че ако някога един Курциев скок[13] е бил целесъобразен, днес в ситуацията на германския кайзер такъв скок има смисъл за спасяването на неговия народ, тази коалиция се възползва от настоящия момент, за да се отцепи от Германия, като по този начин нанася удар в гърба на германската демокрация. Господата идват твърде късно, за да могат да получат някакви заслуги за мира. Онова, което ни остава сега, е хладнокръвното, позорно предателство, характеризираната от един известен германски поет „благодарност на австрийската корона”. (Овации от социалдемократите и прогерманските радикали.)

(Речта е цитирана от “Арбайтерцайтунг” от 31 октомври 1918 г.)

Това беше атака срещу сепаративния мир, който предлагаше рядката възможност социалдемократи и прогермански радикали да ръкопляскат заедно, а и първият такъв случай през всичките тези военни години.

Такова нещо можа да се случи в един момент, когато вече беше ясно, че повече няма никаква възможност да стигнем заедно с Германия до мир по споразумение. Какво би станало – питам аз – в период, когато това все още съвсем не беше ясно на преобладаващото мнозинство от населението, в момент, когато не бе сигурно? Във всеки случай е съвсем недоказуемо по математически път, че с времето ние въпреки всичко не можем да стигнем заедно с Германия до един приемлив мир по споразумение. Поради разложението на фронта – борбата на всички срещу всички, Монархията щеше да бъде превърната в арена на военните действия, плюс гражданска война във вътрешността на страната – това би бил резултатът от един опит за сепаративен мир. И всичко това, за да направим възможно в крайна сметка прокарването на Лондонските решения за наша сметка. Понеже Антантата никога не отстъпи от тези решения, както ще обясня по-сетне, защото тя бе свързана с Италия, а Италия не беше съгласна на никаква промяна. Една такава политика би била самоубийство от страх пред смъртта.

През 1917 г. обсъждах веднъж целия този въпрос с покойния д-р Виктор Адлер и му разясних евентуалните ситуации при един сепаративен мир.

Д-р Адлер ми отговори: „За Бога, не ни вкарвайте във война с Германия!” – а след едно нахлуване на баварски войски в Тирол (тогава Адлер вече беше в държавния секретариат по външните работи) той ми припомни за оня разговор и добави: „Сега дойде катастрофата, за която говорихме тогава. Тирол ще стане театър на войната.”

Всички в Австрия желаеха мира, но никой не искаше нова война. А сепаративният мир не би донесъл мир, а война с Германия.

В Унгария Стефан Тиса упражняваше почти неограничена власт, той бе много по-силен, отколкото цялото министерство на Векерле, взето заедно. Приложен спрямо Унгария, сепаративният мир също означаваше изпълняване на обещанията на Антантата, т.е. загуба на най-големите и най-богатите области на север и юг в полза на чехи, румънци и сърби. Има ли някой, който би могъл честно да твърди, че през 1917 година унгарците биха се съгласили на тези жертви без най-рязка съпротива? Всеки, който познава отношенията, трябва да признае, че Тиса в този случай би имал зад гърба си цяла Унгария в най-люта борба срещу Виена. Скоро след встъпването ми в длъжност имах първия дълъг, много сериозен разговор с него по германския въпрос и по проблема за мира. Тиса обясни: с германците било много трудно да се работи, те били самонадеяни и деспотични; обаче без тях ние нямало да можем да приключим войната. Прекомерното изискване да бъде отстъпена унгарска територия Зийбенбюрген (Трансилвания[14]), но и идеята за принудителна вътрешна реформа в Унгария в полза на националностите изобщо не подлежала на обсъждане. Лондонската конференция от 1915 г. била взела безумни решения, които никога нямало да станат действителност и все пак волята на Антантата за унищожение можела да се пречупи само със сила. Поради това при всички обстоятелства трябвало да издържим на германска страна. В Унгария имало доста различни течения, обаче в момента когато Виена се готви да пожертва части от Унгария, цялата страна щяла да се вдигне като един срещу това. От него – Тиса – до Кароли нямало никакви различия по този въпрос. Тиса напомни за поведението на Кароли преди Румъния да обяви война, позова се на целия парламент и подчерта, че „ако трябва да се прави мир на гърба на Унгария, то тогава тя ще се отдели от Австрия и ще действа самостоятелно.”

Отговорих, че не става дума нито за отделяне от Германия, нито за жертване на унгарска територия, обаче ние би трябвало да бъдем наясно какво бихме правили, ако бъдем влачени по-нататък от германските желания за завоевания.

След това Тиса разви тезата, че ситуацията била друга:

„Не се знае точно какво е решила Лондонската конференция (тогава протоколът не беше публикуван), но това, че унгарска територия е била обещана на Румъния, е точно толкова сигурно, както и че Антантата планира вмешателство във вътрешните работи на Унгария, а и двете са неприемливи. Ако Антантата гарантира на Унгария Status quo ante[15] и се откаже от всякакво вмешателство, това би променило ситуацията. Дотогава трябва да се произнасям срещу всеки опит за постигане на мир.”

С времето разговорът ставаше все по-разпален, особено след моя упрек, че Тиса разглежда цялата политика само от унгарска позиция, което графът изобщо не отрече, но въпреки това подчерта, че спорът бил повече платонически, понеже условията на Антантата за мир изглеждали такива, че от Австрия щяло да остане много по-малко, отколкото от Унгария. Той ме подкани предварително да установя условията, при които ние бихме могли да сключим мир – едва тогава щяло да стане ясно дали крайният натиск върху Германия ще бъде препоръчителен или не. Няма никакъв смисъл да съветваме Германия да сключи мир, след като тя желае да продължи да се бие. Защото Германия се бори преди всичко за целостта на Монархията, която ще бъде изгубена в мига, когато Райхът сложи оръжие. Дали германските политици и генерали говорят това или онова, е почти без значение. Докато Лондон държи да задоволи апетитите на своите съюзници от нашата територия, Германия е единственият щит срещу тези планове.

Той не искал никакви завоевания, нищо освен защита на границата срещу Румъния и бил при всички случаи против присъединяването на нова държави (Полша). Това било отслабване, а не подсилване на Унгария.

След дълги изявления, поемайки известни задължения, ние се обединихме около тактиката, която да изберем, а именно:

1. Докато решението на Лондонската конференция, т.е. разкъсването на Монархията, остава важно за Антантата, трябва да се борим с крепката надежда, че ще сразим тази воля за унищожение.

2. Понеже нашата война е само отбранителна, тя по никакъв начин няма да бъде продължена за завоевания от какъвто и да било характер.

3. Трябва да се избягва всеки знак за отслабване на нашето съюзническо отношение.

4. Концесии от унгарска територия не бива да се правят без знанието на унгарския премиер министър.

5. Ако австрийското министерство се съгласи с министъра на външните работи за отстъпване на австрийска област, тогава, разбира се, унгарският премиер би дал съгласието си.

Докато ставаше дума за Лондонската конференция и за разкъсването на Монархията, Тиса беше напълно прав; това, че той и иначе остана на своето мнение докрай, доказва последното му посещение при южните славяни, направено по поръчение на кайзера непосредствено преди рухването. При него Тиса се изказваше по най-решителен начин против южнославянските аспирации.

Който се стреми да съди обективно, не бива да поставя – гледайки от днешна позиция назад – всичко случило се оттогава насам в светлината на предварително ясни факти. Трябва да има предвид, че въпреки всичкия песимизъм и опасения, все още съществуваше надеждата за един приемлив мир по споразумение, макар и с жертви, и че беше невъзможно, Монархията да бъде тласната веднага към катастрофа, от страх, че катастрофата ще настъпи по-късно.

Ако днес ситуацията бива представена така, че населението на Австро-Унгария и специално социалдемократите, щели да бъдат съгласни на всякакви варианти, значи също и на сепаративен мир, то аз още веднъж най-решително трябва да опровергая това. Ще припомня, че социалдемокрацията, която безспорно беше партията, застъпваща се най-горещо за мира, че социалдемокрацията – в Германия, както и у нас – многократно е изтъквала, че има известни граници на нейното желание за мир. Германските социалдемократи никога не са се съгласявали, че Елзас и Лотарингия трябва да бъдат отстъпени и никога нашите не са били съгласни с жертването на Триест, Бозен и Мерано. Обаче при всички обстоятелства това щеше да бъде цената на мира – също и тази на сепаративния мир – понеже Лондонската конференция, която, както споменах, е свързана с годината 1915 и вече бе поела обвързващи задължения за подялбата на Монархията и бе обещала всичко това на Италия.
Разпадането на Австро-Унгария оставаше неизменно също и при отделянето ѝ от Германия, т.е. и при колебание в редовете на Антантата, понеже бяха се съгласили с претенциите на италианците, румънците и сърбите. Монархията би се разпаднала и в този случай, ако немскоговореща Австрия би възникнала такава, каквато е днес. Аз се съмнявам в това дали ролята, която тази страна би изиграла във въпросния процес, би я поставила в изгодна позиция, за да бъде взета под особената протекция на Антантата. Обръщам внимание върху ролята, която австрийската социалдемокрация изигра по въпроса за аншлуса. Тя беше движещата сила на присъединяването към Германия и нейните вестници повтаряха всеки ден, че материалните изгоди, които Антантата би могла да предложи на немскоговореща Австрия, не биха могли да променят това решение.

Как обаче изглеждаше ситуацията още през март, непосредствено преди моята оставка? Германия беше на върха на своите успехи. Не искам да кажа, че тези успехи бяха реални. В този контекст не става дума за това, но германците бяха убедени, че са съвсем близо до победния край, че след ликвидирането на Източния фронт ще се хвърлят на Западния и ще приключат войната, преди още Америка да има време „да дойде”. Сметката беше крива. Днес всички знаем това. Обаче тя беше меродавна за психиката на германските генерали и всички решения, които Германия би взела срещу една отцепваща се Австро-Унгария, биха произлезли от този германски манталитет на победители.

Както вече подчертах, в своята цитирана няколко пъти по-горе реч за външната политика, изнесена на 11 декември, обясних, че нито Антантата, нито Германия искаха да сключат мир с отказ от нещо. Обаче оттогава имах удобни случаи да разговарям с различни личности от Антантата и въз основа на всички съвпадащи информации, които получих, трябва да формулирам още по-отчетливо гореспоменатото изречение: Получих твърдото убеждение, че Антантата, и преди всичко Англия – поне от лятото на 1917 година – е имала непреклонната решимост да направи Германия на пух и прах.

разбита германия09
Победената германска армия се завръща у дома, 1 октомври 1918 г.

Ще изложа по-късно какви отношения се създадоха през лятото на седемнайста година. Изглежда, че от този момент нататък Англия бе решила с онази упоритост, която е основната черта в нейния характер, да не води повече преговори с Германия, а да пъхне меча в ножницата едва когато Германия се окаже сразена на земята. Това не промени с нищо положението, че германските военни – и то от други съображения: от тотално неразбиране на шансовете за победа – постоянно се бяха противили да поемат курс към мир чрез жертви дори през периода, когато това вероятно все още беше възможно. Този факт е от историята, но отдавайки дан на истината, трябва определено да констатирам, че се съмнявам, дали по-сетнешни концесии щяха да променят съдбата на Германия. През 1917, та дори все още и през 1918 година, ние можехме да преминем на страната на врага – на австро-унгарска територия можехме да се бием заедно с Антантата срещу Германия, тогава безспорно крахът на Германия щеше да дойде още по-бързо, обаче раните, които биха останали на Монархията след това, не биха били по-малки от тези, които тя има днес. Тя щеше да бъде разорена в борбата срещу Германия точно така, както е разорена в борбата на страната на Германия.

Сетният час на Австро-Унгария бе ударил. Дори сред малцината държавни мъже, които през лятото на 1914 г. се надяваха на войната, като например Чиршки и загриженият за бъдещето на Босна Билински, не е имало нито един, който няколко месеца след това да не е съжалявал за своите възгледи и да не ги е ревизирал. Понеже и те не са мислили за световна война. Въпреки това днес аз съм сигурен, че разпадането на Монархията щеше да настъпи и без тази война и че сръбският атентат при всички обстоятелства беше първият признак за това.

Ерцхерцогът-престолонаследник бе жертва на великосръбските аспирации. Тези аспирации, чиято цел беше откъсването на нашите южнославянски провинции, обаче не биха били приспани, ако Монархията бе отминала без внимание убийството. Напротив, щяха да се проявят в още по-голям мащаб и, развивайки се, биха усилили центробежните тенденции на други народи в границите на Австро-Унгария.

Както нощем светкавицата за секунди осветява местността, така подейства заревото от изстрелите в Сараево. Бе станало ясно, че сигналът за разпадането на Монархията е даден. Камбаните на Сараево, които забиха половин час след убийството, бяха погребалният звън за нейния край.

И чувството, че станалото в Сараево бе нещо повече от убийството на един бъдещ престолонаследник и съпругата му, че то беше сигнален изстрел за началото на унищожението на империята на Хабсбургите, тогава бе твърде разпространено сред австрийското население и специално сред виенчани. Разказаха ми, че по онова време между атентата и войната във виенските ресторанти и градски градини всеки ден се провеждали войнствени демонстрации, пели са се патриотични и антисръбски песни и Берхтолд е бил подиграван, понеже не можел „да се реши на никаква енергична дипломатическа стъпка”. Това не следва да бъде извинение за евентуалните грешки на решаващите личности, понеже един държавник на ръководен пост не бива да се влияе от уличните крясъци. Това трябва само да докаже, че гореизложената мисъл[16] през 1914 г. изглежда е била обща за много хора. Нека ми бъде позволено да кажа колко много от ония, които тогава крещяха за война и отмъщение и изискваха „енергичност”, днес, след като експериментът се провали тотално, бичуват и осъждат „престъпните действия на Берхтолд”.

Под каква форма щеше да се разиграе разпадането на Монархията, ако войната беше избегната, естествено, не може да се каже. Определено не толкова ужасна, както чрез тази война. Най-вероятно по-бавно и навярно без да се въвлича целия свят във въртопа. Ние трябваше да умрем. По какъв начин – можехме да си изберем, и ние си избрахме най-потресаващия.

С избухването на войната изгубихме своята самостоятелност, без самите ние да знаем това. От субект се превърнахме в обект.

Понеже тази гибелна война бе започнала веднъж, ние вече не можехме да я завършим – Лондонската конференция бе произнесла смъртната присъда над империята на Хабсбургите и сепаративният мир не би бил по-мек начин да умрем, отколкото оставането при нашите съюзници.



[1] Едуард VII (1841-1910) – крал на Англия от 1901 г. от Сакс-Кобругготската династия, съдействал за създаването на Антантата (1904-1907).

[2] Политиката на граф Лекса фон Ерентал, австро-унгарски министър на външните работи (1906). – Бел. прев.

[3] Сегашният „Хелденплац” в центъра на Виена, където се е намирала Резиденцията на кайзера – Хофбург и от където са се ръководили държавните дела.  – Бел. прев.

[4] Публикуваните по време на натиска протоколи от Държавната служба по външните работи навярно не дават напълно безпристрастна картина на тази фаза. – Бел. авт.

[5] Става дума за убийството на австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд в Сараево. – Бел. ред.

[6] „Thanks for the telegram. So pleased to hear of William’s efforts to concert with Nicky to maintain peace. Indeed I am earnestly desirous that such an irreparable disaster as an european war should be averted. My government is doing its utmost, suggesting to Russia and France to suspend further military preparations, if Austria will consent to be satisfied with occupations of Belgrade and the neighbouring Servian territory as a hostage for satisfactory settlement of her demands, other countries meanwhile suspending their war preparations. Trust William will use his great influence to induce Austria to accept his propose thus proving that Germany and England are working together to prevent what would be an international catastrophe. Pray assure William I am doing and shall to do all that lies in my power to preserv peace of Europe. George.”

[7] Лат. – случай, в който влизат в сила задълженията по съюзен договор. – Бел. прев.

[8] Битката при р. Марна – голямо сражение между германските и англо-френските войски, състояло се през септември 1914 г. на река Марна, при което германската армия търпи поражение, заради което е провален немският план за настъпление, ориентиран към бърза победа на Западния фронт и превземане на Париж. Между май и юни 1918 г., по време на третата офанзива, германската армия, при значителни загуби на французи и англичани, овладява двадесеткилометрова ивица покрай десния бряг на р. Марна. – Бел. прев.

[9] Ист. – Коалицията на Германия, Австро-Унгария и Турция, а от 1915 г. и България, известна още и като Четиристранния съюз – Бел. ред.

[10] Лат. – между равни, на равна нога – Бел. прев.

[11] Лат. – Благото на държавата е най-висш закон. – Бел. прев.

[12] Споменатите решения на Лондонската конференция са дадени в приложенията след основния текст. – Бел. прев.

[13] Curtiussprung – позоваване на древноримската легенда за младежа Курций, прескочил с коня си огромна пропаст, която никой друг не можел и не смеел да прескочи, а след това пропастта се затворила. – Бел. прев.

[14] В оригинала навсякъде се използва немското название на тази област – Siebenbürgen. В настоящото издание си служим с Трансилвания. – Бел. прев.

[15] Лат. – положение, каквото е било преди – в случая, положението преди войната – Бел. ред.

[16] За заплахата за унищожение – Бел. ред.