Величествени бяха горещините около Първи юли, дните – наситени с ярка светлина, въздухът нажежен до краен предел, дърветата и тревите неподвижни в бездиханното лято. Лятото някак внезапно ни сполетя с тези горещници, но никой не се оплака от непоносимата жега, та нали именно нея очаквахме след дългото отлагане на лятото, след дъждовете и пороищата, след климатиците, които отдавна трябваше да са превключени на охлаждане, след изблика на шеги и вицове за закъсняващото лято. Закъснението му го усетихме не само ние, но и липите, които не искаха да ни залеят в благоуханието си, а без него лятото не може да настъпи. И то се спусна рязко като слънчево изригване. Заля ни като слънчево цунами. Внезапната жега ни връхлетя като торнадо. Но нали именно тя е същината на лятото и нали July morning трябва да е точно толкова горещ, и точно това го прави така изключителен. И в прохладното все още първоюлско утро бързах да свърша своята работа по двора на къщата си в едно малко, но оживено селце. Бях си поставила задача да оплевя един квадратен метър пред входната врата, за да могат посадените цветя и здравец да пораснат на мястото на гъстите жилави бурени. Който се занимава със селскостопански труд знае какво представляват плевелите. Знае тяхната дяволска издръжливост и агресивност. Знае как превземат земята за дни, как задушават другите растения, как смъртоносно се разрастват като тумор. Борбата с тях е ежедневна, борбата с тях означава да отстояваш своята решимост пред къщата да има цветя, а не бурени. Както цветята създават радост и уют с красотата и аромата си, така бурените внушават тягостното усещане за запуснатост и запустение. Това особено силно се усеща в обезлюдените села. Буренясалият двор е първият признак за отсъствие на обитатели, отсъствие на грижа, отсъствие на живот. А буренясването започва толкова бързо и неумолимо след като грижата е престанала. Бурените превземат дворовете по-бързо, отколкото паяжините оплитат стаите. Със своята неумолимост бурените ни задължават да бъдем упорити. Може би това е тяхната мисия в света – да ни приучват на упоритост, постоянство и непретенциозност. И още – докато се борим с тях, да не ставаме като тях.

В този дух посрещах и аз July morning и понеже бях далеч от черноморския бряг и черноморския изгрев, макар в съзнанието ми да звучеше неповторимата 50-годишна балада, мислите ми бяха насочени към бурените, с които трябваше да се преборя, над чиято агресивност трябваше да надделея. „Под звуците на първите птичи песни“ се захванах с бурените. Как можем да търсим любов, ако не сме оплевили бурените! Каква е тази къща с бурени пред входа!

В селото не е като в града. В селото всяка къща има свое лице. В никое село не можеш да намериш две еднакви къщи или два еднакви двора. В селото къщата и дворът са винаги различни, неповторими и единствени. Всяка къща и двор са уникални, както всяко човешко лице е неповторимо. И ако човешкото лице, като венец на творението е уникално, то самото творение също придава лице на къщата, където живее, сътворява и моделира по свой образ мястото, което обитава. Домът е мястото на нашето малко домостроителство по образа на Божието домостроителство на света. Ние садим цветя, за да украсяваме света, защото дори без да знаем, че го е казал Достоевски, ние знаем, че красотата ще спаси света. Знаем, че без красота светът е обречен на гибел, защото без красота той няма смисъл, а без смисъл животът е невъзможен. Когато кажеш, че нещо е безсмислено, всъщност казваш, че то е невъзможно.

Преди да се захвана да оплевя този квадратен метър през съзнанието ми премина картината на един запустял храм в едно обезлюдено село. Преди много години бях видяла храма почти запазен, запуснат, но със запазени каменни зидове, с желязна ограда и тежка желязна порта. Само десетина години по-късно нямаше камък върху камък, нямаше и следа от оградата и от красивата врата. След като нямаше на кого да пеят църковните певци, вече нямаше на кого да пеят и птиците. В първоюлското утро птиците в двора на този храм вече не пееха, а плачеха. Като синтезираното соло на Кен Хенсли, което сякаш разкъсва клетките ни. Като неповторимия глас на Дейвид Байрън, които изплаква текста на баладата.

Някой ще си помисли, че на фона на романтичната балада, аз съм посрещнала първоюлското утро прозаично. Но слънчевият изгрев никога не може да бъде прозаичен. Изгревът на всеки нов ден е ново сътворение. А изгревът на безкрайния първоюлски ден е като незалязващия ден на Божия безкрай. Юлският изгрев има могъщата сила да ни изведе отвъд категоризирания свят на словесните плевели, които ни задушават. Затова се залових с тази работа точно в това утро.

Във ведрината да оскубя плевелите, да насадя цветята, да ги полея и когато дойде пладнешкия зной, да дочета юлското стихотворение на Пастернак.

Из къщи броди дух, захвана
да скърца, вдига трополак.
Сноват и сенки по тавана.
Из къщи броди върколак.

Обърква всичко, без почивка
мотае се напред-назад.
Събаря бялата покривка,
в кревата пъха се с халат.

Не се изтрил дори отвънка
и на разтворени врати
завеската — танцьорка тънка —
прихванал, вихром се върти.

И кой е този мил невежа?
Луд призрак и познайник стар?
О, пак е той, пак той, изглежда —
летовникът ни — отпускар.

Това е курортиста Юли,
дойде ни в къщи на нозе
и с бури — вече сте го чули —
под наем всички стаи взе.

Той цял е в лопуш, сякаш дрипав,
цял в репеи, в тополов пух,
през ниските прозорци рипва
и глас надига — като глух.

Раздърпан рошльо, чийто въздъх
кого със свежест не опи;
той — юлският упойващ въздух,
дъхтящ на копър и липи.

В очакване на залеза, който е безкрайно далеко от първоюлското утро.

П.П. Днес медиите съобщиха, че на 78-годишна възраст в навечерието на първи юли е починал Джон Лоутън, изпълнителят на July morning след смъртта на Дейвид Байрън и голям приятел на България. Светла да е паметта му!

___________________________

[1] Борис Пастернак, „Юли“. Превод Кирил Кадийски