Начало Филми Премиери В Рим дори илюзиите умират красиво
Премиери

В Рим дори илюзиите умират красиво

Екатерина Лимончева
01.04.2014
1693
vel
„Великата красота”, реж. Паоло Сорентино

„Великата красота” на Паоло Сорентино е красив филм в своята ненатрапчивост и уморена поезия, с приливите на жизнеутвърждаващ цинизъм и фриволна ирония.

Простете светотатството, но аз не се прехласвам по киното на Федерико Фелини. Това е важно уточнение, след като ще става дума за носителя на Оскар и Златен глобус за 2013 г. „Великата красота”. Поради тази причина, когато възхваляват или укоряват  Паоло Сорентино, че наподобявал (волно или не) естетиката на Маестрото, повдигам безразлично рамене. А когато питат италианския режисьор дали се възприема като духовен наследник на именития си предшественик и той смутено отговаря, че никога не би се и надявал на подобна чест, хич не се трогвам. Цялата „сравнителна” кампания в посока „Сладък живот” и стила „Фелини” ме изпълваше главно с подозрения и опасения…

За щастие „Великата красота” се оказа страхотен филм, независим от влиянията и приличащ главно на самия себе си. Ако не вярвате, гледайте „генералната репетиция” – „Последствията на любовта”.

Паоло Сорентино е неаполитанец и кинематографист, който се интересува от политиката, мафията и любовта, не непременно в този ред. От киното му лъха на ерудиция, (само)ирония и цинизъм, както подхожда на една древна душа. Самата идея да се направи филм, който разнищва упадъка на италианското (в частност римското) общество на фона на безсмъртните произведения на изкуството и неподвластната на времето красота на Вечния град, е дръзко предизвикателство, от което Сорентино излиза победител.

Преди 10 години един странен италианец живееше в хотел в Швейцария, заточен от мафията, защото е „сгазил лука”. Животът му беше спрял, заключен в капана на безвремието, рутината и нерешителността, докато един ден мъжът не откри причина да продължи напред… През 2014 г. един врял и кипял римлянин, който не пропускал житейските наслади, „внезапно” навършва 65 години и подобно на абсурдния човек на Камю се събужда в свят, лишен от смисъл. Можете да откриете тези две истории във филмографията на Паоло Сорентино, както и в тази на Тони Сервило – предпочитания му актьор. Паралелът между „Последствията на любовта” и „Великата красота” е доста любопитен и далеч надхвърля актьорския отпечатък и режисьорската стилистика. В известен смисъл Тита ди Джироламо и Джеп Гамбардела са двете лица не една и съща монета – героя на нашето време, по Сорентино. Общи характеристики на двата образа са трезвият реализъм относно заобикалящия ги свят и съзнанието за безполезността на угризенията, а най-ценният жест на режисьора разказвач е любезността му да ни спести моралната дидактика.

vel (2)
„Великата красота”, реж. Паоло Сорентино

Но да се съсредоточим върху „Великата красота”. Джеп Гамбардела е римски бонвиван, на когото не му се налага да работи, за да бъде на гребена на вълната, но иначе е своенравен журналист и писател, който лежи на лаврите на публикуван роман триумф отпреди трийсетина години. Животът му е низ от красиви жени и светски партита. Острият му език е балансиран от общителен нрав и вкус към лукса. „Събуждането” му за празната показност на обществото, в което живее, не се случва внезапно и не е продиктувано от драматичен житейски обрат, както често се получава в киното – презрителното отношение към изтърканите драматургични трикове е свидетелство за аристократичния артистизъм на Сорентино. Други качества, за които заслужава адмирации, са незлобливият цинизъм, липсата на патриотични илюзии и един своеобразен непукизъм относно даването на отговори на всички съмнения, които намира за необходимо да формулира любопитният Джеп. „Увисналите” въпроси, както и отвореният финал са рискована територия в литературата и особено в драматургията, защото границата между „нямам нужда от отговор” и „не знам как да продължа” е много тънка, а рискът е авторът да бъде набеден в непохватност. Паоло Сорентино неусетно и елегантно заобикаля подобни препятствия, предлагайки на зрителя ясна картина на реалността и собствената си гледна точка към нея (без да съди никого), като същевременно му предоставя свободата сам да ре-конструира възможните предпоставки за събитията (лични и обществени) и да си извади необходимите изводи.

Ако познавате „Митът за Сизиф” на Албер Камю, паралелите са завладяващи, но интерпретацията в тази посока далеч не е задължителна, нито предопределяща за самия режисьор, който в интервютата по повод последния си филм говори предимно за упадъка на италианското общество, а не за пробуждането на индивида. И все пак, опитайте: през призмата на екзистенциалната философия на Камю за осъзналия самотата си индивид и „мълчащия” враждебен свят, скиталчествата на синьор Гамбардела добиват неочакван привкус.

„Великата красота” е наистина красив филм, и то не само заради дневните и нощни екскурзии сред съкровищата на Рим, нито заради пищните цветове на партитата и прословутата италианска елегантност. Филмът е красив в своята ненатрапчивост и уморена поезия, с приливите на жизнеутвърждаващ цинизъм и фриволна ирония, които ни отвеждат до ръба на безутешната гибел на илюзиите, но нито за миг не ни потапят в безнадеждност за живота, вселената и всичко останало… И обещайте да не питате, откъде идва заглавието, просто го преживейте!

Екатерина Лимончева
01.04.2014

Свързани статии

Още от автора