Защо страната е неспособна да създаде своя цивилизация, към която да се присъединят доброволно и други народи?

– Какво правят в Русия?
– Мислят за Русия.
– Аз питам какво правят в Русия?
– Аз пък отговарям – мислят за Русия.
– Вие не ме разбрахте. Питам какво правят в Русия! С какви дела се занимават? Дейност някаква дали има?
– В Русия мислят за Русия. Това е основното дело на Русия.

Фазил Искандер, Мислещият за Русия и американецът. Диалог

Нуждае ли се Русия от своя национална идея? И как тя да бъде осъзната и сведена до масите, как да се превърне в ръководство за действие? Подобна задача изниква от време на време и властите я поставят пред културния елит.

Може да се предположи, че своеобразието на Русия е тъкмо в нейната готовност да постави въпроса за „своята идея“ и в неспособността ѝ да намери безусловен отговор на този въпрос. През последните повече от хиляда години в Русия са се сменили седем различни обществено-културни формации: езическа Рус, Киевска Рус, татаро-монголска Рус, московска Рус, Руската империя (петербургска), Съветския съюз и накрая постсъветската Руска федерация. В кратката история на последната също се обособяват два етапа, разкриващи резкия обрат от тоталитарно-социалистическа към либерално-капиталистическа Русия, а след това и към авторитарно-милитаристична Русия. Всяка от тези формации отрича предходната и възниква в борба с нея. 

Тъкмо тази способност да се отрича от своето минало и да започва всичко отначало, може да се счита всъщност за „руската идея” (архетипът е Феникс). В Русия националната идея не се задава предварително, тя не израства органично от икономическите и политически структури, а се създава отново и отново чрез кризата на самосъзнанието и импулса на самоотричането. Русия се мъчи над своята загадка, която няма решение и не може да бъде разгадана, защото тъкмо гадаенето за себе си е всъщност съдбата на Русия (архетипът е Сфинкс).

Русия е Феникс и Сфинкс в едно лице. Русия е не предварително зададена или придобита с лични усилия идея, а непрекъснат експеримент върху това какво е и какво би могла да бъде. „Русия“ е основната тема на руската философия, всъщност тя е неин основен термин и понятие, както „абсолютът“ и „субектът“ са най-важните термини на немската философия, а „чувството“ и „опитът“ – на английската.

Както казва Ф. Искандер, основното дело на Русия е да мисли за себе си. Това мислене обаче вместо да води до деяние, води дотам, че Русия лесно се увлича от новите идеи и също толкова бързо ги отхвърля. Всякакви идеи се подхващат набързо, изпробват се и после се отхвърлят, защото историята привлича Русия именно като поле за експеримент, при това опасно за самия експериментатор. За мнозина от най-„руските“ руснаци са твърде свойствени вътрешната противоречивост и склонността към самоотричане, което предизвиква учудване и на Запад, и на Изток. Когато чета курсове по руска философия или литература, студентите остават най-поразени не от една или друга насока на мисълта, а от парадоксалното отношение на мислителите към собствените им идеи. Те са изненадани, че:

– Пьотър Чаадаев е едновременно баща на западничеството и на славянофилството: в „Апологията на един луд“ той преобръща смисъла на първото от своите „Философски писма“ и превъзнася като залог за бъдещото величие на Русия нищожността на нейното минало и настояще;

– Николай Гогол изтръгва от себе си художествения дар и „кощунствения“ смях и изгаря заветния си труд, втория том на „Мъртви души“;

– Висарион Белински се отрича от своето хегелианско помирение с действителността, бидейки готов да унищожи по маратовски с огън и меч една част от човечеството заради щастието на друга негова част;

– През устата на своите герои Фьодор Достоевски се присмива едва доловимо над собствената си вяра и идеали и в духа на „полифоничния роман“ дарява с една и съща сила гласовете „за“ и гласовете „против“;

– Лев Толстой се отрича от „господарския“ си живот и от най-великите си художествени творби в името на „мужишкото“ опрощение;

– В предсмъртната си „Повест за Антихриста“ Владимир Соловьов показва в ироничен и демоничен вид онези съкровени идеи, на които бе посветил живота си пророкът-мислител: всеединството, универсализма, икуменизма, теокрацията, обединението на църквите;

– Василий Розанов съвместява в себе си юдеофила и юдеофоба, защитава ревностно и левите, и десните, бори се срещу християнството и умира като причастник на Христовите тайни;

– Александър Блок, рицарят на Прекрасната дама и Вечната женственост, представя своята муза карнавално в образа на блудница в „Балаганчик“ („Панаир“) и „Непознатата“;

– Владимир Маяковски, космически-трагичен и мистериален по същността на своето дарование поет, се отдава в следреволюционните години на служба на държавната пропаганда и „настъпва гърлото на собствената си песен”;

– Андрей Платонов, утопист, комунист и технофил, създава най-дълбоката антиутопия на социалистическото общество – царството на пустотата и смъртта;

– Даниил Андреев проповядва като религиозен идеал универсалната държава – църквата на Розата на света, която прокарва пътя на Антихриста.

Ето два епизода на зигзаг у автори, които сякаш нямат нищо общо помежду си освен склонността към рязко самоотричане.

Висарион Белински признава в писмо до В. П. Боткин: „Преди година мислех диаметрално противоположно на това, което мисля сега… Такъв, какъвто съм сега, ненавиждам болезнено оня, който бях преди време, и ако имах сила и власт, горко на онези, които сега са това, което аз бях преди една година.

Ана Ахматова се изказва така за една от творбите на Осип Манделщам: „…По своето благородство статията е превъзходна, но в нея Манделщам се бунтува преди всичко срещу себе си, срещу това, което сам е направил, при това повече от всеки друг. Същото се случи, когато той въстана срещу себе си, защитавайки чистотата на руския език от всякакви нахлувания на чужди думи, когато въстана срещу собствената си теория, идеята за италианските звуци и слова в руския език… За неговия биограф ще е трудно да се ориентира във всичко това, ако не познава това свойство – с най-чисто благородство да въстанеш срещу това, с което сам си се занимавал и което е било твоя идея“.

По време на съветската власт управляващите планират да обърнат северните реки на юг, за да напояват азиатските пустини. Също така причудливо променят руслото на своите идеи и руските писатели и мислители. За тях е присъщ в най-висока степен жестът на съзнателната или несъзнателна ирония, която руши създаваното с упорит труд от векове и десетилетия – решителност на самоотричането и лекота при раздялата със собственото минало.

Това е знаковият код на руската култура: той включва постоянното редуване от плюс към минус и обратно. Доскорошните интернационалисти се разобличават като космополити, великодържавните шовинисти се честват като патриоти. Революцията в Русия е не скок напред, тя не е еднократно събитие, а шарнир, в който всичко се върти безспир. Подобна рязкост и „усуканост“ завъртат страната все по-силно и по-опасно в противоположни посоки, а безразличието на мащаба към векторите е най-печалното и саморазрушително явление в нейната история. Според Дмитрий Биков в Русия мащабът е по-важен от векторите. Можем да се съгласим с това, но то е повод не за въодушевление, а за дълбока скръб. Най-трагична е тази безвекторна мащабност, може дори да се каже – мащаб на безвекторност, поради който страната се върти и самобичува в историческа безпътица. „Неподвижният скитник“, както я наричат понякога.

Подобно самоотричане на историята има своята основа и паралел в развилата се в християнския Изток отрицателна (апофатическа) теология, според която Висшето начало – Бог, може да бъде представен само чрез поредица отрицания, снемащи всички имена и определения. След като построява високата лествица на положителното богопознание с правилните Божии имена, богословието с един замах събаря цялата стълба, провъзгласявайки „не това и не това“, и като се отказва да провъзгласи каквото и да е, се отдава на дълбоко мълчание.

Както пее Владимир Висоцки:

И нито църква, нито кръчма –
няма нищо свято!
Не, момчета, нищо не е както трябва!
Нищо не е както трябва, момчета!

„Нищо не е, както трябва“, всичко подлежи на отрицание. Русия ще опознае себе си, опровергавайки всичко, което е била по-рано. Оттук идва не само географската, но и историческа широта на Русия, съчетана с липсата на ясно изразен прогрес и постъпателно движение. Никаква идея, никаква вяра не е съизмерима с това велико-пустинно съществуване. Страната не просто се движи напред във времето, а по-скоро опитва нови и нови варианти на историческа участ. Това свойство на цивилизацията да съхранява основните си свойства, преминавайки през множество диаметрално различни формации и деформации (от размирици до застой, от монархия към анархия и т.н.) може да се нарече историопластика. Прогресивността и пластичността са различни характеристики на историческото движение: първата определя мярката на развитието, а втората – диапазона на колебанията.

Според философията на екзистенциализма съществуването предшества същността. Съществуването на Русия е тъй обширно в пространството, че не само предшества всяка същност, но и не може да избере твърдо себе си в качеството на определена същност. Екзистенциалният път води отникъде – през всичко – доникъде. Следователно търсенето на собствена идея и неспособността тя да бъде открита представляват двете аксиоми на рускостта. Ако една нация се отчуждава непрекъснато от себе си под формата на „другата, истинска Русия“, то това себеотчуждение, тази невъзможност за успокояване в себе си представляват нейната екзистенциална угриженост. Нито православието, нито съборността, нито комунизмът, нито космизмът, нито евразийството могат да изчерпат и изразят същността на Русия, защото тази същност се поставя като задача, а като такава си остава неразрешима, тя непрестанно се отдалечава от търсещия. Русия се пробва в различни исторически жанрове: от анархията до тоталитаризма, от застоя до безредиците, от революцията до консервацията, от робството до капитализма, от комунизма до фашизма – но за нея са важни не толкова природата и същността на даден социален строй, колкото самият момент на проба, на непрестанно преследване на изплъзващото се „аз“.

Подобно на екзистенциалните личности, които нямат осъзната същност и постоянно се измъчват над смисъла на собственото си съществуване, и Русия е екзистенциална страна. Тя е не ленива и не трудова, не авторитарна, нито анархистка, а именно – „никаква“ и „всякаква“, нещо като подземния човек на Достоевски, който не може да бъде някой тъкмо защото е станал никой. Той отбелязва саркастично, че за него би било чест да бъде наречен лентяй, защото и това е някаква положителна черта, „цяла кариера е”, но дори и тази незначителна определеност не му е дадена. И няма такива граници – географски, политически или морални, които страната да не е готова да пристъпи в своя порив „да изпита себе си“, дори за да се хвърли в пропастта, както описва своя безсрамен нрав Дмитрий Карамазов. „Защото, ако полетя в бездната, то ще бъде направо с главата надолу и с краката нагоре, и дори ще съм доволен, че именно в такова унизително положение падам и смятам това красиво за себе си.“[1] Достоевски рисува с особена любов това желание на „твърде широкия“ човек да изпита себе си във всичко, дори в подлостта, измамата и кражбата.

Трагедията на Русия е в това, че тя не е достатъчно самостоятелна и съзидателна, за да построи своя особена цивилизация, която да си съперничи с великите цивилизации на Запада и Изтока. Същевременно обаче тя е твърде обширна и горделива, за да стане част от други цивилизации и да се примири с подобна роля. Затова Русия непрекъснато се бунтува срещу световния ред, въпреки че не може да създаде порядък за себе си. Същият този подземен човек на Достоевски, който е надарен с остро съзнание за своето „аз“, но е лишен от голямо творческо дарование, се изразходва поради тази причина в крупно и дребно пакостене на другите, с което причинява неудобство и на себе си. Русия е „подземна“ държава и неслучайно първа издигна революционното „подземие“ до върховете на властта. В поведението ѝ на световната сцена се отгатват чертите на вече напълно уверен в себе си подземен човек, чието ново въплъщение е първият човек в държавата.

Тази страна предизвиква всички, тя ги дразни, гълчи и унижава, но заедно с това е неспособна да създаде своя цивилизация, към която доброволно биха се присъединили други народи. Тя мъчи себе си и другите – и това е нейната екзистенция, нейният начин да напомни на всички (и на себе си), че е жива. Без това страдание тя отдавна би се превърнала в мъртва пустиня – само страданието, което причинява на другите и на себе си, я съживява, както и нейните най-велики творци от Гогол, Достоевски и Толстой до Платонов и Солженицин. Руската екзистенция е да бъдеш въпреки себе си и другите, да бъдеш първи в страданието и (само)разрушението. Опасна и мъчителна страна, която прави всичко, за да раздели своето населението на две неравни части: пияници, крадци, негодяи, от една страна, и мъченици и светци, от друга.

Русия е рядък случай на колективна екзистенция, изпробваща непрестанно себе си на предела и в безпределността. Вече повече от хиляда години страната все още търси себе си, проектирайки се като задача, като обект на рефлексия и питане. Това не е нация в традиционния смисъл, а нация-проект като Израел и Америка. Но не богооткровена по своя източник и начало (като Израел) и не успешно-делова и практически осъществима (като Америка), а проектираща собствената си проектност, чисто екзистенциална и вкоренена в нищото, което не може да стане нещо. Русия е това, което иска да стане Русия, идея-тавтология, нация-екзистенция.

Михаил Епщайн (1950) е професор по теория на културата и руски език и литература в университета „Емъри” (Атланта, САЩ) и Даръмския университет (Великобритания); директор на Центъра за обновление на хуманитарните науки в Даръмския университет. Текстът „В Русия мислят за Русия“ е публикуван в „Новая газета“.

Превод от руски: Димитрина Чернева

На главната страница: Иван. Н. Крамской, Коледно врачуване, 1880-те г.

____________

[1] Ф. М. Достоевски, Братя Карамазови, Превод от руски: Димитър Подвързачов, Симеон Андреев, 1928 г.