Аз харесвам много най-безсмислените си стихове…[1]
„За явленията и съществуванията“ по Даниил Хармс, режисьор Ростислав Георгиев, композитор Явор Намлиев. Участват Александър Танев, Добромир Цветков, Лора Тенчева, София Джустрова, Ростислав Шипочки
Литературният свят на Даниил Хармс е изграден неудобно, с безизходна, трагична ирония. Абсурдизмът му е повече философски, отколкото действен, повече обърнат към вечното, отколкото към дневното. Хармс е толкова ненавременен спрямо време-пространството, в което му се налага да живее. Написаното от него е непреклонно абстрактно, абсурдно безсмислено спрямо материалистичните нагласи на съветското общество. За Хармс действителността не представлява интерес в нейното буквално интерпретиране, а всепоглъщащото и всеприсъстващо усещане за смъртта е мощен двигател в творчеството му. Неговата личност представлява – и ще продължава да представлява – предизвикателство за пристрастената към категоризиране картезианска мисъл. А цялото му творчество може да се разглежда като опит за саботаж на представите за нормалност.
„За явленията и съществуванията“ е спектакъл, запален от специфичния хумор и словесните фантазии на Хармс. Режисьорът Ростислав Георгиев го създава на камерната сцена в Театрална работилница „Сфумато“, като задава специфична атмосфера, от която тръгва реакция, близка до ядрената. Енергията се освобождава.
Светът е преминал през своята ядрена катастрофа, останала е само пръстта (цялата сцена е засипана с пръст). Пръснати са големи, сиви кълба[2], маркирани със стикери за радиоактивен отпадък. На човек му се налага да носи предпазен гащеризон и големи черни очила, за да не пострада и малкото останало от него. А противогазът е жълт и е с форма на патешка глава. Овеществяването на абсурда в света е намерило своя най-пряк израз. Хвърлена е ръкавица в лицето на нормалността. Жестът е недвусмислен – реализирано е освободеното от норми съществуване. Страхът от тази свобода е осезаем, но той е провокиран от извадената на показ насилствена човешка природа. Натъкваме се на необикновен цивилизационен сблъсък, в който действат чужди на всякакви ограничения персонажи. Пренастроен е възгледът за нормално.
За изразяването на въпросната „свобода“ и извеждането на насилието, възприето за естествена житейска рамка на поведение, огромна заслуга има актьорският състав на представлението – Александър Танев, Добромир Цветков, Лора Тенчева, София Джустрова, Ростислав Шипочки. Целият актьорски екип създава цялост и убеденост в смисъла на изговорените думи. Динамиката, която налага, изградена през силно хореографиран мизансцен, засилва гротескната визия, зададена от режисьора. Клоунското изпълнение е доминиращо като отношение към текста, а сценичното движение е уловило вътрешните импулси на закодираните послания. Илюстративност няма, по-скоро се откроява свободата на тялото, лишено от условностите на „нормалното“. Персонажите живеят блажено безотговорно, а постъпките им нямат последици в този нов свят.
Ростислав Георгиев е отделил специално място с преобладаващ превес на текстовете, посветени на смъртта и насилието. Представлението е изградено на базата на структурирана от режисьора драматургична конструкция по текстове и песни/стихове от Хармс. Направен е опит за логически смислена подреденост и последователност на текстовия материал. И все пак проследяването на сюжетно ниво е относително трудно доловимо може би заради самата особеност на Хармс, при когото невъзможното и абсурдното са сведени до афористична фрагментарност и ударна краткост. Именно това определя основното усещане за спектакъла като етюден, построен от отделни парчета, които изживяват собствената си структура и преливат към следващата. На нивото на текста направената от режисьора адаптация определено има пропуск в смислово свързващите преходи, това обаче успешно се компенсира от музиката и така се избягва усещането за безпорядък. Основна за цялата спойка на спектакъла е музиката на Явор Намлиев. Тя е свързващото звено и посредством нея се осъществяват логическите връзки. Изпълнявана на живо в продължение на цялото представление, музиката има двойствен смисъл – от една страна, спомага за изграждането на клоунадната естетика, като „озвучава“ актьорските действия в необходимите моменти, а от друга – придава специфично усещане за клаустрофобичност и психеделичност. Песните с функция на преходи са създадени съобразно вътрешната ирония, присъща за Хармс. Решението на композитора да използва музикалния инструмент теремин придава усещане за неопределеност, като утвърждава и надгражда режисьорските търсения. Така построен, спектакълът задава посока към осмисляне на черния хумор на Хармс, според когото човекът е не само смъртен, а внезапно смъртен (по думите на Булгаков).
„За явленията и съществуванията“ е представление с цялостна, хомогенна и сложно конструирана визия на жестокостта. Иронията е хаплива, предложените образи – плашещи с актуалността си. Уловена е формата, чрез която да се опише противопоставянето на хората един от друг, тяхната жестокост, недоразумения и взаимно нараняване.
Спектакълът е още една крачка към един не напълно разбран автор. Към този хулиган на битието, съчетал изключителна воля и индивидуалност, чийто път остава своеобразен поетически манифест.
[1] Из разпита на Д. Хармс проведен от началника на СПО А. Бузников от 23.12.1931 г.
[2] Устойчив символ в творчеството на Хармс – „Извадих от главата си кълбо“; „Гледай! Какво е това? / Кълбо. / Какво кълбо?/ Кълбо гладкообло!“; „Постепенно човек губи формата си и става кълбо. И като стане кълбо, губи всичките си желания.“ и пр.
