„В сенките на утрешния ден. Диагноза на духовните страдания на нашето време“, Йохан Хьойзинха, превод от нидерландски Анета Данчева-Манолова, издателство СОНМ, 2020 г.

В есеистичното си произведение „В сенките на утрешния ден“ нидерландският философ, историк и културолог Йохан Хьойзинха (1872–1945) проследява причините за упадъка на културата и възможните последици от духовното обедняване на европейската цивилизация в навечерието на предстоящата катастрофа – Втората световна война. Най-голямата опасност, заплашваща Запада, авторът съзира в неморалната автономия на държавата, която има правото да използва всякакви средства за самоутвърждаването си – вражда и омраза, лъжа и вероломство. „Държава за държавата е вълк“ – твърди той. В условията на нараснала опасност от безотговорни масови действия, насърчавани от лозунги, митинги и призиви, светът е отишъл твърде далеч в своите противоречия. Предлагаме ви откъс от книгата.

Пуерилизъм

С една своя мисъл, чиято дълбочина надхвърля границите на понятийната ни система, Платон е наре­къл хората играчка на боговете. Понастоящем би мог­ло да се каже, че обикновено хората използват света като играчка. Макар последният израз да не е тъй дъл­бок, все пак е нещо повече от повърхностна жалба.

Пуерилизъм ще наречем положението на едно общество, което се държи по-незряло и по-неразум­но, отколкото му позволява състоянието на негова­та съдна способност, и което, вместо да тласка мом­чето да стане мъж, пригажда своето поведение към това на подрастващите. Терминът няма нищо общо с този за инфантилизма в психоанализата. Той се основава на непосредствени културно-исторически и социологически наблюдения и констатации. Няма да го свързваме с психологически хипотези.

Примери за съвременни обичаи, при които се натрапва квалификацията „пуерилизъм“, се предлагат на всяка крачка. „Нормандия“ тръгва на първия си рейс и след триумфално плаване се завръща у дома с прочутата Синя лента [на Атлантика]. Благородно със­тезание на нациите, чудесно постижение на техника­та! Корабостроители, параходни компании и транс­портни специалисти са единодушни, че всички практически доводи са против гигантските кораби. Зиме „Нормандия“ не може да плава – не би било рентабил­но. Така съответно се налага връщане към практика­та на ранносредновековното мореплаване, когато се е плавало само през лятното полугодие. Колкото и изис­кан да е, отблъскващият разкош е подигравка за всяка моряшка душа и в по-религиозни времена би се считал за предизвикателство към небето. Пасажерите търпе­ливо треперят четири дни до края. Никой, имащ поне някакво отношение към съвременната култура, няма да пожелае или може да отрече впечатляващата, направо възвисяваща мощ на подобно тъй показно пред­ставено техническо постижение. В колосалните му измерения красотата намира пълен израз, както при пи­рамидите. Красота се крие и в изтънчената вътрешна целесъобразност. Ала духът, съзидал всичко това, не е бил дух на увековечаване, нито на величие. Всичко, постигнато тук от човека – при разчетено овладяване на природата, – само е поставено в служба на суетна игра, нямаща нищо общо с културата или мъдростта, а и лишено от високата стойност на играта, понеже не иска да мине за игра.

Или пък вземете онази друга игра, която тряб­ва да се нарича „сериозност“, играта на непрестанно разклащане на министерски кабинети заради търсен конфликт на партийни интриги, с която някои големи страни сами пречат на действителното прочистване и укрепване на държавното си управление, заплели се в правилата на парламентаризма, чийто истински харак­тер така и никога не са разбирали. Или да си припом­ним прекръстването на големи стари градове на днеш­ни национални знаменитости, мъртви или даже живи, например Горки и Сталин.

Мимоходом нека само споменем онзи дух на парадност и маршировки, завладял целия свят. Мобилизират се стотици хиляди хора; тесни са им и най-големите площади, цяла нация се строява в ре­дица, с еднаква стойка, като оловни войничета. Даже страничният наблюдател не може да се отърси от въз­действието. То е за грандиозност, за истинска мощ. – Това е детинщина. Една суетна форма създава илю­зията за пълноценна цел. Онзи, който все още може да мисли, знае, че всичко това няма никаква стойност. Просто никаква. То издава само колко близко един до друг се намират популярният героизъм на „ризата и ръката“ и всеобщият пуерилизъм.

Страната, където най-пълно би могъл да се изуча­ва националният пуерилизъм във всичките му форми – от невинни и даже привлекателни до престъпни, са Съединените щати. Само че при това трябва да се предпазим от едно – да не станем като героя Нюркс [досадни и язвителни критикари][1].

Защото Америка е по-млада и по-младежка по дух от Европа и много от това, което тук би се нарекло детинщина, там е наивност, а истин­ската наивност спасява от всеки упрек в пуерилизъм. Пък и американецът вече не е сляп за ексцесите на мла­дежкото поведение. Той си е подарил „Бабит“[2].

Пуерилизмът намира двояк израз: в дейности, които се считат за сериозни и значими, но са изцяло пропити от игрово качество, като гореспоменатите; и в такива, които минават за игра, но поради начина, по който се извършват, губят истинското си игрово ка­чество. Към последните спадат любимите занимания и настолните и умствените игри, които привличат зна­чителен международен интерес със своите конгреси, рубрики във вестника, специалисти-професионалисти, учебници и теории. Те, разбира се, не бива да се поставят на една плоскост с онзи изключително ясен, но повърхностен симптом на всеобщ пуерилизъм, тъй наречените craze [луди моди], с бързото им разпрос­транение по цял свят, както например кръстословици­те преди няколко години.

От само себе си се разбира, че съвременният спорт не бива да се отнася към току-що споменатите люби­ми занимания и настолни игри. Физическите упражне­ния, ловът и състезанията действително се явяват пар екселанс младежки функции на човешкото общество, но тук това е целителна и спасителна младост. Без състезание няма култура. Че днешното време е наме­рило в спорта и спортните състезания нова интерна­ционална форма за задоволяване на древната, голяма агонална потребност, е може би един от елементите, които най-силно могат да допринесат за съхранение­то на културата. Съвременният спорт в немалка част е подарък на света от Англия. Дар, с който светът се е научил да борави по-добре, отколкото с другия, който ни е дала Англия – а именно парламентарната форма на демокрация и съда със съдебни заседатели. Новият култ към физическа сила, ловкост и самообладание, и при жени, и при мъже, сам по себе си се счита за не­съмнено положителен културен фактор с най-висша стойност. Спортът създава жизнена сила, кураж за жи­вот, ред и хармония – все безценни неща за културата.

Това не отменя, че въпреки всичко днешният пуерилизъм прониква по много начини и в спортния живот. Той се проявява там, където състезателността, както става в някои американски университети, приема форми, при които интересът изцяло измества на заден план духовното. Заплашва да се промъкне там заедно с прекалената организация на самия спортен живот и с прекомерния дял, който започват да заемат като духовна храна за мнозина спортните новини във всекидневниците и спортните вестници. Показва се в особено изразителна форма там, където честността на състезанието се сблъсква с национални или някакви други страсти. Като цяло спортът има способността временно да избутва на заден план даже силни нацио­нални антипатии. Известно е обаче, че при това изви­сяване над жаждата за собствена слава понякога липс­ва нещо, например в случаите, когато спортният съдия повече не може да решава независимо поради страх от публични размирици. С изострянето на национално­то чувство нараства шансът за такова израждане. Да не можеш да понесеш загуба винаги основателно се е считало за детинско. Когато цяла една нация се бои да не загуби, тя не заслужава друго определение.

Ако на съвременната култура действително тряб­ва да се припише силна степен на пуерилизъм, възник­ва въпросът, дали тя се отличава по това от миналите цивилизационни периоди и дали изпъква неблагоприятно при сравнението. Лесно би било да се покаже, че и обществата от по-ранни епохи, обичайно или по изключение, в много отношения също не са имали по­ведение на пълнолетни. И все пак, както изглежда, съществува разлика между някогашната глупост и днеш­ното вдетиняване.

В по-ранните културни стадии голяма част от об­ществения живот протича в игрова форма, тоест при временно зададено ограничаване на човешкото пове­дение съгласно доброволно приетите норми – и в една завършена и затворена форма[3].

Стилизирано пред­ставление временно замества прякото преследване на полза или удовлетворение. Ако играта е свещена, тази дейност става култ или ритуал. Ако ще да са кърва­ви ритуали или дуели, действието си остава игра. То се извършва в ограничено по време и пространство игрово пространство: сакрално място, арена, праз­нична площадка. Вътре в тях „обикновеният живот“ временно е изключен. Действителността извън игро­вото пространство бива забравена, хората се отдават на общата илюзия, жертва се свободата на съждение­то. Всички тези черти и до днес напълно се въплъща­ват във всяка истинска игра: детската игра, спортното състезание, театъра.

Най-същественият признак на всяка истинска игра, независимо дали става дума за култ, зрелище, състезание или празненство, е, че в даден момент тя приключва. Зрителите се прибират вкъщи, играчите свалят маските си, представлението е свършило. И тук се проявява недъгът на нашето време: играта му в мно­го случаи никога не приключва и съответно значи не е истинска игра. Състояла се е една стигаща далеч кон­таминация на игра и сериозност. Двете сфери се смес­ват. В поведение, което желае да мине за сериозно, се е промъкнал и скрил игрови елемент. Общопризнатата игра, напротив, поради прекомерната си техническа организация и това, че я схващат твърде сериозно, повече не може да удържи неподправения си игрови характер. Тя изгубва съществените си качества на раз­сейване, непринуденост и радост.

Нещо от такава контаминация, доколкото можем да погледнем назад, винаги е присъствало в култура­та. Същността на противопоставянето игра-сериоз­ност се губи в непроницаемите дебри на психология­та на животните. Но за днешната западна цивилизация все пак е съмнително предимство, че е култивирала в най-висша степен това смесване на житейски сфери. При безброй образовани и необразовани хора игро­вото отношение към живота от детските години си остава постоянно. Мимоходом вече споменахме за всеобщо разпространилото се състояние на духа, кое­то може да се нарече перманентен пубертет. То се от­личава с липса на усет за уместно и неуместно, липса на лично достойнство, на уважение към другите или чуждото мнение, с прекомерно концентриране върху собствената личност. Почва за това създава всеобщо­то отслабване на способността за съждение и крити­ческата потребност. Масата се чувства крайно добре при състояние на полудоброволно оглупяване. Поради отслабването на задръжките, основани на моралните убеждения, това състояние всеки момент може да ста­не крайно опасно.

Всъщност забележителното и обезпокоителното е, че надигането на подобна духовна нагласа се насърчава не само от спадналата потребност за формиране на лич­на преценка, от нивелиращото въздействие на групова­та организация, която поднася партида готови мнения, и от винаги готовото да се включи повърхностно раз­сейване; освен това повод за такова състояние на духа дава и обилно го подхранва изумителното разгръщане на техниката. Човек стои в своя пълен с чудеса свят бук­вално като дете, даже като дете в приказка. Той може да пътува със самолет, да си говори с другото земно полу­кълбо, да получава лакомства от автомат, чрез радиото да докарва в дома си всяка част на света. Натиска едно копче – и животът идва при него. Дали такъв живот ще го направи зрял и отговорен? Напротив, тъкмо обратното. Светът за него е станал играчка. Чудно ли е тога­ва, че той се държи като дете с него?

Посочвайки контаминацията на играта и сериоз­ното в днешния живот, докосваме се до дълбоки неща, които не могат да бъдат основно изследвани тук. От една страна, явлението ни се представя като не напъл­но сериозно схващане за работа, дълг, съдба и живот, а от друга – като признаване на високата сериозност на занимания, които чистото съждения трябва да опреде­ля като дребни и детински, и като третиране на истин­ски значими дела с инстинкти и жестове на играта. Не са редки политически изявления на изтъкнати дейци, които не заслужават друга квалификация, освен пакос­ти на лоши момченца.

Би си струвало труда да проследим как в различ­ните езици думите, свързани с игра, непрекъснато прескачат в сферата на сериозното. Особено плодо­носна почва за такова изследване предлага американският английски. „Журналистът говори за професия­та си като за the newspaper game [вестникарската игра]. Политикът, иначе възпитан в честност, но принуден да плава на гемията на корупцията, за свое извинение ще размаха, че had to play the game [е бил длъжен да играе играта]. Кандърдисват митническия служител да пог­ледне през пръсти на нарушение на Prohibition Law [Сухия закон] с думите: be a good sport [бъдете спорт­смен][4].

Ясно е, че тук става дума за нещо повече от въпрос на езикова употреба. Отнася се за мощно про­никнало разместване на пластовете от морално-пси­хологически характер. В един свой роман Х. Уелс е описал колко дълбоко при ирландците, даже във въс­танието им за независимост, е заложен елементът fun [забава].

Към полусериозното житейско и душевно състоя­ние като характерен термин спада думата slogan [ло­зунг, боен призив]. В съвсем близкото минало (реч­никът на Мъри още не го отчита) американците са придали на тази древна шотландско-ирландска дума – призив за бой и сбор на клановете, значението на по­литически девиз или лозунг от предизборната борба. Лозунгът, би могло да се каже, е партиен крилат израз, за който използващите го добре знаят, че е верен само отчасти и служи да спомогне за победата на партията. Това е фигурка за игра.

С високоразвития си игрови инстинкт англосак­сонските народи имат предимството, че самите са спо­собни да наблюдават елемента fun и game в действията си. Това не е дадено на всеки народ. И на латинските, и на славянските, и континенталните германски наро­ди това на моменти, изглежда, им липсва. Като се за­мислим, какво друго например е Blut und Boden [кръв и почва], ако не лозунг? Израз, който поради сугестив­ната си образност hinwegtäuscht [заблуждава] за всич­ки недостатъци на логическата си обосновка и всич­ки опасности на практическото си прилагане. Сега, когато този лозунг не се разпознава като такъв, ала го включват дори в официалния и научния език, той неизбежно въздейства двойно по-опасно.

Лозунгът се чувства като у дома си на терена на рекламата, била тя комерсиална или политическа. Под него повече или по-малко попада цялата политическа пропаганда, особено когато е официално организира­на. Цялото рекламно дело, този хипертрофиран про­дукт на модерните времена, се гради върху отноше­нието на полусериозност, характерно за напредналите култури. Може би трябва да се разглежда като възрастово явление. Правилната дума за него е пуерилизъм.

Това повсеместно проникнало отношение на по­лусериозност същевременно изяснява тесния контакт между героизма и пуерилизма. От самия момент, ко­гато прозвучи лозунгът: да бъдем герои!, – се започ­ва голяма игра. Тя би могла да бъде благородна, ако се осъществяваше изцяло в сферата на ефебски двубой и олимпиада. Ала докато се разиграва в политически действия, в паради и дресировка на народа, в оратор­ски хвалби и в продиктувани от властта вестникарски статии, а обществото приема всичко това като висша сериозност, то става дума за чист пуерилизъм.

За една философия на Държавата или на живота, която при изказването на съждение прибягва до би­тието и интереса, цялата сфера на съвременния пуери­лизъм с неговите лозунги, паради и безсмислено състе­заване е стихия, в който тя самата вирее превъзходно и в която пищно може да процъфтява властта, на коя­то служи. Или поне не ѝ пречи, че масовият инстинкт, с който спекулира, минава без проверката на чистото съждение. Та тя и не желае изразяване на чисто съж­дение, което е работа на познаващия дух. Не я смуща­ва, че с отказа от съждение съзнанието за отговорност се редуцира до объркано чувство за свързаност с дело, изискващо отдаденост.

От всички признаци на днешното страдание на епохата объркването на игра и сериозност, лежащо в основата на всичко, което тук се разбира под името пуерилизъм, несъмнено е един от най-важните. Остава въпросът доколко пуерилизмът е свързан с една друга черта на модерния живот – култът към младостта. Те в никакъв случай не бива да се смесват. Пуерилизмът не знае възраст, той засяга и стари, и млади. Култът към младостта – на пръв поглед признак на свежа сила, също може да се разглежда като възрастово явление, като абдикация в полза на непълнолетния наследник. Най-цветущите култури действително са обичали и по­читали младостта, но не са я глезили, не са ѝ угаждали, а винаги са изисквали от нея послушание и почит към по-възрастните. Типично декадентски и пуерилни бяха вече отшумелите движения, нарекли се футуризъм. Но не бива да се твърди, че младежта носи вина за това[5].

––––––––––––––––––––––––––––––

[1] Герой от очерка „Неприятният човек от Хаарлемерхаут“ на нидерландския писател и теолог Николас Бетс (1814–1903). – Бел. ред.
[2] В този роман американският писател Синклер Луис (1885–1951) представя сатиричния образ на провинциален предприемач, който се опитва да се откъсне от средата си, но в крайна сметка се завръща към обичайното си скучно съществуване. – Бел. ред.
[3] В отделен труд „Игровият елемент на културата“ се надявам в скоро време да се занимая по-подробно със засегнатия тук предмет, на който беше посветена речта ми „За границите на играта и сериозното в културата“, 1933 (Събр. съч. V, с. 3 и следв.) – Бел. авт.
[4] Примерите са взети от частно писмо от 1933 г. – Бел. авт.
[5] За илюстрация на тази глава за пуерилизма препоръчително четиво са два манифеста, публикувани неотдавна от известния основател на футуризма Ф. Т. Маринети, които се намират в превод в World, Лондон, октомври и ноември 1935 г., с. 310, 400, и в Hamburger Monatschefte für Auswärtige Politik, ноември 1935 г., с. 4. – Бел. авт.