В Скопие, където бях наскоро, най-много ме впечатлиха не разхвърляните по цялата му площ паметници, нито грандиозния монумент на Александър Македонски (показан включително и като зародиш в корема на майка си Олимпиада), а това, че мнозина от македонските комити са възкачени на коне, въпреки че – известно е, те са кръстосвали пешком територията на Македония. Или, казано по-фриволно, бъхтели са по чукарите като родопски катъри – и Гоце, и Яне, и Даме, че и Тодор Александров… Който е чел например мемоарната книга „Предвестници на бурята“ на Петър Манджуков, знае, че с коне са карали храна на четниците, докато те опъвали нозе по баирите: „Настрана от нас бяха вързани два коня, с които някой си Иван от Долно Броди – около 40-годишен човек, закачулен с едно кепе бозав цвят, със сини очи и дълги руси мустаки, увиснали надолу, та цялата му фигура напомняше оная на Гоголевия Тарас Булба – беше ни донесъл сутринта, още по тъмно, храна и сега чакаше при нас да се мръкне, да се приберат хората от полето, та да си иде в селото, без да буди тяхното любопитство“. В „Хайдушки копнения“ Яворов описва друго предназначение на конете – да пренасят взривни вещества и оръжие и само в краен случай някой болен (или ранен) харамия: „…Да, то беше в началото на януари, 1903 година; — ясното студено утро ни засвари на път из рилските пазви. Трийсетина души въоръжени хора, сподирени от шест коня, натоварени с меланит, ние следим линията на Белия Искър, заспал под ледовете. Замръзналия одръжлив сняг хрущи под нозете ни и сякаш крила ни носят по лекото нагорнище. Делчев, който върви пред мене, току се обръща засмян и ми пожелава „добър час“; „Но едва тръгнахме, някой изохка и се провали надоле в тъмнините. Дядо Петър от Драмско се беше почувствал много безгрижен и отиде на разходка по дяволите. Стълпени над пропастта, ние го зовяхме напразно. Но подир няколко минути, подошъл в себе си, той замяука като пребито коте: „жив съм, недейте ме оставя…“ Ние оставихме трима четници и селяни да го търсят, дадохме им и един кон да го качат и продължихме пътя си. Другата нощ те донесоха дяда Петра предисачен върху коня, с изпотрошени кости, омекнал като гущер“. Самият Крачолов настоява, че не обича да язди, а за Гоце Делчев е известно, че – страдайки от язва на стомаха, избягвал да се качва на кон, тъй като тръскането извиквало почти непоносими болки. Даме Груев пък, казват, изобщо не можел да язди. Но въпреки това всички те са натаманени връз коне и като същи кентаври бдят над Вардар. Та малко и покрай тях Скопие ми се видя град на кентаври, кентаврически град – нещо въобразимо, но сякаш не докрай реално…
Кротос
Приятел на музите, чиито артистични изпълнения възторжено приветствал, затова е смятан за откривател на ръкопляскането (как го е правил с конските си копита – никой не знае). На музите толкова им допаднало неговото възхищение, че помолили Зевс да го увековечи. Гръмовержецът ги послушал и го превърнал в съзвездието Стрелец, въпреки че така Върховния изместил друг кентавър, много по-прославен и заслужил от Кротос – учителя на героите, мъдрия Хирон.
В Скопие отидохме заедно с писателя Владимир Зарев за представяне на две негови книги – най-новата „Чудовището“ и може би най-известната му „Разруха“ (за нея немската критика казва, че е най-добрият роман за прехода в Източна Европа). „Чудовището“ бе промотиран в Културно-информационния център на Република България по покана на неговия директор г-жа Светлана Славова. Събитието бе забележително добре посетено, присъства и посланикът на Република България в Република Северна Македония г-н Ангел Ангелов. Оказа се, че той е изкушен от литературата с дисертация за Хорхе Луис Борхес, което ни изненада приятно. На представяне като на представяне – думи за книгата от мен и автора, какво стои в основата ѝ, какви са интимните и битийни причини да бъде написана. Получи се един непринуден разговор, в който се разбирахме без проблеми, всеки говорейки на своя си език. Между хора, изкушени от литературата и въобще от изкуството, общите теми се откриват лесно. Проявите, организирани от центъра, също дадоха доста възможности за общуване – освен че са много, те са и внимателно подбирани по качество и значимост. Изобщо културата, оказва се, е нещо като предвавилонски език – с нея и благодарение на нея различията се изтриват, разбирателството е цялостно.
Преводът на „Разруха“ бе представен следващата вечер в култово за Скопие място – Кино „Култура“, иновативен и алтернативен център за артистични събития. Книгата е преведена от Бранислав Мирчевски, публикувана е от издателство „Или-или“. Солидно издателство, модерно, в него освен книги на българите Алек Попов, Александър Секулов, Георги Господинов, излизат преводи и на Джон Фаулз, Бернхард Шлинк, Елфриде Йеленек, Петер Надаш, Борис Виан, Ханиф Курейши, Луиджи Пирандело и др. То стои и зад издаването на македонски на знаменития комикс Maus на Арт Шпигелман (рискът вероятно е предприет, тъй като – за разлика от България, в републиките на бивша Югославия комиксовата култура е доста силно разпространена). На македонски „Разруха“ звучи като „Пропаст“ – заглавие, предпочетено от издателя Ненад Стевович, тъй като повтаря едно към едно избора на хърватската преводачка Ксения Маркович. Въпреки че Бранислав Мирчевски предложил прекрасна дума, за да пресъздаде името на романа на македонски – „Съсипия“. Предполагам обаче, че отново се е задействал рефлексът всичко, което дори малко от малко подсказва български произход, да бъде отмествано за сметка на звучащото далече, в случая на хърватски. В този ред на наблюдения ми направи впечатление и написаното слово на г-жа Оливера Корвезироска, специалист по македонски език, на представянето на „Разруха“/„Пропаст“ в Кино „Култура“: слушайки я много внимателно, установих, че поне 1/3 от думите, които използваше, имаха чужд, неславянски произход. Което, признавам си, малко ме озадачи: не че съм някакъв езиков пурист и чистофайник, но все си мисля, че ако си специалист по български език например, трябва да направиш всичко възможно да избягваш (доколкото може) чуждиците. А тук сякаш обратното: номерът е в никой случай да не се използва дума, която би могла да полъхне (дори едва-едва) към българския. Оттам-насетне всяка друга е по-удачна, àко и чужда. Признава го и Бранко Мирчевски в интервю, което публикувах в книгата с разговори с преводачи от български от цял свят, „Намерени в превода“ („Жанет 45“, 2015): „Вносът на английски думи и на лексикални единици от съседния сръбски език са реалност в македонския…“, но след това допълва и то, струва ми се, съвсем справедливо: „…в българския пък срещаме руски и френски заемки, на което аз съм пък ревнив”.
Нес
Известен с коварството си, Нес опитал да отвлече жената на Херакъл Деянира, докато я пренасял през реката Евен. Тя се съпротивлявала, Херакъл чул виковете ѝ и пробол Нес с потопената си в кръвта на Лернейската хидра отровна стрела. Умирайки, Нес посъветвал Деянира да намаже с кръвта му дрехата на Херакъл, ако усети, че любовта му към нея отслабва. Тя го сторила, когато решила, че героят се увлякъл по Йола, дъщерята на цар Еврит. Херакъл умрял в страшни мъки, настигнат – макар и отложено във времето, от отмъщението на коварния кентавър.
От десния бряг на Вардар Скопие е сравнително добре уреден град, с много лъскави витрини, заведения, банки, светофари… И с паметници, както разбрахме. Малко повече трябва да се оглеждаш на пешеходните пътеки, тъй като там все още автомобилистите карат с убеждението, че шосето е само тяхно и пешеходците хич не бива да им се мотаят пред гумите. Малко поизтощени от това напрегнато внимание, седнахме да си починем и да изпием по чашка салеп – сладка напитка с мляко, чийто вкус прилича на мляко с ориз. Салепът е характерен за Ориента, прави се от грудките на едноименното растение (с латинско наименование Orchis mascula, Orchis militaris), което най-добре расте в областта Кахраманмараш, Турция. Продължихме после към черквата „Свети Спас“, в чийто двор се намира саркофагът с тленните останки на Гоце Делчев. Първоначално съхранявани в София, в Македонския дом, през 1946 г. по лично разпореждане на Георги Димитров те са предадени на новоучредената Федеративна република Македония, влизаща в състава на СФРЮ (Социалистическа федеративна република Югославия). Сторено е по времето, когато все още маршал Тито е приятел с генералисимус Сталин, двамата дори кроят планове за Балканска федерация. Честно казано, докато разглеждах саркофага, се чудех защо в Скопие не издигнат паметник и на Георги Димитров, напълно би му прилягал. Че може и на кон да го качат.
Черквата „Свети Спас“ е уникална, особено по-малката, съградена през ХVІІІ в., възобновена в началото на ХІХ в., когато е изработен впечатляващият иконостас от майсторите от Дебърската школа Петре Филипович (Гарката), Марко от Гари и Макрия Негриев Блажев Фръчковски. Тримата са създали великолепно произведение със сцени от Библията, с образи на хора, животни и растения, че дори и със своите ликове, скътани сред стилизираните флорални мотиви. Под тях написват: „Перви майстор Петре Филипович от Гари Макриа от Галичник Марко от Гари, Дебрани от Мала река 1825 г.“. Виждайки иконостаса, не можеш да не се сетиш за майстор Рафе Клинче от „Железният светилник“ на Димитър Талев – как трескаво работи и как никому не позволява да види сътвореното от него, че да не му урочаса дарбата и творбата.
След черквата „Свети Спас“ продължихме навътре към квартала от левия бряг на Вардар, където живеят албанците. И колкото по-нататък отивахме, толкова повече Европа изчезваше за сметка на Ориента. Изобилстват магазините за златни накити, забулени булки и мустакатите им придружители се заглеждат във витрините – влизат, мерят, въртят се, харесват си или не, излизат. Жени с по две-три, че и четири деца, които ситнят около тях… Чаят се пие със същите филджанчета като в Турция, а албанското кепе е постоянна дреха, особено за по-възрастните. Отново там видях сцена, излязла сякаш из-под перото на Иван Вазов в „Под игото“: момче за поръчки носеше през чаршията табла с кафе, джезвето още пушеше, а сайбиите го наставляваха кому най-напред да сипе. Признавам си, че в един момент чак се потиснах: нямах чувството, че съм в европейска държава, а че съм нейде дълбоко в Анадола. И, честно да си кажа, донякъде му влязох в положението на Еманюел Макрон, когато стопира поканата към Северна Македония и Албания: в тази част на Скопие, отляво на Вардар, от Европа не се усеща нищо. Сякаш Османската империя въобще не си е тръгвала.
Хирон
Най-мъдрият кентавър, възпитател на повечето древногръцки герои – Херакъл, Тезей, Язон, Ахил, Орфей, Диоскурите, Асклепий и Патрокъл (на лечителство), Актеон (да ловува)… Живеел в пещера в планината Пелион. Веднъж Херакъл се скрил при него, но – верен на необуздания си нрав и грубата си непохватност, ранил Хирон с отровна стрела. Раната гноясала и мъчела страшно безсмъртния кентавър, който измолил от Зевс да го спаси от страданията, като го награди със смърт. Гръмовержеца го чул, отнел му безсмъртието (Хирон го дарил на Прометей) и го възкачил на небето като съзвездие – съзвездието Кентавър.
Из Скопие ние развеждаше преводачът на „Разруха“ Бранислав Мирчевски. Превeждал е още Емилиян Станев, Виктор Пасков, Антон Дончев, Владо Даверов… Син на българка (от Карлово) и македонец, родителите му се срещнали по време на топлите връзки между България и Югославия, когато се тъкмели кроежите за Балканска федерация. И баща му, и майка му били влюбени в Бранислав Нушич, така получил името си. Интелектуалец, дълги години секретар на Съюза на македонските художници, проницателен и вслушващ се. Видя смущението ми в албанската скопска махала и тръгна да ме успокоява: „В Македония вече сме се отказали от идеята за еднонационална държава, градим страната си въз основа на общото сътрудничество между трите основни етноса – македонци, албанци и турци. И всеки ще допринася с каквото може за просперитета“. В думите му дочух ехо от думите на Гоце Делчев: „Аз вярвам само в културното съревнование между народите“, макар че – гледайки около себе си щъкащите с челядта си албанки, ми се стори изказването му пропито с утопизъм. А и мнозинството май не мисли като него, доказва го и референдумът за смяна на името – едва 36 % от населението отидоха до урните. Но Бранислав Мирчевски продължи: нямало нищо страшно, в един момент Македония (или Северна Македония, за да сме външнополитически коректни) щяла да има правителство, съставено от албанските партии; въпросът бил единствено да има общо отношение към суверенитета и целостта на държавата. Разказа ми как някъде през 70-те по силата на спогодба между Турция и СФРЮ огромна част от турското население на Македония се изселило към прародината си, а на тяхно място се заселили албанци – от Косово, от Санджак, от други райони на бивша Югославия. А-ха да попитам защо такава спогодба не е била постигната и с Албания, но се сетих, че тогавашният ѝ лидер Енвер Ходжа не признаваше никого от съседите си, считаше ги за ревизионисти, клекнали пред изкушенията на Запада и огънали се пред истинския марксизъм по внушение на Никита Хрушчов. В онези години двете съседни държави Албания и СФРЮ бяха нещо като двата полюса на социализма: в първата затворен, настръхнал, враждебен, осеян с бункери; във втората отворен, гастарбайтерски, засмян, пълен със западни стоки. Този спомен за бивша Югославия витае като привидение над Скопие, а вероятно и в цяла Северна Македония, което обагря с тиха печал и кротка носталгия всичката социална, политическа, културна, че дори и личностна атмосфера. Златният век е отминал, чувството е безвъзвратно, трябва да открием начин да живеем в Желязната ера. Опитаха се първоначално самички с реставрация на миналото, но в сегашното челичено време, ако си сам пред изпитанията, трудно ще успееш. Днес вече убеждението е друго – Европската унија, затова и така попарващо беше ветото на Макрон. В страната предстоят избори, макар че все още политическата надпревара не се усеща твърде, вероятно с наближаването на 12 април съперничеството ще се ожесточи. И тогава със сигурност ще разберем кое преобладава в настроението на югозападните ни съседи – отчаянието и покрусата или надеждата и оптимизмът…
В заключение искам отново да цитирам Бранислав Мирчевски от интервюто, което направихме преди почти 7 години, защото в думите му се крие рецептата за хармонията между българи и македонци. На въпроса ми: „Кога ще разберем, че общите ни културни и политико-исторически прадеди трябва да ни сближават, не да ни раздалечават?“, той отговори така: „Как да се разбираме по-добре? Да млъкнат шовинистичните вувузели от двете страни на границата, като най-после разберат, че не толкова е важно дали си българин, или македонец, ами какъв човек си. Да се изчистим от отрицателните си вярвания, миналите си емоционални проблеми, осъжданията и критиките. Да се разбере, че от човешка перспектива времето се разгръща линейно, от минало към настояще и бъдеще. Но от по-висока перспектива всичко се случва едновремено в този вечен момент „сега“. Проблемите не можете да решавате на нивото, на което са възникнали. Да излезем от калта и тинята на дуалноста, да разкъсаме булото на илюзията и предразсъдъците и да видим очевидните отговори. Все пак, за да не изтриваме историята, на която държим, трябва да се приложи следната формула: заедно да почитаме и празнуваме празниците и събитията, които са помежду ни. Пример: за братята Кирил и Методий да се говори като за славянски просветители/будители, а не като за македонски или за български, а старославянският език в никакъв случай не може да бъде нито само македонски, нито само български. Имената на Гоце Делчев, на братя Миладинови, на Яне Сандански, на Никола Вапцаров да са наши общи имена. Никой няма да загуби от това. Да вдъхнем нов живот в стари енергийни модели. Да не бием барабаните на неразбирателството, ами да предприемем квантовия скок от времевия тунел, тоест внезапния преход от едно ниво на възприемане към друго”.
Сякаш май започнахме, тръгнахме като че ли. Въпросът обаче, който стои, е: „Къде ще стигнем?” И дали ще стигнем някога някъде въобще…
