0
4059

Спор с Любен Зидаров

LZ1

В моето порастване чрез Андерсен илюстрациите на Любен Зидаров имаха огромно значение, защото спорех с тях.

Неотдавна ретроспективната изложба на Любен Зидаров „Илюстрации на прочути творби”, открита на „Шипка” 6, за пореден път възроди разговора ми с работите му през годините. А това е разговор колкото личен, толкова и фундаментален, бих казала, защото става дума за литература, илюстрация и индивидуален стил – сплетени в неповторимо преживяване за всеки читател/зрител. Още повече ако въпросният читател/зрител е в специфична детска и юношеска възраст, когато – според една стара теория – преминава цивилизационните етапи от архаиката до Ренесанса като визия за света и изобразителни умения. По-нататък преходът от възхищение и съзерцание на майсторското реалистично изобразяване към възприемане и на други образни системи в изкуството е въпрос на осъзнат стремеж и индивидуално развитие.

Когато през 2006 г. художникът Любен Зидаров направи изложбата „Осъщественият и неосъщественият Андерсен”, си дадох сметка в каква уникална ситуация се намирам. Израснала съм с тези илюстрации на Андерсеновите приказки – детските ми спомени са изключително ярки, най-вече заради споровете, които съм водила мислено с тях. А няколко десетилетия по-късно – вече и професионално ангажирана с изобразителното изкуство, можех да оценя качествата и значението им, включително и през собствения ми ранен опит.

Разбираемо е, че от детството съм запомнила имената само на няколко илюстратори, които са ме предизвикали по някакъв начин. Безброй други си останаха безименни – създатели на идеални и милозливи образи, отговарящи напълно на невръстните ми представи за красота, която днес може би съответства на Барби-естетиката. Нямаше причина да ги помня, защото те ми даваха точно това, от което имах нужда в момента – и нищо повече.

От запомнените илюстратори най-ярко се открояваха Иван Кьосев (с приказките на братя Грим) и Любен Зидаров (с Андерсеновите приказки). Първият беше извел и синтезирал образите в композиции, напомнящи хералдични знаци. Лаконичното, строго и естетски затворено в себе си майсторство на тези илюстрации ме възхищаваше, но и респектираше, в известен смисъл ме оттласкваше от себе си. Защото тази стилизация някак изключваше моето участие, не предполагаше разговор, а още по-малко спор. Човек не може да спори с изящен рицарски герб например или с пътен знак. Може само да разчита символиката им, която препраща към някакъв писан или неписан текст – било то приказка, мит или правилник.

Докато – обратното – свободният и дори фриволен артистизъм в илюстрациите на Любен Зидаров постоянно ме въвличаше в разговор, на моменти прерастващ в разгорещена дискусия. Години по-късно си дадох сметка, че художникът често използва в композициите си обратна перспектива и че въвличането до голяма степен се дължи на нея. Подобно на православните църковни стенописи, тази перспектива „изнася” изображенията в предния план и зрителят става участник в събитието. Като дете, то е ясно, не разбирах това. Илюстрациите просто ме предизвикваха към спор с художника: неговата интерпретация на текста срещу моята; неговата представа за красота срещу моята… И то точно когато излизах от възрастта, която настоява за категорично съвършенство – и в красотата, и в грозотата.

Като всяко дете, предполагам, възприемах приказния свят като подобен на реалния, но несравнимо по-съвършен. Той се обитава от красиви принцеси, които пребивават в красиви замъци, където се занимават единствено с чакане на красиви принцове, които да ги отведат към още по-красив живот, който надхвърляше представите ми, а очевидно и представите на авторите на приказките, които набързо приключваха въпроса с „живели дълго и щастливо до края на дните си”. Не се предполагаше принцесите, тези идеални създания, да се занимават с прозаични неща – като хранене например (освен когато се налага да се задавят с отровена ябълка), а мисълта за ходене до тоалетна бе абсолютно недопустима, направо кощунствена. Всичко по принцесите трябваше да е съвършено: не можеше да има крив кринолин или килната панделка – тези атрибути бяха запазена марка за мащехи, лоши сестри, дворцови интригантки и прочие подмолни същества.

Приказките на Андерсен обаче са за по-пораснали деца. Те деликатно рушат съвършенството и усложняват красотата, подготвяйки – конкретно мен тогава – за противоречивите отношения и драматичните състояния в реалния свят. И в моето порастване чрез Андерсен илюстрациите на Любен Зидаров имаха огромно значение именно защото спорех с тях. Спорът беше динамичен, изпълнен с несъгласия и съгласия дори в рамките на една-единствена илюстрация. Случваше се да се възхитя от вещицата – направо образцово грозна и зловеща, но да съм недоволна от твърде бегло маркираното лице на храбрия войник. С ефирната крехкост на елфите и цветята бях в пълно съгласие. В малката русалка се взирах и не разбирах: та тя изобщо не е красива, а пък ми харесва – все още не си давах сметка, че ме трогва. Кривите кринолини бяха за мен постоянен проблем. И когато трябваше да се примирявам с тях заради друг детайл в композицията, който ми се струваше прекрасен, усещах, че правя компромис, и се чудех на кого да се ядосам – дали на художника, или на себе си…

През 2006 г. Любен Зидаров представи и новите варианти на тези илюстрации. Гледах ги с очите на възрастен, разбира се, но и „детето в мен” възторжено подхвана стария спор с художника. Този път с вариации: защо е променил това, а не онова; кое би харесало сега, кое тогава… Може би все пак новия храбър войник, защото си има съвсем конкретни черти, весели смели очи, подобаващо дръзка брадичка, пътеводна за гордо изпъчените му гърди. Но пък коя русалка – самотната с кораба в далечината или тази, която спасява принца? Изборът е невъзможен при трите мишлета: в единия вариант съм очарована от паяжината, в другия – от архитектурата… Наглед промените са малки и са по-скоро в детайлите, но чрез тях действието се превръща в състояние (или обратното), условност и конкретност сменят местата си, акцентите в препратките към текста се изместват и прочитът му се обогатява – дори ретроспективно. (Впрочем има и константи – вещицата е все така прекрасно грозна!)

В сегашната изложба на Любен Зидаров интересът ми беше предимно към другите илюстрации: „Том Сойер”, „Чичо Томовата колиба”, „Конникът без глава”, „Граф Монте Кристо”, „Тримата мускетари” и др. Някои от тях съм чела с точно тези илюстрации, но спорове вече не си спомням да съм имала. Вероятно защото съм била пораснала. От една страна, приела специфичния стил на художника, от друга, свикнала с условността в изкуството като цяло – и като повествование, и като изображение, и като взаимоотношения между тях.

Не бих казала, че харесвам илюстрациите на Любен Зидаров. По-скоро ги ценя. Ценя свободния стремителен артистизъм на художника, който много почтено се придържа към текста; който смело използва илюстративността, за да надмогне илюстрацията; който poke-ва (бихме казали днес) читателя/зрител – и от тази добронамерена закачка може да произтече дълъг разговор, а може да остане и само споделената за миг усмивка…

Диана Попова e изкуствовед, критик, куратор, журналист. Завършила e „Изкуствознание“ в Художествената академия в София. През 90-те години работи като редактор във вестник „Култура“. От 2009 г. е автор и водещ на предаването „Музей в ефира“ – БНР, програма „Христо Ботев“. В критическите си текстове изследва явления от миналото и настоящето на българското изкуство, представя изявите на новите поколения художници и стимулира развитието на националния дебат по проблемите на българското и европейското съвременно изкуство.
Предишна статияТеатърът в търсене на хуманност
Следваща статияМансарда
в Париж