В документалния си филм „Майор Томпсън – един (не)нужен герой“ режисьорът Жезко Давидов разказва за живота и смъртта на британския офицер, загинал в България през 1944 г.

На 10 юни 1944 г. край село Литаково са убити 9 партизани и британският военен майор Томпсън. За неговия живот и смърт разказва режисьорът Жезко Давидов в документалния филм „Майор Томпсън – един (не)нужен герой“. Името му е смътно познато на част от българите, а вероятно и на повечето британци, но кой всъщност е той? Уилям Франк Томпсън е на 23 години и вместо да продължи да учи в Оксфорд се записва като доброволец в британската армия. Рядко даровит младеж, роден в Дарджин, Индия, в семейството на висш британски администратор. Семейството му се завръща в Лондон и баща му става професор в Оксфорд, а Франк на 17 години се записва в най-старото училище в света – в Уинчестър, за да изучава философия. Свободно владее седем езика, обича веселите компании и често прекалява с алкохола. По време на Испанската гражданска война, в която Хитлер подкрепя Франко, а Сталин – републиканското правителство на Мануел Асаня, той симпатизира на републиканците. Силно е повлиян от книгата на Ърнест Хемингуей „За кого бие камбаната“. Увлича се по поезията. На едно събрание за Испанската война се запознава с бъдещата писателка Айрис Мърдок. Двамата се харесват покрай литературните си предпочитания и левите идеи, които споделят и които баща му не одобрява… Изживява с нея платонична любов, в която поезията има превес над реалността. Тогава избухва Втората световна война.

Припомням, че 1940 година е страховита за Англия. Една година и девет месеца англичаните се бият съвсем сами срещу добре подготвената армия на Хитлер, която за месеци окупира огромна част от Европа. По това време нацистите имат повече самолети от всички европейски държави, взети заедно. Нацистката Луфтвафе се опитва да овладее небето над Британия и бомбардира стратегически английски градове. Между 24 август (нощни бомбардировки) и 12 ноември е бомбардиран Лондон. На 14 и 15 ноември 449 немски бомбардировача разрушават една трета от град Ковънтри. На 10 и 11 май 1941 година е най-тежката бомбардировка над Лондон. Една трета от града е срината, а улиците са непроходими от отломките. В битката за Британия въздушните сили на Райха, ръководени лично от райхсмаршал Гьоринг, въпреки численото си превъзходство губят. Англичаните свалят 1880 самолета, убити са 2660 немски летци. Англия губи 1020 самолета, 1510 летци и устоява на огромния военен натиск. Припомням също, че според пакта Рибентроп-Молотов Сталин все още е съюзник на Хитлер, а САЩ са далеч и към този момент не дават признаци, че са готови да се намесят във войната, освен това имат закон, който забранява помощи на воюващи държави.

В този тежък момент Франк Томпсън решава, че както на всеки англичанин, и неговото място е в армията. Поради езиковите му познания го включват в Управлението за специални операции, създадено лично от Чърчил и ръководено от Хю Далтън, с основна централа в Кайро. Управлението трябва да провежда диверсии в тила на Хитлер и неговите съюзници. През 1943 година в управлението е създадена секция Форс Б 3 (Force B 3) за помощ и сътрудничество с партизаните в България. Чърчил смята, че ако подкрепя тази съпротива, след войната нейните представители ще работят с него. Британският премиер не отчита, че партизаните в България се командват директно от Москва, а английското влияние е много слабо и негови проводници са някои разпуснати политически партии, но не и комунистите.

През януари 1944 г. капитан Томпсън е пуснат с парашут и попада в Трънския отряд, командван от Славчо Трънски и Денчо Знеполски. В отряда има вече трима английски инструктори, командвани от майор Дейвис. Нещата между партизаните и тях вървят добре, докато отрядът не получава необмислено и несъгласувано с Москва нареждане от ЦК на БКП да установи народна власт в Пловдив… Това е началото на края. В необичайно студената пролет на 1944 година, в условията на несекващи снеговалежи, отрядът тръгва без ясна посока, без ятаци и храна към Пловдив. Надеждата е да се срещнат с отряд „Чавдар“, който обаче е разбит десетина дни по-рано. Водят битки по пътя, но са предадени и биват обградени. Отрядът е разбит, малцина са пленени, между които и Франк Томпсън. Подлагат го на инквизиции, за да разкаже за целите и задачите на Управлението за специални операции, но той мълчи. Това продължава десет дни и вместо оксфордска диплома, книги с поезия и професорска титла, този млад, много талантлив англичанин получава куршум в тила, в гората край едно българско село. Това са фактите от краткия му живот. Но с това историята на майор Томпсън не свършва.

Режисьорът Жезко Давидов талантливо вгражда във филма три сюжетни линии. В първата разказва биографията на майор Томпсън в качеството му на британски офицер за специални операции. Въпреки младостта си англичанинът получава сложната военна задача да пристигне в България за свръзка и подкрепа на български партизани в битката им срещу нацизма. Тогава вече е с чин капитан. Няма подробности как на 23 години е получил толкова висок за неговата възраст чин, но това е ясен знак за качествата му на офицер. Капитан Томпсън се приземява в Сърбия, близо до границата с България, с много оптимизъм и добронамереност към партизаните. Историчката проф. Калинова обаче съобщава във филма, че в архивите е открит доклад на легендарния полицейски шеф Никола Гешев, от който става ясно, че в полицията знаят всичко за отряда, за присъствието на четирима англичани, за радиостанцията им и за полетите на английски самолети (общо 140 полета), които пускат с парашути помощи с оръжие, пари, храни и дрехи за целите и задачите на Управлението за специални операции в Кайро. Режисьорът не се задълбава в тази посока, но дава ясен знак, че вероятно в отряда е имало информатор(и). В тази линия Жезко Давидов изгражда неговия образ като симпатичен, кооперативен млад англичанин, готов да сътрудничи в името на борбата с нацизма дори с риск за живота си. Заедно с това с няколко изречения го представя като реалист, а не като отнесен символист, който плува в облаците. В писмо до Айрис Мърдок Франк Томпсън пише, че е научил за сталинските репресии и че няма съмнение – ако попаднат в ръцете на Сталин, той пръв ще бъде обесен. Младият офицер няма илюзии, по-скоро има визия за това, което ще се случи в началото на 50-те години.

Втората сюжетна линия са писмата между Айрис Мърдок и Франк Томпсън. Чрез тях Жезко Давидов разкрива не само финия им и деликатен вътрешен свят, вълненията, връзката, която остава в сферата на идеалното, общите им идеи и разбирания за повече справедливост, но и драмата на отделната чувствителна личност през войната. Съпоставяйки битието му на офицер с присъщата нежност на поетичната и лирична душа, режисьорът разкрива огромната пропаст между конкретната действителност и това, което би трябвало да бъде, ако не бе тази жестока война. Високият градус на техните чувства сякаш навява предчувствие, че никога повече няма да се видят… Режисьорът изгражда тези картини с артистично заснети инсценизации, в които младите актьори Калоян Милев и Михаела Дончева пресъздават кратки мигове от връзката на Мърдок и Томпсън. Чрез тази линия заявява убедително, че културата на Англия е изгубила много от убийството на Франк Томпсън. Впрочем Франк в буквален превод означава искрен.

В третата сюжетна линия с великолепно подбран и монтиран филмов архив Жезко Давидов показва страховитото лице на войната, разкривайки контекста, в който се развива личната драма на Айрис Мърдок и Франк Томпсън. Като контрапункт на кадрите с двамата влюбени режисьорът монтира кадри от войната с изкривеното от омраза лице на Хитлер, който държи поредната си реч. Архивът, умело селектиран, е от прочутата филмова къща „Пате“, която притежава богат филмов архив. Посланието на режисьора е ясно – в тази свирепа война, в която се сблъскват на само армии, но и култури, място за личен живот и лично бъдеще няма. Дали Франк Томпсън би се превърнал в талантлив поет, или в способен университетски преподавател като баща си? На този въпрос отговор няма. Франк Томпсън попада в кошмара, в който падат убити най-напред по-деликатните, по-чувствителните, по-романтично настроените…

Послепис. Лаконично, но достатъчно разбираемо (все пак младото поколение едва ли е чувало за майор Томпсън и политическите превратности у нас) филмовият разказ се спира и на времето, когато е честван като национален герой през 1946 г., а през 1947 г. по покана на Георги Димитров именно за тези чествания в България идват майка му и брат му Едуард. Но през 1950 година го обявяват за британски шпионин. Славчо Трънски и Денчо Знеполски са арестувани и инквизирани, за да признаят, че и те са такива и са вербувани от майор Томпсън и че Едуард Томпсън е дошъл в България, за да ги превербува отново за английското разузнаване. Денчо Знеполски прекарва три години в занданите на Държавна сигурност и в лагера в Белене… А отделни персони след промените през 1989 година наричат Франк Томпсън помагач на болшевиките…

Все пак в България на името на майор Томпсън има кръстени улици, детска градина, жп спирка и село. В Лондон има паметна плоча за него на стената на училището в Уинчестър.

Тъжно е, че британското правителство не се интересува от него. Никой не прави опит да го спаси по време на десетдневното му пленничество, за разлика от останалите офицери от Управлението за специални операции не е отличен, никой не съобщава на родителите му за неговата смърт, никога не е проявявана инициатива костите му да бъдат пренесени в Англия. Може би затова авторите на филма са избрали заглавието „Майор Томпсън – един (не)нужен герой“.

Айрис Мърдок го помни до края на дните си. Тя става известна писателка по целия свят и докато е жива, твърди, че британската поезия е загубила с неговата смърт… А той остава завинаги на 23 – като скъп спомен от младежките ѝ години…

Иво Драганов е професор по кинознание, киноизкуство и телевизия в НБУ. Автор е на над 500 статии, посветени на киното и телевизията, и на две монографии – „Телевизионното програмиране в общия аудиовизуален контекст“ и „Четвъртата възможност – университетска телевизия“. Автор на множество сценарии за документални филми и телевизионни предавания. Бил е програмен директор на Канал 1 на БНТ (1993–1995), член и секретар на Националния съвет за радио и телевизия (1998–2001), изпълнителен директор на Телевизия „Европа“ (2002), главен мениджър на телевизия ББТ (2008–2009), носител на годишната награда на Българската филмова академия за филмова критика (2011).