Всеки обект у художника Михаил Кръстев е потопен в една фино колоризирана, общочовешка топлота, така различаваща се от академичната студенина и строгост на модернистично настрóения му брат.
Светилата понякога хвърлят голяма сянка, която нито разстоянията, нито времената могат да разсеят. Дължината на светлинната вълна е така плътна и устойчива, че в нея потъват други, по-малки светила. Дали по този начин големият светещ обект става по-светъл, а малкият по-тъмен? За първото науката вече се е произнесла, но за второто все още мълчи. Хуманитарният ѝ клон би могъл да внесе известна яснота, тъй като в историята му вече има определени примери, при които малкият светещ обект не само запазва своята яркост, но в отделни моменти дори я засилва. В американската литература например като подобен случай може да се посочи родът на Хенри Джеймс, във френската на Дюма, а в българската на Славейкови. Но и в трите случая става дума за лъчите на така наречената “родова последователност”, които са и по-често срещаните (експлициращи типологията си в лапидарния анекдот у дома всички сме Дюма). При тях дължината на светлинната вълна е разстегната и обхваща по-протяжни време-пространствени разстояния. Значително по-рядко явление е “родовата паралелност”, при която лъчите съвпадат, като единият втъва (се вмества) в другия, но запазва своята дължина на вълната, своя спектър и своята честота на квантовите трептения. Един от първите подобни случаи в новата българска култура можем да намерим при редактора на сп. “Мисъл” д-р Кръстев и неговия брат, художника Михаил Кръстев. И двамата се изявяват паралелно в различни културни пространства, макар изявите на първия да приключват доста по-рано, поради преждевременна му смърт, а тези на втория да продължават почти до средата на 40-те години на ХХ в. Литературната и обществената дейност на д-р Кръстев и днес продължава да хвърля светлина в културното време-пространство, така че брат му да си почива на сянка. А кой е и какъв е Михаил Кръстев, каква е неговата съдба?
Братът на д-р Кръстев е с 11 години по-млад от него. Роден на 1 юли 1877 г. в Пирот, той фактически израства в младата столица на Княжество България, тъй като семейството на Ефросина и Кота Кръстеви избягва от репресивното сърбоманско управление на този стар български град. Още попадайки в Първа софийска гимназия, Михаил Кръстев има щастието да се сближи с бъдещите художници Асен Белковски и Александър Божинов – свързва ги не само слабостта към рисуването, но и природно даденият им талант. Учителят им по рисуване Борис Михайлов пък, насочва тримата конкретно към живописта и портрета. Отделно от това, в извън-учебно време те не пропускат частните уроци в ателието на Борис Шатц. Поканен в България, литовецът е сред основателите на Държавното рисувално училище, а при него – като специалист по моделиране (по-късно и като преподавател) – в ролята на модели влизат бащата и сестрата на Милчо, както цял живот го наричат неговите близки и приятели. Преподаватели му стават също Николай Павлович, Антон Митов и Иван Мърквичка, когото той по-късно и рисува (1934). След гимназията 20-годишният Михаил Кръстев отпътува за Берлин, където записва архитектура в Техническия университет, но още след първия семестър се премества в Държавната академия за изобразителни изкуства. В Германия се сближава с бъдещия критик и класически филолог Ал. Балабанов, който по това време следва в Лайпциг. Като един от отличниците на Академията младият художник е удостоен с грамота на учебното заведение и с това сякаш хубавите моменти в обучението му свършват. Много скоро баща му се разболява тежко и той е принуден да се завърне в България. След смъртта на Кота Кръстев подновяването на следването в Берлин за Милчо става невъзможно. Известно време той учителства в Карлово, след което през 1901 г. е приет за студент във втория випуск на Държавното рисувално училище – в курса по живопис на Ярослав Вешин – където е и състудент на Лука Перфанов и Елисавета Консулова-Вазова. И сега обаче съдбата не е благосклонна към младия художник – през есента на 1903 г., поради тривиалния български недоимък, той е принуден отново да се върне в Карлово като учител по рисуване. Все пак като отличник и в Рисувалното училище, вече е получил свидетелство за завършена педагогическа подготовка и съответно, правото да преподава. Макар че учителството възпрепятства преките изяви на художника и ограничава творческата му работа, то му помага да изучи и усъвършенства някои техники и стилове. А и професията “художник” преди и след Първата световна война не е нито достатъчно доходоносна, нито особено перспективна. Самият Златю Бояджиев изписва фирми в Пловдив, а като студент в Художествената академия рисува табели и плакати. Владимир Димитров-Майстора пък учителства в Свищов, и то преподавайки не любимия си предмет, а гимнастика и краснопис. В своята дейност Михаил Кръстев дава първите творчески насоки и поощрява таланта на Борис Ангелушев, Вера Лукова и Васка Емануилова – те са сред най-добрите му ученици и с тях той работи извънредно. Така че учителството му не остава безплодно, незабележимо и без принос в българската художествена култура. Но всичко това се случва по-късно.
Иначе, още в началото на учителската си кариера младият художник е сериозно заплашен да се прости с нея завинаги, както с Берлинската художествена академия. В Карлово през май 1907 г. е организиран тържествен молебен за именния ден на Фердинанд. Присъствието на Михаил Кръстев изглежда скандално и от началото до края на тържеството предизвиква жужащ монотонен шепот у останалите. Той не сваля от главата широкополата си шапка и някак провокативно стърчи над всички. Не чува и настоятелните покани на кметския секретар да я свали. Това държание безусловно се приема за дръзка демонстрация против княза и властта, въпреки не особено находчивото обяснение на учителя, че му е било студено. А Фердинанд вече е освиркан в началото на годината, Университетът е затворен и преподавателското тяло е отстранено. Точно по това време брат му, д-р Кръстев, публикува в “Мисъл” унищожителната студия “Княз Фердинанд и българската литература и духовен живот” (4-5, 1907). Следователно, подобна демонстрация на незачитане и неуважение на властта трябва да бъде санкционирана по същия начин. Михаил Кръстев е не само отстранен от работа, но му е забранено въобще да упражнява професията си в границите на Княжеството. Известно е, че по това време и д-р Кръстев е сред уволнените университетски преподаватели, които нямат право да преподават в България. Така различните творчески съдби на двамата се пресичат в отношението им към властта, напомняйки колко близки са те. На всичко отгоре, един и същи фактор способства всеки да продължи по своя път – Екзархията назначава едновременно Милчо за учител в Солун, а брат му за директор на гимназията в Скопие. По този своеобразен начин Михаил Кръстев продължава, макар и от провинцията, освиркването на Фердинанд, като споделя участта на студентите и преподавателите от Университета. Въпреки всички тези перипетии, още през следващата 1908 г. и двамата се връщат по своите места – редакторът на “Мисъл” в София, а Михаил Кръстев вече в Търновската девическа гимназия. Сред суховатите биографични събития в съдбата на художника постепенно се вплитат и творчески, с които той навлиза и се легитимира в изкуството. Скоро след преместването на семейството му в Пловдив (1910) Милчо дебютира на ІІ-та Обща художествена изложба (1914), а през 1915 г. излага свои творби в града на тепетата на годишната изложба на художниците от Южна България. Същинското му присъствие в творческия живот на българската художествена интелигенция обаче започва след смъртта на д-р Кръстев и новото му преместване в София (1920). Тук той продължава да учителства в девическите гимназии, но може повече да работи и редовно да излага на Общите художествени изложби. Същевременно става и един от главните художници-портретисти на в. “Литературен глас”, като отделно рисува и за периодиката. И днес понякога в различни издания се използват негови портрети, заместващи фотографиите на български писатели и интелектуалци. Сред тях са на творците от кръга „Мисъл“, на Вазов, Дебелянов, Гео Милев, Роза Попова, А. Страшимиров, Багряна, Ел. Пелин, Н. Райнов, Дора Габе, Д. Немиров. По-често с туш и по-рядко с молив художникът търси характерното, полага го със сигурна ръка и с твърде точен лаконизъм възсъздава образите на своите модели – преди всичко главите (усвоено още от уроците по моделиране при скулптура Борис Шатц). Михаил Кръстев не пропуска да портретира и членовете на своето семейство, и то в най-различни постановки и сюжети, както и с различен материал – на съпругата си Анка, на сина си Богдан, на покойната си 8-годишна дъщеря Гюрга. Портертът ѝ, рисуван с въглен, издава един особен емоционален преход в творческото му преживяване на трагичната загуба. Вълнуващите се, размазани линии и неясната основа, върху която лежи малката покойница, се избистрят в успокоените и ясни черти на лицето ѝ, придаващи смирения израз на невинен временен сън, пренебрегнал вечността на смъртта. Трогателна е пред-узнатата раздяла между дъщеря и баща. В рода е известно, че по време на болестта си малката Гюрга настоятелно моли баща си да излезе навън вместо нея и да се пързаля в снега с другите деца, като споделя още, че копнее час по-скоро да оздравее, за да тръгне и тя на училище[1]. Малко преди смъртта ѝ художникът посвещава на нея късо стихотворение „На моята мила Гюрга“. Портретът с въглен се оказва надгробния венец, който той изплита за нейна памет.
Единственият портрет (и въобще картина), изпълнен с маслени бои, е този на Ефросина Кръстева – майката на художника. Той разкрива многото, иначе нереализирани качества на Михаил Кръстев като живописец, и то именно с маслени бои. Твърде близък до импресионизма, този портрет се различава от останалите му портрети с тяхната реалистична насоченост, с подчертаната им щриховост, прецизирания рисунък и изчистената им графичност. Вероятно и поради естеството на материала, с който е изпълнен, той привлича с отсъствието на всяка линеарност, с мекото преливане на черти, цветове и детайли, разкриващи открития поглед и дълбоката душевност на една възрастна българка от 20-те години на ХХ в. Но ако портретът е най-застъпеният жанр у Михаил Кръстев, то в пейзажа той допълнително разкрива изразните си възможности, заявявайки много по-цялостен и сложен творчески характер. Разнообразни при избора на мотив и гледна точка, различни в материала и стиловото изпълнение, картините му привличат окото с меката си лиричност, с емпатичното си отношение към обектите и с внимателното, но леко оформяне на детайлите. От различни позиции например той гледа ту към пловдивската Хисар капия, възсъздадена както с акварел, така и със суха игла и с акватинта, ту към Димотика, също изпълнена с туш и отделно с акватинта. За Михаил Кръстев материалът не е от голямо значение при реализирането на замисъла – той си служи с еднаква вещина не само с предпочитания иначе акварел, напомнящ акварелите на Константин Щъркелов (костницата при с. Бачково, пътят за Драгалевския манастир и др.), но и с гваш (Боянската църква), със суха игла (арменска улица в Пловдив, старият Пловдив), с туш (тепавица в Карлово, чардак за предене), с креда и със сангин (един от портретите на сина му Богдан). Понякога съчетава акварел и туш (къщата на Ботьо Петков в Карлово, Куршум джамия в Пловдив), молив и гваш (Митрополията в Месемврия). Реалистичният му натюрел остава неповлиян от модернистичните течения на сецесиона или авангардизма, на символизма или експресионизма. Всеки обект у Михаил Кръстев е потопен в една фино колоризирана, общочовешка топлота, така различаваща се от академичната иначе студенина и строгост на модернистично настрóения му брат.
В този смисъл не би било дискусионно доколко Михаил Кръстев е въвлечен с творбите си в дебата “родно изкуство” между двете световни войни. На пръв поглед художникът не създава монументално и обемно изкуство с подчертано народностни мотиви и сюжети; не се задълбочава в бита, обичаите и етнографските особености; не пресъздава типични български характери и облекла (носии). В картините си той избягва ансамбловите съчетания на големи групи от хора, както и струпването на много обекти в малките пространства на материалната площ (тъй като е привърженик на малоформатното изкуство). Привличат го усамотените градски улици и кътчета, излъчващи старинност и мисловност. Михаил Кръстев е интроверт в творчеството си и тази интровертност е ясно изразена в съсредоточаването му върху обекта, в цветовия и хармоничен фон, чрез който той, сякаш на пръсти, влиза в него. Темата за града, подхваната още от Антон Митов, Ярослав Вешин и Никола Петров, и развита от Цанко Лавренов и Златю Бояджиев, у Михаил Кръстев присъства именно със своята изолираност от шумните улици и пренаселеността, от масивните сгради и техниката (автомобили, трамваи, електрически стълбове, жици). Родното присъства в историчното, където се съхранява емблематичното за народната памет и самоидентичност: Боянската църква, Костницата в с. Бачково, Къщата на Ботьо Петков в Карлово, Ротондата “Св. Георги” в София, Митрополията в Месемврия, Землянският пост при с. Исакча през Балканската война.
Девети септември 1944 г. не носи творческо вдъхновение на Михаил Кръстев. Макар и приет за член на учредения в края на същата година Съюз на българските художници, той се отдръпва от активна дейност. Предпочита уединяването в самотни разходки сред гората при Семинарията, приема едно тихо потъване сред природата и при своето семейство. Или се събира с колеги-учители от старата генерация, за да разговарят за миналото и за изкуството. Скромността му се превръща в позиция. В своя дневник за 1956 г. неговият племенник Радко Шивачев лаконично записва: “На 1 април малкото трамвайче за Семинарията блъсна чичо Милчо и му счупи крака. Правили му операция, като отрязали крака до над глезена. На 2 април почина от емболия, както спял”. Както д-р Кръстев напуска света на живите някак непомислено и изненадващо – трагично, така малко преди годишнината от смъртта му (5. ІV. 1919) и брат му си отива някак набързо и недопустимо – след произшествие, макар и на една почетна възраст.
Румен Шивачев (Институт за литература, БАН) е литературен историк, изследовател, поет и правнук на д-р Кръстьо Кръстев. Съставител на книгите „Алеко Константинов – вечният съвременник” (2006), „Д-р Кръстев в писмата си” (2007), „Боян Пенев. Неизвестни писма до Спиридон Казанджиев” (2007) и др.
На главната страница: Константин Щъркелов, портрет на художника Михаил Кръстев
[1] Някои данни тук са заимствани от “Учителят. Ретроспективна изложба на Михаил Кръстев (1877-1956)”, С., 2013, съст. Пламен Петров и екип.
