Начало Идеи Гледна точка В сянката на Катин и Виница
Гледна точка

В сянката на Катин и Виница

2106

Софийски истории (71)

Слушам звъна на камбаните в Страстната седмица. Чист, звънък и дълготраен. Подобен на росните капки в утринта, където всичко е вписано с буквите на живота. Сякаш спим, а сърцето ни е будно, както е казано в „Песен на песните“ (5:2). Изведнъж камбаненият звън ме освестява, измъква ме от забравата, за да ми напомни нещо важно: тази възкресна неделя няма да мина през моя кръстник, за да се поздравим, както сме го правили от години. Защото него вече го няма, отиде си в най-тежкия период на пандемията.

И неволно ускорявайки крачка, си давам сметка, че се спускам по улица „11 август“ и се насочвам към неговия дом на бул. „Дондуков“. Както преди. Известно време нещо вътре в мен ме удържа на „отсрещната страна“: заедно със звъна на камбаната от бездната на паметта се откъртват толкова много спомени, трупани с години.

Изчаквам трамвая да отмине и внимателно пресичам „Дондуков“. Буйната зеленина леко скрива прозорците му, но старата желязна врата на номер 41 си е там, грижливо вписала сред кръгове и квадрати инициалите на фамилията – И. Д. По името на Иван Драгошинов, неговия дядо, известен издател на вестници, чиито имена напълно съвпадат с тези на моя кръстник.

Всеки, познавал усмихнатия и слънчев Иван, трудно би го свързал с тежката буржоазна фамилия на вестникари и земевладелци, издигнала „Драгошиновия замък“ на „Дондуков“ – масивна сграда със сдвоени прозорци, наподобяващи бойници. Кинокритик, дългогодишен редактор в издателство „Наука и изкуство“, а преди това и в Киноцентъра, Иван имаше способността да завързва и поддържа трайни приятелства с хора от най-различни политически лагери, дори в преломните 90-те, оставайки си убеден „син демократ“. В него имаше нещо от княз Мишкин, което пък ме подсеща за огромната му любов към литературата и към книгите, преизпълнили дългите коридори в семейния „замък“. На последната страница на всяка от тези книги той изписваше с калиграфския си почерк своето име и фамилия, датата и годината, когато е била купена книгата. Да се знае. Трябва ли да споменавам как безчислени приятели и познати ползваха на воля огромната му лична библиотека, съдържаща ценни издания в сферата на философията, историята, изкуствознанието и литературата. И не ги връщаха, което го караше тъжно да свива рамене и да издирва отново и отново някоя рядка книга. Но „знакът оставаше“, така че и до ден днешен из немалко частни сбирки могат да се открият „невърнати книги“ от Драгошиновата библиотека. Друг наш непрежалим приятел – писателят и сценарист Влади Киров – твърдеше, че освен всичко друго Иван е меломан номер едно в България (не само защото живееше близо до Операта). И още написа в предисловието на един разказ, който му бе посветил, че Иван придържа с едната си ръка природата, а с другата знанието, за да прониква в образувалия се процеп блестящата вода на чистия разум. Затова и толкова обичал „Малкият Цахес, наречен Цинобър“, гениалната повест на Е. Т. А. Хофман. В края на това посвещение, което в момента открих в интернет, се твърди как Иван и Влади си били обещали да доживеят до издаването на последния том на Речника на българската литература. Проверих: в момента това мащабно дело на Института по български език на БАН е достигнало до думата „Системност“ и е далеч от завършека си. Влади Киров обаче си отиде през 2019 г., а Иван Драгошинов – две години по-късно.

Днес красивата, но поочукана от времето желязна врата с инициалите ИД, красиво вплетени един в друг, е здраво залостена. И ако натисна звънеца, едва ли някой ще ми отвори. Няма как започнатите, но прекъснати някога разговори за истории и книги да продължат. Много добре си спомням как в самото начало на 90-те, когато потуленото минало изплуваше наяве, веднъж у тях стана дума за избиването на хилядите полски офицери в гората край Катин по заповед на Сталин през септември 1939 г. Тогава Елцин за първи път призна „руска вина“ за това злодеяние, за което Кремъл десетилетия отричаше (а и днес пак отрича) каквато и да било причастност. Изведнъж усмивката от лицето на Иван се изтри, той замълча и тихо промълви: „Нали дядо ми заради това е съден от Народния съд“. Не знаех и направо занемях. И го засипах с въпроси – „как“ и „защо“… Виждаше се, че не му се говори за това, отклони темата. След време видях как се смълчаха майка му Яна и баща му Никола по същия „този въпрос“. Нали това бе изгорило живота им.

С течение на времето „тайната“ започна да изплува наяве. Появиха се доста публикации около българското участие през 1943 г. в разкриването на истината за клането в Катин и трагедията във Виница. Историята накратко е следната. Някъде в средата на 1942 г. части на Вермахта откриват, благодарение на местни хора, два случая на масови убийства, извършени от режима на Сталин. В първия случай става дума за масови разстрели на 22 000 полски военнослужещи край село Катин (на 18 км в гората край Смоленск), а във втория – за избиването на 10 000 украинци в град Виница по време на сталинския „голям терор“ (1937–1938 г.).   

Йозеф Гьобелс бързо осъзнава каква „пропагандна бомба“ за болшевишките зверства държи в ръцете си. Затова в началото на 1943 г. Третият райх официално се обръща към Международния червен кръст и настоява за независима анкетна комисия, която да разследва тези масови престъпления. Съответно Берлин се ангажира да предостави пълен достъп на международни експерти, общественици и медии до мястото на въпросните злодеяния.

Ситуацията е наистина „деликатна“. От една страна, е ясно, че нацисткият режим иска по този начин да „изпере“ своята репутация, а вече се носят ужасяващи слухове за случващото се с евреите и в хитлеристките концлагери. От друга страна, Международният червен кръст още от есента на 1939 г. се опитва да изясни съдбата на тези 22 000 полски военнопленници, попаднали в съветски ръце. Полският червен кръст дава съгласие да вземе участие. Привлечени са независими съдебни лекари от неутрални държави като Швейцария и Швеция, както и от страни като Белгия, Холандия, Франция, Дания, Италия, Унгария, България. Същата процедура е приложена и към „случая във Виница“.

През пролетта на 1943 г. започват ексхумациите в Катинската гора и във Виница. Няма много време, тъй като се водят бойни действия, но разкритите гробове са проучени и документирани, някои от жертвите дори са идентифицирани чрез намерените у тях документи.   

В комисията за Катин България е представена чрез известния съдебен експерт д-р Марко Марков, едно от големите имена на българската патоанатомия. Това негово „съдбоносно участие“ десетилетия наред ще тегне като кръст над него. Делегацията за Виница е доста по-голяма, тъй като включва духовници – тримата архимандрити Йосиф, Николай и Стефан и съдебният лекар д-р Георги Михайлов. Участието на духовници е по искане на Международния червен кръст, а и те са необходими заради опяването на жертвите. В комисията взема участие и известният хирург проф. Александър Станишев, впоследствие осъден на смърт от „Народния съд“, както и Борис Коцев, директор на Националната пропаганда. Други имена не се посочват в протоколите.

Затова, когато моят кръстник спомена, че и дядо му Иван Драгошинов е бил „там“, аз честно казано силно се удивих. През 90-те много се пишеше за Катин, по-малко за Виница, но никъде в публикациите не изникваше това име. Едва след време, от дума на дума, започнаха да се изясняват „подробностите“. И към двете делегации са били аташирани журналисти, напълно разбираемо с оглед на идеята за „международна гласност“. Колко на брой, трудно е да се каже. А че залогът е бил голям, спор няма.

След превземането на Смоленск от Червената армия на 25 септември 1943 г. е създадена нова специална комисия. Отново са извикани представители на Червения кръст, но не се извършва нова международна експертиза. Резултатите на съветската комисия са оповестени на 22 януари 1944 г. Заключението ѝ е, че разстрелите в Катин са извършени от войските на Вермахта през есента на 1941 г. По същия начин съветските власти процедират и във Виница. На двете места дори са издигнати временни паметници на нацистките зверства.

Съответно Катин и Виница се превръщат във важен залог за международния престиж на СССР като страна-победителка след войната. Затова и българският процес за Катин и Виница в рамките на „Народния съд“ е бил от толкова голямо значение.

Докато из смартфона си ровя за протоколите на Третия състав на въпросния съд в съзнанието ми изникват накъсани през годините разговори, водени в големия сумрачен хол на „Драгошиновата сграда“ на бул. „Дондуков“. Иван, а и близките му определено не искаха да се връщат към всичко това. Все пак разбрах, че двамата съдебни лекари и духовниците са били арестувани още през септември 1944 г. И че върху тях е било упражнено силно „въздействие“.

От изчерпателните проучвания на игумения Валентина Друмева става ясно, че архимандрит Николай (Кожухаров) е бил отведен за „малка справка“ и седем месеца никой не е знаел къде се намира той. Впоследствие е споделил пред най-близки хора, че е подлаган на изтезания и смазан от бой. Подобна е съдбата на архимандрит Йосиф (Диков), бъдещ Нюйоркски митрополит, както и на архимандрит Стефан (Николов). Можем само да си представим какво се е случило с двамата съдебни лекари д-р Марков и д-р Михайлов. Но защо нищо не се знае за журналистите?

Отново връщам в паметта си разговорите с Иван, кадър по кадър. Дядо му бил арестуван може би през октомври 1944 г., после пуснат на свобода. После пак привикван за разпити и пак задържан. Дали са го били? Иван, честно казано, не беше напълно сигурен. Когато дядо му си отива от този свят, той е на 11 години, ясно е, че никога не са разговаряли на тази тема. Фамилията е била силно уплашена от развоя на събитията. У тях постоянно са нахлували милиционери, заселили са и „проверени лица“, които да ги шпионират и да донасят за всичко. В един момент даже ги изхвърлят на улицата, а в техните стаи се нанася неясен „типаж“ с червена лента на ръката и пушка на рамо. Оказва се известен криминален престъпник, при това с неизлежана присъда. Съответно ги връщат в нереквизираните им стаи, но пак отвеждат нанякъде стария Драгошинов, у когото се отключват здравословни проблеми.

Какво е обяснението за цялото това „напред-назад“ в процеса за Катин и Виница? С днешна дата съм склонен да допусна, че непрекъснатите обрати се дължат на смяната в позициите на съветската страна.

Тъй като двете версии са били ясни. Или Сталин е виновен за тези масови екзекуции, или всичко това е дело на Хитлер, който е наредил разстрелите, но ги е скалъпил като „болшевишка вина“. В светлината на нацистките престъпления втората хипотеза (при умела пропагандна кампания) би прозвучала убедително за световното обществено мнение. Но би ли била приемлива за западните съюзници, които са били наясно с истината?

Точно това се е тествало в онзи момент. Затова на българския Трети състав на „Народния съд“ съветските власти са гледали като на генерална репетиция за бъдещия Нюрнбергски процес. Нацисткият режим е бил виновен за толкова много неща, че още едно или две престъпления ни би трябвало да смутят никого. Но се е оказало, че не е точно така. Полското правителство в Лондон поставило остро въпроса за Катин пред Лондон и Вашингтон. Били събрани огромен брой безспорни доказателства, включително и показанията на полски офицер, оцелял по чудо. Затова на Нюрнбергския процес всеки опит да се припишат зверствата в Катин и Виница на нацистите среща категоричен отпор от американските и английските представители. Д-р Марко Марков, смазан морално и физически, е държан в Нюрнберг „на разположение“, но така и не е бил призован като свидетел.

А процесът в София, започнал на 19 февруари 1945 г. в 8,40 ч., също не се превръща в световна сензация. Призовани са д-р Марко Марков и д-р Георги Михайлов, специалисти по съдебна медицина, архимандрит Йосиф Диков – бивш началник на Културно-просветното отделение при Светия Синод, архимандрит Стефан (Николов), бивш главен редактор на в. „Църковен вестник“, архимандрит Николай (Кожухаров), бивш ректор на Духовната семинария, и Борис Коцев, бивш директор на Националната пропаганда. Обвиняват ги, че са „станали оръдие на германския пропаганден монтаж“ относно убийствата на полски офицери в Катин и за масовите разстрели на граждани в гр. Виница, Украйна. Ала прави впечатление как още в самото начало народният обвинител Димитър Вапцаров заявява: „Процесът има чисто международен характер и е от голямо международно значение“. Ала не са обвинени журналисти и в крайна сметка на делото „Катин-Виница“ не се придава особена гласност. А когато архимандрит Николай, бъдещ Макариополски епископ, започва да разказва ужасите, които е видял във Виница, съдията бързо го прекъсва. Въпреки че свидетелството му е наистина потресаващо:

Какво собствено можахме да видим? На една площ от около един-два декара бяха разположени току-що изровени човешки трупове, намиращи се в процес на разложение. Беше зноен летен ден и тежка миризма от разлагащи се трупове се носеше. Между овощните дървета бяха вързани въжета от долните дрехи на разкопаните трупове. Тук длъжностни лица, един военен лекар и другият не зная какъв беше, започнаха да ни обясняват какви са тези трупове… Един от тях, може би разбрал, че сме българи, а от тази делегация беше и д-р Михайлов, който направи своите изследвания, каза, че от дознания, както и от разпитани свидетели, това са трупове на убити украинци, задържани през 1937 г., обвинени в това, че са били врагове на съветските народи, на съветската власт. Подчерта пред нас, навярно защото бяхме църковна делегация, че са били убити и заради техните религиозни убеждения. Били са разстрелвани в началните месеци на 1938 г., били са разстрелвани тайно, нощно време, и в закрити коли са били принесени тук в предварително изкопаните масови гробници, големи гробници, където са били заровени.   

След целия този „натиск“ и „подготовка“ присъдите също не са „впечатляващи“: двамата съдебни лекари – д-р Марко Марков и д-р Георги Михайлов – са оправдани и освободени още в съдебната зала (с цел да са под ръка на „съветската теза“), но са тормозени дълги години; архимандрит Йосиф Диков е осъден на една година строг тъмничен затвор, 50 000 лева глоба и лишаване от права за две години; архимандрит Стефан (Кожухаров) на три години строг тъмничен затвор, глоба 100 000 лева и лишаване от права за пет години; архимандрит Николай Кожухаров и Борис Коцев на пет години строг тъмничен затвор и да заплатят глоба по 100 000 лева и лишаване от права за осем години. На всички подсъдими движимото и недвижимото имущество се отнема и се присъжда в полза на държавата. Присъдата е окончателна и не подлежи на обжалване.

А какво става през това време с дядото на моя кръстник Иван Драгошинов. Той, подобно на други журналисти, бива осъден от Шести състав на „Народния съд“, занимаващ се с „вражеските интелектуалци и журналисти“. В семейството се знае как той е бил принуждаван многократно да преписва и преиначава показанията си. Докато накрая в тях не е останало нито дума за Катин или Виница.

Обвинен е в съвсем друго. Че като редактор на вестниците „Последна поща“ и „Празнични вести“ е дезинформирал българската общественост, бил е „проводник на фашизма и германски аргатин още от 1914–1918 г. (?); имал връзки с германската легация, ползвал германска хартия и клишета. Бил в Одеса. Клеветник, доносчик“. Въпросният документ е първи в делото му, дигитализирано от ДА „Архиви“, на който попадам, седнал в едно кафене малко по-надолу по бул. „Дондуков“. С такива обвинения по онова време човек е могъл здравата да закъса.

След което попадам и на отговора по обвинителния акт на самия Иван Драгошинов:

Не се признавам за виновен в извършване на деянията, посочени по обвинителния акт по въпросното дело, затова моля да бъда оправдан и освободен от всякаква отговорност.

При списването на редактирания от мен в. „Последна поща“, а така също и при участието ми в списването на в. „Празнични вести“ съм се старал да се даде на читателя точна и обективна информация, доколкото това е било възможно при съществуващата цензура върху печата. Горните вестници са били строго информационни и от техните колони не е била отстоявана никоя идеологическа позиция.

Кратко изречено, но с достойнство. Честно казано, никога не съм разгръщал въпросните две издания. Иван ми ги описваше като „популярни издания“ с много снимки и любопитни факти, силно напомнящи на списание „Паралели“. А защо не ми ги е показвал? Нямаше нито един брой от тях. Всичко е било изгорено още навремето, от ужас и страх. Самият той успял да открие една годишнина в Народната библиотека и да а прелисти. Но и там нямали пълното течение, липсвали тъкмо „военните броеве“.

Недоумявах как е възможно това. Иван се оправдаваше, че не е поради липса на интерес. Чак след 1989 г. слезли в котелното на тяхната кооперация, където били оцелели разни работи, и открили купища документи, включително и акции от отсрещната печатница на Атанас Дамянов, където са се печатали двата вестника (днешното датско посолство на ъгъла на „Дондуков“ и „Левски“).

Историята на двете илюстровани издания е наистина интересна. Тя свързва Иван Драгошинов с Константин Купенков, огнен репортер от Шанговата „Поща“ и други издания. Двамата се сродяват (Драгошинов се жени за сестра му Надежда) и решават през 30-те да преминат към нов модел вестници – с повече илюстрации, ударни информационни текстове и кратки репортажи. Начинанието им се посреща с присмех от по-сериозните вестникари – тези от „Мир“, „Слово“, „Зора“ или „Утро“. Но се оказва, че има читатели и за подобни издания. В писмата от Централния затвор на Стефан Танев, несменяемия главен редактор на „Утро“, попаднах на интересно свидетелство. Когато го арестуват, никой от многобройните му приятели не отива да го навести в затвора. И това се случва не само с него. Оказва се, че единствено байчото на Университета ходи на свиждане на проф. Михаил Арнаудов – носи му цигари или малко хляб. Веднъж и Танев е викнат на свиждане – оказва се, че е дошъл Никола Драгошинов, с когото не били в особено добри отношения. Явно в онзи момент той е бил пуснат на свобода. Разчувстван, Танев пише до съпругата си: „Мислех този човек за бакалин в професията, а той се оказа неин аристократ“.

Ако се съди по документите от делото, които прелиствам един след друг, на този „аристократ в професията“ изобщо не му е било леко в затвора. В медицинското заключение, приложено към обвинението, пише, че има „пясък в бъбреците и кървава урина, страда от хепатит, увеличение на черния дроб и болки“. Дали това не са последици от следствената „обработка“?

През цялото време защитата на Иван Драгошинов настоява, че той е „ходил в Одеса“, но че „не е бил на Източния фронт“. Оттам бил дал две дописки – „За живота в Одеса“ и „За българите в Съветска Русия“. Никъде нито дума за Катин и Виница, за които преди 1944 г. е имало немалко публикации в пресата.

Разпитвал съм Иван не са ли останали някакви „бележки“ от дядо му. Той твърдеше, че всичко било унищожено лично от него, особено свързаното с „Народния съд“. Така загадката „ходил“ ли е лично от Одеса към Катин или Виница, или само е публикувал снимки и информация, си остава.

В дигиталния архив, който прелистих в кафенето на „Дондуков“, открих писмено заявление от 5 март 1948 г. с молба да бъде вдигната възбраната върху имоти, неподлежащи на конфискация по силата на решението на съда. И вътре – с разкривени букви, изписани с молив – Иван Драгошинов уточнява, че вече е излежал присъдата си от три години и половина.

Какво е правил след това, установих случайно преди време, четейки досието на патриарх Кирил. Вътре, в един документ от края на 50-те години, Държавна сигурност настоява да бъдат незабавно уволнени служители на Светия Синод (следва списък), заради реакционните им прояви. На челно място в списъка фигурира името на Иван Драгошинов в качеството му на домакин на Св. Синод. Не успях да разкажа на моя кръстник за случайно открития от мен документ. Докато реша да му се обадя, той вече си беше заминал от този свят.

А и честно казано, не знам дали този или какъвто и да е друг новооткрит документ щеше особено да го удиви или пък зарадва. За да възпре всякакви мои „търсачески пориви“, той категорично ме бе помолил да спра да дълбая „приживе“ темата, тъй като тя е травматична за него. И аз сдържах обещанието си. Едва днес се осмелявам да разкажа за този „личен отзвук“ от трагедиите в Катин и Виница. И всичко това защо? Като „агония на безполезността, изтъкана от жестоките грешки на хората“ (Владимир Гика, „На един Велики четвъртък“).

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и на сп. „Култура“. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал (RFI – България. Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Майкъл Едуардс. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Автор на книгите: „Пропуканата България“ („Хермес“, 2015), „Българската дилема“(„Хермес“, 2017), „Спомнена София“ („Рива“, 2021, отличена с Наградата на София за литература), „Бленувана София“ („Рива“, 2022), „Има такава държава“ („Хермес“, 2023, отличена с наградата „Хр. Г. Данов“ за хуманитаристика), „Незабравена София“ („Рива“, 2023). Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция.

Свързани статии

Още от автора