Защо „Интерстелар”, най-новият филм на Кристофър Нолан, е на път да го превърне в кинолегенда.
Ако не друго, трябва да признаем, че Кристофър Нолан е невероятен разказвач. Но той е и много повече, защото историите му (част от които в съавторство с брат му Джонатан) са не само сюжетно изобретателни, но и кинематографично неустоими. От девет пълнометражни филма осем са истинска наслада за интелекта, въображението и не на последно място – за окото, разбира се. Изключението „Черният рицар: Възраждане” се дължи по всяка вероятност на „прегряване” по темата за Батман. Останалите са на път да го превърнат в кинолегенда, за чийто статут сериозен принос има и най-новият „Интерстелар”.
По темата за извънземния разум, който е предшествал (и предпоставил) живота на човешката раса на Земята, киното явно има доста какво да каже, особено след превръщането му в многоизмерно „свръхзвуково” зрелище. Същото важи и за темата как човечеството се отнася немарливо и недалновидно към своята планета, в резултат на което трябва да бъде наказано или (в краен случай) да му се намери друга родина (за съсипване). „Интерстелар” се заиграва с тези мотиви, но във фабулата му са вплетени доста повече идеи: философски, научни или чисто емпирични. Безспорно филмът може да бъде възприет на много нива, а това е важно уточнение, особено за „обикновените киномани”, които нямат докторат по (астро)физика и биха могли сериозно да се заплетат в научните теории на сценаристите.
Ако харесвате „Контакт” и „Гравитация”, сега е моментът да погледнете на Космоса от друг ъгъл (например през хоризонта на черна дупка), а ако не ви допадат – научната кинофантастика ще се реабилитира в представите ви за любопитна, добре разказана история, която нито за миг не жертва динамиката на случващото се в полза на пространни лекции по темата за… каквото и да е.
На ниво сюжет „Интерстелар” не е съвършен. Можете да откриете някои клишета, неправдоподобности или необясними причинно-следствени връзки. Но ако изобщо ги усетите, не бързайте да съдите, а почакайте да ги погледнете през телескопа на цялата фабула и неизбежно ще усетите, че гравитацията ги омаловажава до прашинките на онези недостатъци, които правят филмовия (и всеки друг) организъм да се чувства жив и реален.
Някъде в близкото бъдеще Земята умира сред прах и заплаха за глад. Не питаме защо и как се е стигнало до там. Вместо оръжие и нови технологии, всички (почти) се занимават със земеделие – интересно нововъведение на фона на свръхмилитаризираните, постапокалиптични киноистории. Решението е в намиране на гостоприемна планета в друга галактика, където да се отведе населението на Земята или поне няколко хиляди ембриона, за създаването на нова колония в името на оцеляването на вида… През цялото време над човечеството (и над филма) витае невидимата грижа на потенциален извънземен интелект, който се опитва да помогне… Обаче да сме наясно, „Интерстелар” не е филм за извънземни – нито на Земята, нито извън нея! А на фона на хуманитарната мисия и нейните обрати се разгръщат отношенията на пилота Купър и дъщеря му, на биолога д-р Бранд и нейния баща.
Сценарият на „Интерстелар” се преразказва трудно, не защото му липсва наративност, а защото рискът да се изпусне някой съществен детайл е голям. Освен това когато физичната и астрономическата терминология се намесят в играта, следенето на логиката доста се усложнява. Помага, разбира се, ако сте гледали „Генезис” (2010) или имате собствени наблюдения относно визуализирането и/или „сгъването” на времето… От друга страна, достоверността на научните факти в последния филм на Нолан не е от първостепенно значение за защитаването (и интерпретацията) на главните идеи, залегнали в историята. В основата си те черпят енергия от екзистенциалната философия и могат да бъдат сведени до следната обезпокоителна, но неочаквано оптимистична формула: човекът е осъден да бъде свободен, с всички произтичащи от това предимства и недостатъци; и вместо да очаква помощ отвън, трябва… да повика неволята! Зрителите, които познават в подробности творчеството на Кристофър Нолан, едва ли ще останат твърде изненадани от този развой на събитията, предопределен до голяма степен от цялата му филмография дотук.
Като цар на сюжетните главоблъсканици и владетел на „времето” (най-малкото на филмовото) британецът Нолан се заявява още с дебютния си пълнометражен филм Following (1998) и го затвърждава с „Мементо”. Нагърбването да възроди приключението „Батман” му дава опит в полето на фантастиката (и предоставя на зрителите две от най-значимите комиксови екранизации). „Инсомния” и „Престиж” го връщат към корените на престъплението, винаги забулено в мистериозни обстоятелства, и така окончателно се оформят двете паралелни линии в творческите му интереси: интригата, най-често криминална, населена със странни персонажи, и Времето, чието движение почти постоянно балансира по ръба на виртуалната реалност. Микросветът в „Генезис” конструира психоаналитичното измерение на идеята, която „Интерстелар” извежда на общочовешко равнище, без да се отказва от интригата, макар и с по-обикновени (от обичайното) персонажи. А след Крисчън Бейл дойде ред на Матю Макконъхи да понесе бремето на Героя по Кристофър Нолан. Незабравимо! Пълното „усвояване” на впечатленията очаквайте часове след края на киносеанса.
