Този текст е тъмен.

Тъмнината дойде внезапно, без онези особени, меки знаци, които предвещават идването на тъмнината. Този път стана рязко.

Обикновено по залез обичам да гледам на изток от прозореца си, защото там виждам освен самолетите, които минават точно отгоре, така и онази разкривена галерия на къщата от хиляда осемстотин деветдесет и… някоя , в която никога не съм влизал, но в която влизам от малък отново и отново с очите си. Мястото се промени. Но тези разкривени дървени прозорци и къщата към тях останаха. От необароковата фасада са останали части от арките над прозорците, части от ангелските глави, нещо от фриза.

Но това отиващо си минало се удвои, то се клонира. Така стана, защото отсреща вдигнаха нова сграда. И в нейните огледални прозорци се оглежда отсрещното.

Текстът дойде тъмен, тъй като токът ми спря. Някакъв проблем с прекъсвача. Сега пиша и знам, че ми остават час и двайсет и девет минути. Обадих се да попитам дали повредата може да бъде отстранена, но вече е късно, нощта напредна и не се надявам на помощ. Толкова ми остава от батерията – вече час и двайсет и четири минути. Пиша в тъмното и поглеждам към къщата с джамлъка.

Знам, че на мястото, на което живея сега – мястото под трасето на самолетите – някога е стоял софийският хотел „Батенберг“. Не особено висока сграда и не особено представителна. Може да се види на някои картички от двайсетте години и дори от преди това. Знам също и че в този хотел е била стаята – не знам номера –  в която Гоце Делчев е нощувал в София. Чудя се, как ли е предпочитал да стига до ъгъла на „Търговска“, „Дондуков“ и „Леге“. По „Мария Луиза“ ли е тръгвал нагоре или е свивал по „Кирил и Методий“ и после вдясно по „Сердика“.

Остават ми един час и тринайсет минути. Трябва да побързам.

Бързам, крушката леко присветва от време на време, но токът така и не идва. Мисля си, какво ли са си казвали един на друг, какво е ставало тук. Какъв тютюн са пушили? Вълнувам се, няма как да е иначе, когато се преместя от изток на запад и погледна през другия прозорец към булеварда, си представям как са стояли до прозореца, виждали са онази къща от 1894 – та с червените тухли, как са го обсъждали. Отвличането на мис Стоун. През тези тъмни и мътни вероятно стъкла вуйчото на дядо ми – Сава Михайлов, Гоце Делчев и другите с тях са гледали и са спорели какво ще донесе този акт, ако бъде извършен, на делото.

Остават ми трийсет минути.

Ток няма.

Сега от хотел „Батенберг“ е останала само кооперацията, в която живея и аз. Трябваше ми доста време, помогна ми и случайността, за да разбера, че най-вероятно бюрото ми, на което пиша сега (остават ми двайсет и четири минути от батерията), стои някъде там, където е била стаята на Гоце Делчев. Колко ли пъти в нея вуйчото на дядо ми е влизал? В спомените му, разказани пред професор Милетич, не пише.

Хотел „Батенберг“. Осемнайсет минути. Преди не можех да виждам разкривените прозорци на галерията от края на деветнайсети век, и къщата с нея. Защото имаше друга голяма къща. От същото време. Сега вече паркингът на нейното място е оразмерен и описан с номера. Всяко едно място е означено с цифри, които са изписани върху остатъка от зидовете на къщата.

Поглеждам пак през прозореца. Девет минути. Ток все още няма. Пращам, защото иначе компютърът ми ще заспи.

Тъмнина.