Начало Идеи Гледна точка В търсене на политическия опонент
Гледна точка

В търсене на политическия опонент

Христос Янарас
01.06.2013
1366
yanaras9
Христос Янарас

Някога имахме политически партии. Сега имаме просто партии. Вече не съществува принципен критерий за политическо разграничаване, партиите се стремят да се отличат единствено по качествата им на „мениджъри“ на властта. Целият ни, евфемистично казано, „политически“ живот се изчерпва в преценяването на това „кой по-добре ще се справи“, поемайки непроменящото се, от политическа гледна точка, управление на властта.

Става дума буквално за предприемачески предприятия. На народа се предлагат „оферти“ с техническите параметри на „мениджърския“ проект, след което е призован да избере най-способния предприемач. Проектът е начертан, възможностите за промени незначителни, източниците на финансиране едни и същи. Днес партиите са предприятия с извънредно ограничена отговорност.

Някога принципът на политическите различия бе заложен в социалната философия: в типа общество, към което се стреми организацията на колективното битие. Съществуваха две основни предложения: от една страна, политика с център индивидуалистичните приоритети (позната като „дясна“ политика) и, от друга, политика с център социалните приоритети (позната като „лява“ политика). Дясната политика се стремеше към осигуряването на институционални и организационни предпоставки, които биха позволили невъзпрепятствано и възможно най-резултатно преследване на индивидуалния интерес с надеждата, че сборът от индивидуалните постижения ще задоволява общ колективен интерес. Лявата политика целеше институционално стесняване на индивидуалистичните стремежи в името на по-справедливо разпределение на националния доход, в името на закрилата на по-слабите социални групи, на развитието на държавно осигурено здравеопазване, образование и застраховка за всеки член на социалното тяло.

С времето различието и противопоставянето на лявата и дясната политическа линия започна да се заличава, като това уеднаквяване се наложи окончателно с утвърждаването на кейнсианския [1] модел. Компромисът между противоречията на лявата и дясната политика бе директно изразен от партиите, които се нарекоха „центристки“. По-скоро безцветен и в компромисността си лишен от политически нерв в областта на политическата теория, „центърът“ намери своето специфично място в политическата практика: противопостави се на догматичните и тоталитаристичните тенденции както на лявата, така и на дясната политика.

В последна сметка именно центърът се наложи над целия политически спектър. Днес говорим единствено за десни или леви оттенъци на центъра – за „десен център“ и „ляв център“. Чисто лявата и чисто дясната политическа теория и практика са се редуцирали до маргинални феномени на идеологически фанатизъм, почти религиозност. Досегашният принцип на политическо разграничаване беше заличен, без да бъде заместен с друг. Нормите за упражняване на властта са задължително центристки, безцветни и компромисни. Еднотипните методи на управление свеждат политиката до съмнителния процес на избор на повече или по-малко способни управници. Подобен избор се влияе от психологическата впечатлителност на гласоподавателите, а тя от своя страна е продукт на методите и техниките на рекламата (подобна на тази за перилни препарати и паста за зъби).

В Гърция поделянето на политическото пространство на дясно-център-ляво бе една заета схема, копиран отвън модел, без корени в гръцкото общество. Основният политически въпрос бе другаде и особено сега, когато копираната схема се оказва непотребна, още повече след приемането ни в Европейската общност, той отново става крайно актуален. Става дума за дилемата между своеобразие и подражателство: между една политика, която изучава и обслужва нашите местни потребности (свободна да черпи идеи и техники откъдето поиска, но с цел да се отзове на своеобразието на нашите потребности), и политика на сляпо имитаторство, която само копира чужди форми на организация, развитие и „модернизация“.

Партиите игнорират, даже въобще не подозират съществуването на тази централна ос на политическо разграничаване. Оттук и трагичното им лутане, колосално объркване и обезличително размиване, водещи до това „политическите“ разлики да се изчерпват с лични съперничества и непристойни методи за издигане във властта.

Гръцката обществена реалност днес доказва и налага един централен критерий за политическо разграничаване. Той би довел до ползотворното съперничество между две големи партии, всяка от които би защитавала определени принципи. Едната би настоявала открито върху: условията на глобализация на политиката; върху стремежа за „европеизиране“ на Гърция без сантиментални скрупули; върху рационализиран тип производство на блага и услуги; върху подчиняването на образованието и на всяка социална функция на целите на икономическото развитие и на всеобщото консуматорско благополучие; върху перфекционирането на един конкретен тип държава, която с отстъпки и подаръци да регулира едно „справедливо“ консуматорско тесномислие; върху отскубването ни от спъващите „модернизацията“ привързаности към „славно минало“, непрекъснат във времето езиков континуитет, към романтизма на „традицията“ и народно-православния култ.

На интернационализираното консуматорско затъпяване втората партия би трябвало да противопостави предложение за качество на живота. Обещанието й трябва да включва динамизирането на общността: политическа програма за радикална децентрализация и действително местно самоуправление. Тя трябва да настоява върху абсолютния приоритет на образованието, върху динамичното преминаване в постмодерната епоха [2] с ресурса на една извънредна езикова култивираност. Предложението й трябва да обхваща: актуално преоценяване на жизненото богатство на църковно-православния опит, динамична намеса на страната ни в международен план с актуално културно предложение от общочовешко значение.

Продуктивно е само ясно очертаното политическо съперничество. Избирателно окастряне на идеи и цели и от двете несъвместими страни на политическия вододел, повърхностни хибриди и разкрасени „компромисни решения“ неминуемо водят до патологично объркване или до търгашество и измама. Реалността изисква да бъде изразена в противопоставянето на две, политически ясно противоположни, партии.

30 март 1997 

Кой ще замести политиците

Съществуват професии на изчезване: кварталният обущар, дребният дърводелец, шивачката-кърпачка. Обезсмислени бяха от стандартизираното „предлагане на услуги“, от бълващото нови стоки производство.

Дали и случаят с политиката не е такъв? Във всеки случай не можем да кажем, че общественото поприще захранва партиите с динамични човешки ресурси. Преградата между общество и политика изглежда все по-херметична. Почти всичките си ресурси партиите черпят от масовите развъдници за производство на политически активисти: синдикатите и младежките партийни организации. Антропологическият тип, който се отглежда в тези развъдници, е известен и не се нуждае от анализ и описание.

Към кварталния обущар, дърводелец и шивачка-кърпачка най-вероятно трябва да прибавим и идеологът, призван да се занимава с обществени дела. Посвещението на обществени визии, жертвената безкористност в служба на родината, редкият „инстинкт“ или чисто политическата дарба изглежда са застрашена от изчезване социална флора. Външният образ, който самите партии култивират, ги представя като конюнктурно групиране на индивидуални интереси – нещо като „предприемачески фирми“, в които сътрудничат лишени от талант дребни проектанти. Оттук неуважението към професията води до херметичното й изолиране от живите и творчески сили на обществото.

Наистина кой сериозен човек днес, успял в обществената си кариера, с чувство на себеуважение и достойнство, би приел да се набърка в партийното поприще, такова каквото е? Нека очертаем накратко причините, които биха го възпрели: освен с общи обещания и съблазнителни етикети нито една партия (с изключение на живописните „антики“ от ККЕ [3]) не може да се похвали с ясна политическа физиономия, тоест с конкретно социално предложение и отговорно съставена програма. Във всяка партия разнообразието на идеологически ориентации и възгледи относно политическата практика оформя толкова „групировки“, колкото би поел целият политически спектър. Привидната партийна консолидация се осигурява единствено от „партийната дисциплина“, от „деонтологичните комисии“ и дисциплинарните съвети. Кой сериозен във възгледите и намеренията си гражданин може да бъде привлечен от този „миш-маш“ с всестранен произход, на какви политически и социални цели биха му предложили да служи?

Днес качеството на хората в партиите изглежда снижено до степен да поражда отблъскване и погнуса. Не става дума само за случаите на скандални провинения, граждански или углавни, нито за настояването на мнозинството в парламента да ги оправдае чрез депутатския имунитет. Не говоря и за предизвикателното отсъствие на депутатите от парламента (празните скамейки са символ на подигравката с гражданина, който с пот изкарва хляба си), нито за периодичното единодушно одобряване на увеличението на депутатските заплати. Занижаването на човешките качества се чувства болезнено при прекия социален контакт: всяка сериозна дискусия става невъзможна при появата на депутати или политически активисти. По правило тези хора не разбират какво им казваш, ако им говориш за политическо планиране или социални перспективи. Те притежават собствен междупартиен език, чийто репертоар от значения се изчерпва с вътрешнопартийните им взаимоотношения и прогнозите за следващите избори.

Разбира се, не всички политици попадат в калъпа на едноизмерния антропологически тип на партиеца. Този вид персонаж обаче (дори да не представлява пълно болшинство) залива поне малкия екран. Показателите за гледано време стигат върховете веднага щом се появят партийни кадри или министри, чието поведение се движи в границите на развлекателното, между дебелашки популизъм и егоцентрична мегаломания в стил Делапатриди [4]. Може би пред това да слуша празни приказки народът предпочита развлекателната живописност, тъй като никога досега не е чул от министър или партиен кадър убедителен анализ на социалните проблеми или сериозна програма за справянето с тях.

Но при такова публично лице на политиката кой уважаващ себе си гражданин би пожелал някога да се включи в нея? Как един открит, честен и достоен човек може да съжителства и сътрудничи с лица, които не би допуснал дари да прекрачат прага му. Как да се оперира от разум и чувствителност, за да се хареса на утайката на „базовите” партийни организации, на съмнителните активисти от щабните бюра, на мафията на партийните синдикалисти, които властват в политическата практика.

Кварталният обущар, дребният дърводелец, шивачката-кърпачка са професии, които изчезват, оставяйки след себе си спомена за честен занаят и полезен за обществото труд. Изглежда е непредотвратимо днешният тип политик да изчезне поради непотребност или дори поради социалната си вредност, оставяйки спомена за срам и падение. С какво обаче ще бъде заместен той?

Ако глобализираната икономика и международните отношения продължат да се развиват в същата посока, политиците неизбежно ще бъдат заместени от управленчески групи на крайно специализирани технократи, с високо ниво на подготовка, заложби и креативност. Такива поне са изискванията на съвременните социални потребности. Никой обаче не може да гарантира дали отговорът на тези потребности ще доведе до повече демокрация или до неконтролируем авторитаризъм на държавната власт.

Днес все още можем да гласуваме или да отзовем от политиката вулгарния, безмозъчен, егопатичен Делапатриди. Дори и да го предпочитаме в ролята му на развлекателен телевизионен шоумен. Може би утре ще ни се стори естествено да предадем абсолютната власт в ръцете на даровития образован технократ по начина, по който вече безапелационно признаваме свръхвластта на бюрокрацията в Брюксел. Съвременната криза и опорочаване на политическата професия изглежда предвещава изчезването на самата политическа функция на социалното тяло и налагането на едноизмерния консуматорски модел.

И както винаги се е случвало в историята, последните (и най-изявени) представители на кризата сами точат острието на гилотината, която ще ги посече.

9 август 1988

Христос Янарас е доктор по философия на Богословския факултет в Аристотелевия университет в Солун и на Хуманитарния факултет в Сорбоната. Роден е в Атина през 1935 г. Учи богословие в Атинския университет и философия в  Бон, където попада под влиянието на Хайдегер. През 1968–1970 г. работи в Париж, където защитава докторска дисертация на тема „Метафизика на тялото у св. Йоан Лествичник“. Автор е на книгите: „Истината и единството на Църквата“, „Предпоставки на критическата онтология“, „Постмодерната метафизика“ и др. На българската аудитория е познат с книгата „Кризата като предизвикателство“ – сборник със статии на видния гръцки богослов и философ.

Статиите са публикувани в книгата на Христос Янарас „Кризата като предизвикателство”, издателство „ЛИК”, София, 2002 г. Превод от гръцки: Достена Лаверн


[1] Джон Кейнс (1883-1946), английски икономист, теоретик на смесената икономика и на държавно регулирания капитализъм: инфлационна политика с цел увеличаването на масовия потребителски капацитет и съживяване на националните икономики.

[2] Авторът употребява понятието постмодерност в контекста на кризата на модерната парадигма, но в него той влага идеята за една все още неопределена следмодерна перспектива, без да препраща към традиционното разбиране за постмодерност на автори като Дерида, Фуко, Лиотар и т. н.

[3] Гръцката комунистическа партия.

[4] Действителна комична фигура в Гърция от началото на ХХ век, гръцкият политически Бай Ганьо.

Христос Янарас
01.06.2013

Свързани статии