4
1074

В търсене на публиката

„Съвременно изкуство е самият живот…”,
първото изречение от манифеста на куратора на фестивала за съвременно изкуство
Sofia Contemporary Яра Бубнова

 

Винаги се изненадвам, колко често чувам коментари от сорта: „Нищо не се е променило в България през последните 20 години.” Отдавам го на странните взаимоотношения на българина с времето, толкова лично и толкова субективно, че често сме склонни да изживяваме няколко различни епохи по едно и също време, но никога това, което се случва сега и в момента. Изкуството не прави изключения. Някои негови изследователи отдават тази избирателна „съвременност” на живота в не-център[1], или на специфичния национален натюрел, но е факт, че България е една от малкото европейски страни, в които съвременното изкуство най-трудно намира почва.

След фестивалните формати за съвременен танц, архитектура и дизайн тази година, съвсем логично, Асен Асенов и неговото списание Едно, стигнаха и до съвременното визуално изкуство. И ако параметрите на действие при другите фестивали са отдавна професионално дефинирани, то това какво е съвременно изкуство в България продължава да е зона на конфликти и понякога дори абсурдни дискусии. Някак съвсем ясно, без да се впуска в дебат, първото издание се обръща към световния опит. Не случаен и дори знаков е изборът на куратор. Яра Бубнова, една от най-силните и противоречиви фигури на българската съвременна визуална сцена, е куратор с огромен международен опит (правила е легендарни изложби като Манифеста 4, първото Московско биенале и много други), тук е призвана да намери нова дефиниция за показване и разбиране на съвременното изкуство извън познатите места и обичайната публика. Кратко, ясно, без излишно усложнение и претенции тя базира кураторската си платформа върху и без друго централния за това изкуство фокус – „съвременността”. Акцент е показването на световни имена и техните нашумели през последните години работи, а генералната цел е привличането на нова, широка публика.

Друг важен акцент напълно в духа на генералната стратегия на фестивала е акцентът към града и градската култура, тази култура, към която имаме най-много надежди, че ще донесе нова енергия в изкуството. Местата, в които е разпрострян фестивалът, са подчертано урбанистични. Няма нито една утвърдена галерия или място със стари културни традиции. Където това се е случило, работите се стремят да комуникират с контекста на мястото.

В тази логика ново за визуалното изкуство е основното изложбено пространство Фабрика 126, реновирана индустриална сграда в района на гарата. Там са концентрирани основно работите на гостуващите артисти. Те без изключение са видеа, обърнати към различни аспекти на съвременността: демокрацията, емиграцията, консумацията, политическите и етнически противоречия и др. Тук могат да се видят знакови за авторите им работи, каквато е видео инсталацията на Артур Жмиевски Демокрация, 2009 обединяваща серия от документални кадри от различни демонстрации и митинги. Със своята неприкрита агресия образите от екрана навсякъде си приличат, независимо дали протестите са на движението против абортите, или са уличните вълнения на запалянковците по повод мача Германия – Турция на миналия Мондиал. Ефектна видео инсталация на израелската художничка Сигалит Ландау Азкелон, 2011, в която млади момчета играят на „игра на ножчета”, разделяйки, прекроявайки очертани в пясъка под краката им територии. Това е единствената работа в изложбата, която излиза от стандартния модел на видео презентация и ефектно заема пространството на пода.

Друга нашумяла видео инсталация е разположена във VIVACOM Art Hall. Там на три екрана с въздействащ амбиент звук тече работата на руската арт-група AEC+Ф Последният бунт, 2007.  На екрана тече хипнотичен танц, в който дигитално модифицирани млади момичета и момчета, красиви и изящни, са вкопчени във военна битка, сред абстрактен пустинен пейзаж. И трите работи бяха шумно обсъждани при показването им в различни издания на Венецианското биенале, а после многократно са били част от големи изложби.

Едно от малкото непознати за мен работи в изложбата е видеото на Саймън Гъш от Южна Африка, който режисира впечатляващ футболен мач на разграфено поле върху самите жп-релси. Отборите са съставени от емигранти от различни държави, живеещи в Белгия. Забавна, но и изключително дълбока като смисъл е тази игра с топката в среда с препятствия, живот на несигурна територия, на място за пристигане и заминаване.

В българския принос към фестивала има малко нови работи. Тук може да се отбележи силното присъствие на Кирил Кузманов и неговата инсталация Издишай II, 2012, която е монтирана до входната врата на фабриката. Там със страшен шум от леко открехната врата те блъска мощна струя въздух. Без да е нещо нечувано и не виждано, работата съвсем на място търси контакт с публиката. Друга нова работа, която дава надежди за бъдещо развитие, е видеото на Димитър Солаков Човекът – мравка, 2012. Познат като автор, който във фотографиите и видео филмите си разсъждава върху взаимоотношенията на младия човек с природата, и тук той прави странен автопортрет или автошарж, поставяйки собственото си тяло в екзистенциални взаимоотношения с околната среда.

Повече или по-малко, фестивалът успява да намери своята публика и из града. Дори и в бруталното унищожаване пред НДК на инсталацията на Викенти Комитски Кой иска да живее вечно, 2012, (пирамида от палатки, версия на която познаваме от наградите БАЗА). Очевидно вечността е в непримирими взаимоотношения със съвременното изкуство у нас, особено когато то е доверчиво ситуирано в градския пейзаж.

Намесите в публична среда като трансформираната сладкарница „Прага”, на която Красимир Терзиев е изписал ироничния текст „Бог да пази пазара”, надписът на Кирил Прашков на оградата на Художествената академия „Заменям розова за силиконова” или преобразената от артистичната група Destructive Creation грозна полицейска вишка в забавна градска беседка успешно спомагат за приобщаването на фестивала към градската динамика. Напълно в този дух бе и концертът на Pistamashina пред Народния театър.

Още с първото си издание Sofia Contemporary очертава категорично своето поле на интерес. Съвременното изкуство отдавна трябваше да не бъде кауза само за шепа професионално отдадени. Разширяването на аудиториите, създаването на нова, чувствителна и рефлективна публика, търсенето на адекватни паралели между случващото се в света и артистичната енергия у нас –  това са основанията за съществуването на този фестивал. А както и досега организаторите са доказвали, системните им усилия водят до качествени промени.

Още по темата: Яра Бубнова за Sofia Contemporary


[1] „Ирина Генова, „Културната ситуация не-център на българското изкуство през 1920-те години”, „Изкуството в България през 20-те години. Модернизъм и национална идея”, С. 2002 г.

4 КОМЕНТАРИ

  1. Наскоро една наша галеристка ми разказа как в музеите за съвременно изкуство в други европейски столици, отдавна обособени и представящи селектирани през годините колекции, не се среща нито един посетител. По-скоро „съвременното изкуство“ се превръща в противоречащ със себе си анахронизъм, вниманието на културните общности на Запад, преситено с този вид „съвременност“ в изкуството, отдавна е секнало към видео и арт-инсталациите, а често вътрешно-архитектурните пространствени решения на експозициите са по-интересни и пластични от самите експонати ( виж някои изложби във Висбаден, 2011 г. или в Касел 2012 г., нашата „Трансформа“ беше семпла до скука). Модата да се правят експозиции със „съвременно изкуство и инсталации“ в стари фабрични помещения и складове е по-скоро пра-историческа. Горе долу побеляла като косите участницитте в геронтофилските предсмъртни гастроли остарели рок-звезди, били на върха на славата си преди повече от 40 години. Вероятно, когато Кейт Ричардс дойде на патерици, а Мик Джагър пристигне на ивналидна количка за концерт в зала „Арена“, Яра Бубнова ще основе мощно първото „Биенале за съвременно изкуство и инсталации „, София 2025 г., по това време най-вероятно Лили Иванова ще изнесе и концерт за участниците. У нас всичко в изкуството става „най-съвременно“ след 60 години. „Поетиките“ и пост-експресионистите ни в литературата цвъкат „съвременни“ книжнини. Бързи.
    А в същото време милиони и милиони туристи обикалят по европейските музей. Неслучилото се никога тук голямо изкуство така и няма да се появи, пролетта гледах „съвременно“ изкуство в бившата цигарена фабрика в Ниш, сега собственост на концерна „Марлборо“. От един телевизор излизаше фигура на жена, която сама издърпваше щепсела му от контакта. Стените на залата бяха със свалена мазилка, гредите от железобетон естетски съседстваха с изчуканите красиво и обезпрашени тухли. Подът лъщеше. Имаше каталог.
    Но… да ви кажа, може и старомодно да звучи, една проста рисунчица на Александър Денков на титулната страница в напълно демодираната и абсурдна днес книга на Любен Дилов „Атомният човек“ от 1958 г., която ми попадна тези дни, ми изглежда далеч по-сносна и смислена от представените тук горе странни фотографии.

  2. Имам следните въпроси към първото изречение от коментара:
    1. Коя „наша галеристка“(или поне каква – предвид профила на галерията)?
    2. Кои „музеи за съвременно изкуство“?
    3. В кои „други европейски столици“?
    4. Какви „отдавна обособени колекции“?
    5. „Нашата галеристка“ ли не е срещнала или по принцип не се среща нито един посетител (ако е второто, тя откъде знае)?

  3. „Нашата галеристка“ е наистина наша галеристка, по никакъв начин не вмъквам споделеното в частен разговор нейно впечатление като аргументиран противодовод срещу формите на изкуството изобщо. Естествено е, че няма да забърквам тук името й, пък и не виждам защо е нужно това. Това съм чул, това казах, не вярвам да ме е лъгала. Волята на твореца е да създава, негова е и свободата при избора на изразните му средства ( е, не винаги, да си припомним журитата при нашите някогашни ОХИ, отвратителна практика, заменена с днешното „куриране“), а какво пък остава като трайна ценност в културната история, е съвсем трето и четвърто нещо. Този тип „изкуство“, нека се съгласим да поставим информацията от фотографиите в такава формулировка, макар и в кавички, е доста отдалечен от понятия като „изкусно“, „шедьовър“ и т.н. ,да не говорим за пластика, изящество, красота, естетика и др. подобни несъвременни понятия, които се срещат в книгите. Да оставим „Нашата галеристка“, да оставим Аристотел, Лесинг, Бодлер, Ницше, Елюар, Умберто Еко или дори Еренбург. Нека просто да се подсетим за приказката за Голия цар. Нека поговорим също и за търсената публика…Преди трийсетина години Ю.И.( талантлива обаче, че даже и красива жена) представи своя изложба в мазето на Руски 6, престижна все още тогавашна галерия на СБХ, по стената бяха окачени дорисувани с боички фотоси, показващи как художничката се въргаля напред-назад върху дълги бели платна, поставени върху пода, освежени с бои, правейки от случайните цветни натрупвания по тялото си и чаршафите нещо като реминисценция на Джаксън Полък. Изложбата бе имитация на пърформънс, инсталация и живопис едновременно, минаваше за „смела“, различна от диктата на СБХ и премълчана, естествено, макар и да не представляваше нищо особено като зашеметяваща и спираща дъха визия, дори напротив, беше смешен опит за изява в „съвременен“ вид.
    Да дирим висок художествен принос в съвременни нискостъблени хитрини на автори, чиито търсения по различни и лесно разбираеми причини никога няма да надскочат по художествена значимост оставените в световното хилядолетно културно наследство шедьоври, различни от експонатите на „легендарната Манифеста 4“, е не особено интелектуално начинание, в каквато и наподобителска ерудирана дреха да го облечем. Нещо като експонатите на онзи световно известен и скъпо оценяван в галериите за съвременно изкуство скулптор, обличащ триметровите си отливки-манекени с истински плетени жилетки, сака, панталони и пр.аксесоари, чиито причудливи експонати включват и петметрова в диаметър фуражка, окачена под тавана. Та друг наш скулптор, да не го вкючим сега в поредицата „Наша галеристка“, „Наш скулптор“, посетил замъка на споменатата прочута особа и видял едно сивьо кубче 10х10 см, повдигнал го и ахнал, кубчето било малка рамчица с платно, върху която някакъв съвременен автор полагал всеки ден в продължение на три години слой синя боя, докато картината стигнала десетсантиметровия си кубичен размер. Днес „съвременното“ стигна по-скоро до такива куриози. Например онзи случай с индустриалното помещение в Англия, пълно до пояс с порцеланови слънчогледови семки, правени на ръка и боядисвани няколко години от селяните в едно китайско село. Друг пък дълбае от 40 години вулкан в Аризона, трети прави колосални изкопи, дълги километри , на едно изложение в Дюселдорф изкопал мостри, а някакъв ексцентрик си поръчал творби в имението си. Какво ли не е минало през последните стотина години … светът не се изненадва от хитри надписчета или хитроумни видео-инсталации, страшна изненада. Стъпваш по пода във Венеция и под краката ти светва… Разнасяш в кошничка бутилки вино с етикетчета и си голем „автор“, куриран при това.
    Вече мина и много време от „съвременната“ еднократна творба на японския художник, метнал се художествено от двадесетия етаж и ,
    разпльосвайки се долу,“нарисувал“ с кръвта си японското знаме върху простряно долу бяло квадратно платно. Не подкокоросвам никого от нашите „съвременници“ да се впуска в подражателство, те са достатъчно хитри под кожата си, че да сътворят подобно изкуство само заради слава. Просто са ми смешни. Смешни са ми и наукоподобните опити да легализират и афишират като „съвременно“ изкуство с парадиращ висок стил безмислените и бездарни изцепки на неколцина инак симпатични и неуморни ексцентрици.

  4. ‘Волята на твореца е да създава, негова е и свободата при избора на изразните му средства’

    Да, творецът има свобода да избира изразните си средства. Проблемът на съвременните творци е, че много често те не са никакви творци и единствената им цел е да станат известни, пък било и само за няколко изкуствоведи (и те най-често набедени, като ‘творците’). В резултат на могъществото на интернет, простарнството на изкуството се затлачи от всякаква смет; интернет създава изопачено усещане за значимост, както у т.н. творци, така и у публиката, която се залъгва, че щом дадено име и работите му се срещат толкова често във виртуалното пространство, значи те са важни и значими. А в повечето случаи става въпрос точно за това – виртуалност,т.е. занчението и славата са само в самовлюбените мозъци на художниците.

    ‘ художничката се въргаля напред-назад върху дълги бели платна, поставени върху пода, освежени с бои, правейки от случайните цветни натрупвания по тялото си и чаршафите нещо като реминисценция на Джаксън Полък’

    Този тип представление, пардон, ‘перформънс’, го е измислил още през 1961 Ив Клайн, който е мажел със синя боя красиви голи момичета, след което те са се търкаляли по белите платна, докато буржоазната френска публика ги е наблюдавала невъзмутимо под звуците на джазова музика. Тогава може и да е било невиждано и ‘революционно, но е било преди 40-50 години.

    Вие, Боби, сте напълно прав в коментарите си, че у нас не се случва нищо ново, а само се рециклира и имитира (понякога чисто и просто се краде)чуждия опит. И то с десетки години, че и векове, закъснение. Тази склонност към плагиатство у нас се забелязва във всички видове изкуство;може би най-натрапчива е в изобразителното изкуство и в киното. Почти е невъзможно да се даде някакво обяснение на този феномен. Нима нямаме самобитни таланти; нима сме толкова генетически бедни като нация? Или тази мания да се подражава на ‘Запада’ е генетическо обременяване? И дали националната ни история може да даде обяснение за всичко? Малка нация сме, но има и други, като унгарската например, а вижте какъв принос е дала в световната култура и наука. Но това е предмет на друго обсъждане.

    За съжаление в днешно време светът на изкуството е навлязъл в тотална криза. В основата на тази криза стои алчността и ламтежа за печалби, които доминират живота навсякъде по света. Тъй като печалбата е мотивиращата сила, то логично следва, че повечето творци ще потърсят най-лесните и кратки пътища към придобиването на известност и пари. А какво по-лесно от правенето на инсталации, перформънси и други подобни! Не е необходимо да се мориш години наред, за да развиеш художествени умения; не е необходимо дори да си особено интелигентен или остроумен, за да създадеш някаква ‘концепция’ – примери има безброй, достатъчно е да се попита гугъл. Важно е да си намериш влиятелен изкуствовед, критик или дилър, които ще изградят около мизерните ти произведения дълбокомислени, псевдо-интелектуални легенди. Нали и те (дилъри, куратори, критици, изкуствоведи) трябва да се борят за залъка – всички са навързани един за друг. Не случайно Хики публично заяви пенсионирането си. Само не разбирам защо са му били необходими 70 години, за да прозре гнилата същина на съвременния свят на изкуството!