0
2306

В утробата на кита и извън нея

Свободата е по-скоро вътрешна, интимна, отколкото външна, обстоятелствена категория. Човек е толкова свободен, колкото реши да бъде, и толкова роб, колкото позволи да го направят такъв.

Една древна руска мъдрост не оставя съмнение: „Първоначалната родина е майка – втората родина е мащеха.” За да влезe цитираната максима във фолклорното наследство на една страна и за да остане трайно в него, значи тя е изпитана и многократно потвърдена през вековете. Казаното е валидно особено за нация като руската, която има богати традиции в емиграционното поприще. Зачитам и почитам уроците на историята, предпочитам обаче да се уповавам по-скоро на собствения си опит. А в моята лична съдба благата и щетите са били разпределени в обратен порядък – при мен мащеха беше в лицето на комунистическа България първоначалната ми родина, а в лицето на Западна Германия майка ми стана втората ми родина. При това ГФР се превърна за мен не във ведомствена и формална осиновителка, а в истинска майка – майка грижовна и щедра. Е, едва ли и ме е обичала, но не е работа на една държава да обича жителите си – и на жителите ѝ не е работа да я обичат. Запитан дали обича държавата си, човекът, който направи най-много за нейното благоденствие, бащата на (западно)германското икономическо чудо Лудвиг Ерхард, отговори без капка ирония: „Аз обичам жена си”. Не са, не са за обичане държавите – жените са за обичане.

В едно печално стихотворение Есенин писа, че в родната си страна се чувства чужденец. Познавам биографията му и зная, че е искрен, но тази му изповед не звучи руски – европейски, американски и светски звучи. Руснаците са потомствени почвеници, боготворящи и страна, и държава, и цар, и господар. Те боготворят и масата, а се отнасят с враждебна подозрителност към личността – в случая личността Сергей Есенин. За сметка на това човек като мен, който се придържа неотлъчно към евроатлантическите ценности, следва противоположната логика – от Ортега и Гасет, от Бердяев и Сартр аз зная и помня, че носител на благородни качества и на морални добродетели, на възвишеното и красивото може да бъде само индивидът, докато масата е винаги убежище на примитивизма и злото.

Горчивото разочарование на Есенин от родината и моето не по-малко горчиво разочарование от НР България имат общ корен – и двете разочарования са породени от господството на комунизма. Прикривани допреди две-три десетилетия и от съветската, и от родната партийна цензура, конфликтите на Есенин със съветската власт са несъмнени. Докато в ранна младост строфите му преливат от любов и лирично умиление към родната Рус, в едно късно стихотворение той призовава: „Бий болшевиките – спасявай Русия!”.

Българският комунизъм бе изграден по съветски образец – аналогични бяха и разочарованията от него. Така разграничението между двете – българската и германската – ми родини в биографията ми ставаше на базата не на някакви националистични или икономически несходства. Моделът в моето светоусещане бе двуполюсен: робство на родна земя и свобода извън нея. Тази яснота опростяваше решенията. В качеството си на политически емигрант аз съм бягал през вода и огън не в Западна Германия – аз съм бягал в емиграция, бягал съм от това, което е, към една огромна неизвестност. А че тази неизвестност се оказа впоследствие ГФР, е резултат от случайното стечение на случайни обстоятелства. Единствен двигател по опасния маршрут бе органичната ми, физическа непоносимост към робството, в което тънеше страната ми. А робството не можеше да бъде, нямаше как да стане моя родина – всяко отдалечаване от него, в която и посока да протичаше то, бе благодат. Аз не бях допринесъл с нищо за въдворяването на това робство, случайно и без всякакво мое участие майчината утроба ме изхвърли в него, така че не носех никаква морална отговорност, никаква вътрешна обвързаност не изпитвах към един свят, решил да ме приобщи против волята ми. Тогава, когато бягах през бронята на Желязната завеса, бях във възрастта на любовта, а в тази преходна и непреходна възраст не стратегиите решават – решават емоциите. Така че тогава едва ли съм пресмятал така хладнокръвно ходовете си – питал съм по-скоро душата си, а душата ми знае, душата ми винаги е знаела повече от мен. Всезнаеща и всеможеща, тя ме поведе в точната посока и до точната цел ме отведе – там, където свободата беше в изобилие, а робството никакво го нямаше. Само това да беше сторила душата ми за цял един живот, стига.

Някога в един (вече не помня кой точно) роман писах, че докато е жив, човек е по предопределение несвободен, подвластен е на цяла верига явни и скрити зависимости. А умре ли веднъж, може да бъде всичко. И в свободния Запад аз не можех да бъда всичко, но можех да бъда нещо много повече, отколкото бях на родна земя. Не бях умрял, за да се добера до принципно невъзможната приживе абсолютна свобода, но бях емигрирал към по-голямата, към несравнимо по-голямата, макар и относителна, свобода. Може би затова, когато е изгнание, а не доброволен преход между световете, емиграцията напомня така осезателно смъртта. Чрез изгнанието ти се себеубиваш донякъде, умъртвяваш част от битието си, а това е болезнено. Невъзнаградена болка обаче няма. Наградата за тази болка е подобаваща: свободата. Така че в личностен план крайната равносметка е благоприятна: аз загубих една родна страна, но получих в замяна целия свят; лиших се съзнателно от едно несъществено благо – нацията, но получих в замяна най-висшето благо – свободата. Няма що: умел търговец, рафиниран играч съм се оказал още в първа младост – кокошка за кон съм заменил.

Ако излязох на далавера от тази съдбовна сделка, то е защото интуитивно съм усещал, че единствено и само свободата може да бъде моя родина – не и деспотизмът, не и издевателства над личността, не и насилието над духа ми. От това обстоятелство тръгва обаче един много конфузен въпрос: а да не би всички останали мои сънародници, милионите граждани на Народната република, които по една или друга причина не са емигрирали, а са си живеели и доизживявали живота на родна земя, да са хора с похитен, с умъртвен от системата дух? Не зная – трудно ми е да преценявам и оценявам духовността в колективистични мащаби. Зная обаче със сигурност, с очите си видях, че всички онези мои приятели (писатели и не-писатели), които оцеляха морално, духовно и литературно, са го сторили в емиграция – вътрешна или външна. Психологическият механизъм и на двете емиграции е един и същ – и двете са изгнания от гражданското местожителство: външната емиграция – навън към широкия и пъстър свят, вътрешната – навътре в себе си, в интимната сфера, в царството на собствените думи, на собствените багри, на собственото творчество, на собствените вълнения.

За себе си мога да кажа, че обвиненията, с които комунистическите средства за масова информация ме виняха години и десетилетия наред изгнание в родоотстъпничество, са безпочвени и клеветнически. Първо, защото със съдействието и на продажната казионна журналистика един човеконенавистнически режим завладя родната ми страна и ме прогони, лиши ме насилствено от род и родина; и второ, защото, емигрирайки през толкова опасности и премеждия, с толкова рискове за физическия си живот от комунистическа България към демократична Европа, аз емигрирах от антиродината си – робството – към единствената си автентична, към единствената си достоверна родина – свободата. Тази емиграция е екзистенциална – тя продължава цял един живот, през който – пише Чехов – той непрекъснато, капка по капка е изстисквал роба от себе си. Така, както милиони негови (пък и наши) съвременници и сънародници със същата методичност са трупали и натрупвали робството в душите си. Древните учеха, че свободата е не статично състояние, а процес, индивидуален път, който човек трябва да извървява всеки Божи ден. В същия смисъл Радой Ралин сравни в строфите си свобода с хляба, който трябва всеки нов ден да замесваш отново и отново. Тези перманентни усилия са неминуеми, те нямат плодотворна алтернатива – тяхна единствена алтернатива са оковите.

Емигрирайки, аз си казах като поета на невидимото битие Дилън Томас: „Това е земята на дедите ми. Тяхна да си бъде.” След което други, чужди земи станаха мои родни. Размяната се получи на принципа на Бърнард Шоу: „Ако аз имам една ябълка и ти имаш една ябълка и си ги разменим, след размяната всеки от нас ще има пак по една ябълка. Но ако аз имам една идея и ти имаш една идея и си ги разменим, след размяната всеки от нас ще има по две идеи.” Когато мотивите са духовни, изходът не може да бъде друг.

Дори в онези първи изгнанически стъпки да е имало, дори да е мъждукала, скрита нейде в душата ми, искрица високомерие към останалите по местата си сънародници, времето преобърна нещата. Скоро ми стана ясно, че онези мои литературни идоли като Атанас Далчев, Николай Кънчев, Иван Цанев, Калин Донков и особено Константин Павлов, много от които ми бяха приятели още преди емиграцията, не са се самоубивали духовно, оставайки на родна земя, а са се себесъхранявали, себеизграждали са се и литературно, и като хора. Болезнена като външната, вътрешната им емиграция, в която се бяха себезаточили доброволно, се оказа надеждна защита срещу бездуховността и терора на системата, а заедно с това – и добра литературна школа. За разлика от хилядите платени от държавата стихоплетци и короновани бездарници, тези автори творяха шедьоври. Чрез тяхната горчива, но доблестна участ и аз преосъзнавах бит и битие. Така стигнах до откритието, че свободата е по-скоро вътрешна, интимна, отколкото външна, обстоятелствена категория, че човек е толкова свободен, колкото реши да бъде, и толкова роб, колкото позволи да го направят такъв. Затворени в непроницаемата си себеизолираност като в единочки, и под сянката на заробващия цели народи тоталитаризъм тези благородни люде бяха несравнимо по-свободни от милионите технократични роби в най-проспериращите демократични държави, които нито осъзнаваха свободите си, нито знаеха какво да правят с тях. Напротив – свободите и правата не ги окриляха, а им тежаха. Оказа се, че свободата също може да бъде бреме – обременена от неотлъчно придружаващата я отговорност, които гражданите на болните от пресищане западноевропейски и северноамерикански общества не искаха да поемат. А този им отказ обезсмисляше всичко останало – той закономерно превръща свободата на всички обезпечени социално от главата до петите консуматори в апатия, в сила, природно противопоставена на живота. В това, че някой друг ти меси хляба насъщен, няма нищо лошо – лошото започва, когато този хляб се нарича свобода. Тогава той не можа да бъде замесен за теб от друг – пък бил той и Радой Ралин. Радой замеси и изстрада собствената си свобода – цял един живот. За да не стане и в демократична България роб на собствената си апатия, ще се наложи всеки от нас да замеси, ден след ден да замесва отново и отново, отново и отново да изживява своята собствена свобода. Това правеше, така замесваше и изстрадваше, осъзнаваше и преосъзнаваше ден след ден личната си свобода Константин Павлов, когото с мъничко свян бих нарекъл свой приятел. Цялото това неимоверно изпитание поетът издържа и физически, и психически, скрит по собствените си думи дълбоко в утробата на Кита и изстисквайки по чеховски всеки миг на деня и нощта роба от себе си. С какъв арсенал и как го стори практически, какво и как противопостави на смазващата мощ на режима, ще разкажа в едно от следващите си есета. Не само желателно – и наложително е да го сторя. Преди всичко, защото ако поезията му е гениална, а киносценариите му – ненадминати не само на родна земя, гражданското му битие е истински подвиг. Дългосрочното пребиваване на Константин Павлов в утробата на Кита заслужава едно есе. Ще му го дам от сърце.

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияФлейтистът Еманюел Паю в Пловдив
Следваща статияТеатърът и парите