„Очевидното“, Владислав Христов, издателство „Ерго“, 2026 г.
„Очевидното“ („Ерго“, 2026), най-новата поетична книга на Владислав Христов, е не сама за себе си, продължение е. Преди нея са „Пойни птици“ (2024) и „Маслен нос“ (2025). Преди нея и заедно с нея, тъй като и трите са недвусмислени и директни – те са поезия, породена от войната и насочена срещу войната:
черен пушек
от онези непрогледните
сажди наслоени по лицата
лицата по саждите
всички сме в чушкопека на войната
станах специалист
по писане на жалейки
лесно е когато убитият
не ти е близък
осъзнаването идва
при първото име на приятел
Такова е съдържателното послание на стихосбирката, но в нея има още неща, които цитираното стихотворение извежда (прочее, и в другите стихотворения те са изведени, тъй като всички са построени по еднакъв начин). А щом ги видим тези неща, ще видим и лумващата сила на тази поезия…
А те се набиват на очи, фрапантно явни са. Ортографично явни: стихотворенията в книгата имат едно и също графично иззиждане и то, това иззиждане, не е прищявка, нито оригиналничене, то е необходимост. Необходимостта да осъзнаем не само какво се казва, но също и как изглежда казаното, за да се затвърди то по този начин и да се разлее с цялата си поетическа мощ в душата на четящия. Който не само чрез думите, но и чрез образа, конструкцията да възприеме и да повярва в словото…
Първата явеност – няма главни букви. Знаем от граматиката: главната буква се слага или в началото на изречението, или когато пишем собствено име. Липсата на главни букви ни сочи два ужаса, които ни карат да изтръпваме, до мозъка на костите си да изтръпваме. Единият от тях ни казва, че войната няма начало, че сякаш е вечна: тя е постоянно, неотменно, нестихващо състояние на човечество; bellum omnium contra omnes in aeternitate:
гигантската секвоя
наби боабаба
боабабът наби кедъра
кедърът наби бора
борът наби смърча
смърчът наби кипариса
кипарисът наби хвойната
хвойната наби клека
клекът наби кукуряка
кукурякът наби лишея
лишеят като най-дребен
нямаше кого да набие
така сред растенията
настъпи мир
до момента в който
гигантската секвоя
отново наби боабаба
Вечен кръговрат, нескончаем закон не само на органичния, но и на неорганичния свят; космосът е война, войната е космос и от тази истина няма измъкване – тя винаги и всякога, и навсякъде започва отначало, все отначало…
Войната изличава, тя е разрушителка, деконсткрукторка. Затова в нейния вихър няма лица, няма лично, няма ЛИЧНОсти – всички са по един и същ начин безформени, еднакво обезличени. Недоличности, по думите на Слава Янакиева. Човешкото като индивидуалност и като изразност във войната изчезва; тя превръща всички и всекиго в безлична, безформена и безобразна маса, която фатумът лашка насам-натам като тръстика. Но това не е Паскаловата мислеща тръстика, тази тръстика е немислеща и безсмислена:
варим супа
надвесени над казана
кокали от различни животни
стърчат извън чугунения съд
който помни много супи
преди нашата
скоро ще разсипват обяда
наредили сме се
плътно един зад друг
никой не протестира
празната купа
е достатъчно основание
за мълчание
Представяме си картинката: уморени сиви лица, напълно еднакви, които мълчаливо протягат алуминиевото войнишко канче, за да им сипят от миризливата вряща чорба. Нито един не е себе си или, по-точно, в тази картина няма един, няма единици, всички са много. Недоличностно много…
Второто – никаква пунктуация: няма тирета, няма запетаи, няма точки… Никакъв препинателен знак няма. Всички думи текат като пълноводна река и само различните ръкави (стихотворните редове) са нещо като вълни, които браздят иначе неумолимо равната ѝ повърхност. Но тази река ни безпокои и тревожи: войната, оказва се, е едно непрестанно течение, което не може да бъде възпряно от нищо; за войната диги няма открити (тук перифразирам, ясно е). Тя е нещо непресекващо, нещо неотклонимо, нещо неизбежно като смъртта. Влачи всекиго без жал, макар че да казваме жал е неточно – войната няма чувства, тя е безстрастна и тази нейна безстрастност е онова, от което най се боим. Войната като Хераклитова река, от която не можем да излезем:
дори зайците свикнаха с бомбите
представяте ли си заек
който не се стряска от взрив
само помръдва с уши
дава сигнал на останалите
че е жив че не е на парчета
Войната повлича всичко, тя е една необятна река, с която – и това е най-страшното, свикваме дотам, че да не ѝ обръщаме внимание. С нея са заети и зайците, и секвоите – цялата природа е вкарана във войната, да не говорим за човека. От което следва, че няма място на тази наша жалка планета, където да има мир; няма и време, в което цари мир. Войната е нашата карма, безкрайна съдба, вечно завръщане, да си спомним за Ницше и волята за власт. Само че – обратно на неговата убеденост, ние, човеците, сме безволници на войната…
Владислав Христов обаче не иска да се примири с печалния извод, търси изход. Струва му се, че го е открил в природата, в естеството – те сякаш са неподчинени на войната, не ѝ се покоряват и покланят:
няколко фламинги
се разхождат спокойно
в бургаското езеро
огромно петно мазут приближава
прекрасните розови птици
пляскам с ръце
хвърлям камъни
но фламингите сякаш
не ме виждат
игнорирали са хората
от тях идват само беди
петното е вече
на метри от ятото
първото фламинго литва
после и останалите
не подценявай птиците
човеко
И наистина, ако се зачетем в стиховете му, ще открием, че на техниката – това човешко изобретение, той противопоставя природата, която е по някакъв начин по-благородна, по-автентична, по-вярна. Затова и „не натискаш спусъка“ (на фотоапарата), за „да направиш / съвършения кадър“, защото знаеш – кадърът няма да бъде съвършен; фотоапаратът ще се намеси и ще попречи. Само че тази уж съвършена природа също не е невинна, също е вкарана във войната; нещо повече, тя като че ли няма нищо против това да е така. Не заради друго, а защото предоставя както мястото, така и условията, където да гърми и да побеждава войната. И дори собствените си чеда ѝ поднася в жертва, защото войната е Молох и апетитът ѝ е неутолим. Неутолим и ненаситен:
има голяма вероятност
войната да ме завари
с фотоапарат в гората
снимам едни божи кравички
ще кажа ако врагът ме залови
вие си воювайте
аз на никого не преча
ще поясня с високо вдигнати ръце
а тия с каските и зелените дрехи
ще стъпчат всички божи кравички
докато се въртят около мен
и се чудят какво да ме правят
Не, не, подвеждащо е това твърдение, подвеждащо и невярно. Няма да се чудят „тия с каските и зелените дрехи“, защото отдавна знаят: „всички сме в чушкопека на войната“. И ние, също както нашият автор, първо ще бъдем изпечени, а подир това изядени с все фотоапаратите и божите ни кравички…
И няма утеха, нито радост в „Очевидното“, няма:
на бала танцуват
скелети и живи хора
залата е пълна
с двойки които си шепнат
мили думи и признания
дочувам имена на приятели
които тръгнаха
но с години
нямаше вести от тях
значи тук са били
вече съм спокоен
мястото изглежда сигурно
единствено миризмата
на обгорели тела
разваля празника
с нея казват
най-трудно
се свиквало
Затова ако в предишните две книги от трилогията, „Пойни птици“ и „Маслен нос“, за нас, хората, все пак имаше някаква надежда, тук няма никаква:
идва буря
каза учителят
станете борове
и стойте тъй изправени
докато отмине
но трудно е учителю при буря
човек изправен да стои
станете борове ви казах
хора вече бяхте
