„Абсолютно всички герои на Толстой могат да бъдат поставени под облака на класическото му изречение: „Лъжите, с които хората живеят, са много по-жестоки от лъжите, които те казват.” Есето, прочетено през 70-те години по „Дойче веле“, е публикувано в „Ненаписаната българска харта“, „Комунитас“, 2016.
Беше неделен ден, когато напуснах Москва за Тула. Волгата на Съюза на съветските писатели с мълчалив като сфинкс шофьор ме караше към Ясна поляна, за да осъществя може би единственото смислено нещо в целия ми престой в Русия – да видя дома на Толстой. В Москва, по всевъзможни причини, не можах да срещна писателите, които ме интересуваха. Ония, които срещнах, ми се видяха толкова безцветни, с пълната униформеност на всичко което говореха, че аз загубих всякаква охота да се виждам и говоря с тях. Всичко беше помпозно, надуто, неестествено. Представете си, по някое време към мене се приближи един от тия щастливо усмихнати чиновници, протегна ръце и с истински патос ме поздрави:
„С празником!”
Помислих си какъв празник може да има в България през този никакъв ноемврийски ден. Нито християнския, нито партийния календар ми подсказваха някакъв празник. Оказа се, че същия този ден в София беше открит Деветият конгрес на Българската комунистическа партия и въпросният съветски другар ентусиазирано ми възпроизведе статията в „Правда“, посветена на конгреса, който щял (според него) да „изведе” нас българите към още по-щастливо бъдеще… Помолих да не се храня повече в ресторанта на писателите, а да я карам както аз си знам. След това вече не срещнах никакви съветски писатели. Времето беше много лошо. Валеше през цялото време ту мокър сняг, ту дъжд, но аз обикалях с часове из Москва не толкова да убия времето, колкото воден от предчувствието, че ще видя или открия нещо изненадващо ново, нещо извън писателските клишета, извън баналната предпоставеност на нашите представи за живота в Русия. Нищо. Всички сини цветове бяха изчезнали в полумрака на този московски ноември. И тогава попаднах на Арбатския площад и веднага си спомних последната страница от втория том на „Война и мир”, когато Пиер Безухов се спира на същия този Арбатски площад и вижда на небето Халеевата комета – предвестникът на големи събития. Стори ми се много странно, че Толстоевият Безухов е могъл точно на това място да изпита такова чувство за поличба, когато моето собствено чувство – беше това за вечна обреченост.
Върнах се в хотела и помолих моите домакини да ми уредят отиването в Ясна поляна.
Пътуването по тясното и пусто асфалтово шосе ми се видя много дълго. Отляво и отдясно се разстилаше полубяла пустиня. Стори ми се, че докато в България просторът винаги действува освобождаващо, като че някак облекчава човек от собствената му тежест, като че провокира към движение, към полет, руският простор имаше обратно въздействие – просто лягаше като допълнителна, често пъти едва поносима тежест върху човешкия гръб, ограничаваше погледа, обезмисляше идеята за движение и сякаш пренебрегваше напълно човешкия ръст.
Тула ми се видя потискащ провинциален град потънал в мръсен сняг и без никакъв живот по улиците. Неделя. Съветска неделя.
После навлязохме всред сравнително млади гори, където строят на дърветата и правите алеи подсказваха постоянната грижа на някакви паркови власти. Всичко беше подгизнало от влага и напълно безлюдно. Всред гората имаше малко хотелче, където сервираха и храна. Шофьорът ме остави там и си замина. Това беше Ясна поляна. И домът на Лев Николаевич се намираше съвсем наблизо. Хората от хотела любезно ми казаха, че съм избрал най-сполучливото време, защото през всеки друг сезон било пълно с посетители от цяла Русия и от цял свят, и Ясна поляна приличала на панаир. Показаха ми най-прекия път към дома-музей и аз се отправих натам. Продължаваше да вали.
Когато алеята свърши, пред мен се откри познатата от толкова снимки картина на имението на Толстой, превърнато още по негово време в литературна Мека на света. Кой ли не беше идвал там, за да изкаже почит към мъничкия велик старец. Отдалеч всичко изгледаше съвсем обикновено, делнично и като че след малко край дръвника пред вратата щеше да се мерне самият Лев Николаевич, за да приеме още един посетител.
Не обичам музеите, главно защото са превърнали жизнеността на миналото в своеобразен мъртъв фетишизъм. Не мога да понасям надписи като „тук на този стол еди кой си е почивал след ядене”, а пък „бродерията на възглавницата е изработена от жена му, докато той е боледувал”. Все пак трябваше да изтърпя любезността на една от уредничките, която говорейки като навита грамофонна плоча, ме разведе из стаите и наоколо, разказвайки ми неща, които всяко дете се предполагаше да знае, и посочвайки ми брадвата, с която Толстой е цепил дърва и косата, с която е косил ливадите си плюс мястото, където е беседвал с посетители. След това тя ме остави на мира. Слязох в приземието на къщата, където беше реставриран писателският кабинет на Толстой. Ако не знаех къде се намирам, бих помислил, че това бе затворническа килия. Тясна, влажна, с бели стени, оскъдна светлина през малкия прозорец, ужасно сурова и неприветлива. Зад масата на Толстой беше пишущата машина, която секретарят му беше купил в последните години от живота на писателя. Седнах на дървения стол, на който се предполагаше, че той е седял, и си помислих, че тази проста, монашески строга атмосфера трябва да е била естествен резултат от представата на Толстой за самия себе си, от идеята за пророк и светец. Този суров кабинет отразяваше напълно доживотната му ненавист към блясъка на обществото, от което бе излязъл, и желанието му да се приобщи към простотата и чистотата на най-измисления му герой, митологичния представител на народа – Платон Каратаев. Това беше кабинет на фанатик, който се опитва да уравновеси колеблива вътрешна последователност с безмилостна външна последователност. Тишината беше удивителна и сякаш заставяше към съсредоточаване. Помислих си, че този неприветлив декор е съответствувал на Толстоевия начин на живот – така, както му съответствуваха брадвата и косата, училището за селските деца и целият ритуал при посрещането на поклонниците. Много пъти преди си бях мислил, че всичко това беше елементарно представление, предназначено за публиката, че беше чиста демагогия, необходима за изграждане на внушителен външен образ и че вътрешно той е разбирал и е страдал от това. Но седнал на неговия стол, почувствувах, че тук не е имало никаква демагогия, защото болезнено искрено той се е опитвал да живее друг живот, „другояче”, да остане при изворите на свещената простота, да бъде верен на своето потресающо желание за преображение.
Кой всъщност беше Толстой? Човекът? Писателят? Пророкът? Този въпрос си бях задавал от много години, защото почти през цялото време на моите собствени писателски амбиции образът на ясно-полянския мъдрец с острите, пронизващи очи ме придружаваше заедно с цялата планета, която той бе саздал. Струва ми се, че бях чел всичко излезло под ръката му, от „Севастополските разкази” до „Живият труп”. Много работи бях чел по пет или по десет пъти, знаех цели пасажи наизуст и често обичах да си припомням отделни моменти. Малко е да кажа, че бях във възторг от този триумф на човешкото слово, от може би съвършения израз на мисъл и чувство. Когато четях и препрочитах чудната картина на „Хаджи Мурат”, заслушал се в песента на птичките преди смъртта, буквално настръхвах от смайващото чувство за красота и смисъл, които всяко изречение излъчваше. Когато Наташа Ростова коленичеше край леглото на умиращия княз Андрей или Иван Илич припознаеше истината за живота чрез смъртта, чувствах, че това бяха върховни моменти на човешкия дух. Но с течение на времето, предполагам съвсем естествено, въздействието на Толстой върху мен се изразяваше в това, че предизвикваше много въпроси. И главният въпрос – кой беше той? Какво в края на краищата искаше да каже? Беше ли той рожба на честно търсещия истината вечно неспокоен изтерзан от мрака на миналото и непроницаемостта на бъдещето дух или пък просто беше още една главозамайваща експлозия на руската екстравагантност, която винаги завършваше с поредната дупка на уродлив догматизъм?
Тъкмо от неговата собствена работна маса, всред цялата аскетична внушителност на атмосферата, аз се опитах още веднъж да доловя действителния образ на Лев Николаевич Толстой. Казват, че всеки писател всъщност цял живот пише един и същи роман – своя роман, където всички герои са неговите собствени двойници. И ако това е вярно, излиза, че в писатели като Балзак, Толстой, Достоевски и неколцина други е живяла по цяла отделна планета с огромно население, излиза, че човеку е трудно да дири Достоевски в пропастта между княз Мишкин и Рагожин. И все пак, кой от героите е носителят на сърцето на автора, на неговата открита или прикрита същност? Чрез кой герой той ни разкрива своето отношение към света, своя поглед, своята посока към бъдещето, своята любов? Княз Андрей със суровото му желание да бъде честен със себе си и света? Пиер Безухов с дългото, объркано дирене на висш смисъл в живота? Левин с неговото пантеистично щастие? Нехлюдов с романтичния му стремеж да се прероди, сам да възкръсне от собственото си душевно разпятие? Хаджи Мурат с дивашката си непорочност и първично чувство за красота? Или отвратеният от живота на висшето общество и собствения си живот Федя Протасов, който така и не успява да бъде нито жив, нито труп?
В една остра забележка против Достоевски, Толстой казва, че Достоевски „умрял в най-голяма вътрешна борба между доброто и злото”. Струва ми се, че точно същите думи Толстой би могъл да отнесе с по-голяма правота към себе си. Защото всички тези образи и цялото му поведение говорят за нестихваща, остра вътрешна борба между доброто и злото, или ако вземем Толстоевите синоними – между истината и лъжата. Абсолютно всички герои на Толстой могат да бъдат поставени под облака на класическото му изречение:
„Лъжите, с които хората живеят, са много по-жестоки от лъжите, които те казват.”
Всичко, към което Толстой се устремява, целият мотор на философските му и нравствени търсения, всички войни, които той започва, всичките му преценки, всичко и дори бягството му от Ясна поляна – всичко е било дирене на истината. Стремежът му към съвършенство, новата религия на непротивене на злото – това са толстоевите посоки за дирене на истината за живота, за света. Толстой извежда внушително принципа на Русо, че само хората, които гледат на себе си с честни очи ще могат да получат спасение.
Но получил ли е самият Толстой спасение?
Излязох от кабинета му и се намерих отвън. Тръгнах бавно по посока на гората, в края на която се намираше гробът му. Спря да вали и за миг облаците се вдигнаха, за да пропуснат повече светлина към обезлистената почти черна гора. Помислих си, че вероятно Толстой приживе бе видял дълга поредица от такива мрачни дни и че може би това несъвършенство на природата е изостряло болезнено чувството за собственото несъвършенство и това на света.
„Но какво е това „съвършенство”, Лев Николаевич?”, запитах изправен срещу скромния му гроб. „Какво точно значи? Значи ли, че ще настъпи някаква пълна хармония у нас? Значи ли, че ще бъдем фантастично честни, добри, справедливи, работливи? Значи ли, че ще заприличаме един на друг? Нещо като пойните птички, ще си чуруликаме красиви песни и никой няма да посяга в чинията на другия? … Кажете ми какво следва след съвършенството? Нищо! И затова аз си мисля, че единственото възможно съдържание на съвършенството е „смърт”, „край”. И тогава за какъв дявол трябва да се стремим към него?”
Стори ми се, че вероятният източник на това страстно дирене на съвършенство беше просто неудовлетвореността, болното съзнаване на собствените непреодолими недъзи. Природата или Бог му бяха дали огромния дар да вижда нещата в тяхната дълбочина. И този дар се беше превърнал в изтезание, защото прозорливостта беше насочена колкото навън, толкова и навътре. Ето го от една страна човекаът, който проповядва нравствено съвършенство, а от друга страна същият човек, който не беше чужд на пренебрежение, на злоба и завист спрямо колеги писатели, на презрение и омраза към цивилизацията. Ето го от една страна човекът, който отхвърля духовното движение на човечеството напред, призовавайки за завръщане към нравствеността на мужика. За него цивилизацията беше аморална, а мужикът високоморален. Нали същият Толстой, авторът на най-великолепни страници написа редове като този:
„Естетическата наслада е от низша степен.”
Та сериозно ли е вярвал той, че като станем мужици, ще сме щастливи и животът ни ще има по-значителен смисъл? И откъде накъде единственият отговор на насилието ще бъде вдигането на ръцете – непротивенето? Вероятно е високонравствено, вероятно е най-благородно, вероятно е мазохистично удовлетворително. Но въпросът е какъв рационален смисъл има в него? Не ще ли бъде резултатът точно същият, ако се проповядваше обратното – око за око, зъб за зъб? Защо на Толстой му е трябвало да създава формули за живеене, когато не се иска кой знае каква проницателност, за да се разбере, че човешкият живот не търпи никакви формули, че никой не може да живее по предписание, та дори ако то наистина му гарантира благополучие.
Законът за класовата борба на Маркс, която щяла да разреши всички проблеми, и учението на Толстой за непротивене на злото са диаметрално противоположни, но еднакво невалидни, еднакво наивни и неверни по отношение същността на човека и живота.
Тръгнах из алеите на гората, по които великият старец се беше разхождал. Беше невероятно тихо. Помислих си колко силен трябва да е бил двубоят вътре в него, за да създаде едновременно от ведна страна квадратни догми, а от друга страна – може би най-антидогматичната литература на земята. Помислих си, че през цялото време той се е опитвал да стане герой сам на себе си, тоест да се самоизмисли съвършено различен от това, което природата го е създала, тъй като не е могъл да понася собствената си даденост. И тази страшна изповед и опитът му да се прероди, идват от тази посока. Темата на неговото начало, на прераждането е главен мотив у почти всичките му герои. Княз Андрей познава този момент на съвършено ново начало, дори развратният Анатоли Курагин го познава, както Нехлюдов, както Протасов, но докато литературните герои могат да се прераждат, техният създател е обречен на мъчителна борба.
Върнах се обратно към голямата къща. Там беше пристигнал цял клас деца от средно училище. Те бяха смъкнали шапките си и страхопочитателно слушаха обясненията на уредничката. Заслушах се и аз.
Тя казваше на децата, че Лев Николаевич Толстой бил на страната на революцията с цялото си сърце и душа, че той бил велик патриот, който обичал дълбоко Русия и вярвал в нейното бъдеще… и че сам Ленин казал нещо в този дух…
А аз неволно се запитах – какво наистина би станало с Толстой, ако той бе живял само петдесет години по-късно, ако беше съвременник на залеза на така омразното му висше общество и на триумфа на мужишката нравственост? Ако трябваше да стане член на Съюза на съветските писатели и да работи по предписанията на другаря Суслов (1)? Би ли имало тогава Толстой?
___________________________________
(1) Михаил Суслов (1902-1982) – съветски партиен ръководител. Член на Политбюро на ЦК на КПСС (1952-1982), завеждащ партийната идеология. Б.р.