Не зная дали разказът, който следва, е подходящ за това време на годината, току преди изтичането на старата 2022-ра, сиреч студ, вятър, къс ден, мрак, сняг и лед. Това не е зимен разказ, летен е; или по-скоро на ръба на късната пролет и ранното лято, когато е най-важно – ако се засуши, да се поливат засадените култури. Там и тогава, където и когато трябваше да поливаме, в годините на попрезрелия соц, нямаше водоноски (не, бъркам, имаше, ама на ТКЗС-то и никой не ги даваше за частно ползване), хеле пък инсталации за капково напояване; водни помпи също не се намираха, а бяха и скъпи, с непосилна цена за обикновените труженици. Но без вода не може – напояването ставаше чрез система от вàди, първобитна малко история: прокарани в земята ровове – някои укрепени с каменни плочи, други направо пръстени, по размер по-дълбоки от издълбаните върху платото Наска, но доста по-плитки от войнишки окопи, по които чрез сложна система на запищване и пропускане водата стигаше до твоята нива, дребната ти частна собственост. Облагодетелствани бяха, разбира се, онези, чиито собствености бяха най-близко до централната, главната вàда – отбивката от реката Бързия, по която водата течеше най-силно и пълно. Другите, на които нивичките бяха отдалечени, трябваше с едно почти инженерно хитроумие да насочват водата ту тук заграждайки, ту там отграждайки, че да придойде до лехите им живителна струя. Проблемът при цялата система обаче беше, че нивата не е една, нивите бяха много и често ставаха скандали и дрязги за вода. Тъкмо пуснеш водата в корените на чушките, доматите, краставиците, кукуруза, боба, тиквите и изведнъж струята секне – някой я е запушил и хайде за кой ли път към първоизточника. А пристигането до него не ставаше с вървене по пътя, ставаше с вървене по вàдата: тя на много места се разклонява и трябва плътно нея да следваш, за да намериш къде са ти спрели водата. Преминаваш през гъсталаци, през високи треви, тръни и лепливи растения (местността, където се намираше нашата градина, наричахме „Гръстята”) – изобщо неприятна работа, че и досадна. Пък когато намериш мястото, идва вече най-сложното – да се разбереш с другия стопанин как да разпределите водата. Имаше хора съвестни, добропорядъчни, които знаеха, че е по-добре да се сподели скъпоценната течност, та да има както за едните, така и за другите. Ала имаше и други – лакоми, алчни, ненаситни, които запищваха топтан, отклонявайки водата само за себе си. Същи змейове непреклонни – нищо не дават. С такива хора е извънредно трудно да се разбереш, невъзможно е даже – налитат на бой, викат, карат се, скандали вдигат: „Нема да ми пипаш водата, я съм си я запазѝл/а!”. Кавгаджии и скандалджии, чийто коравосърдечен глас ехтеше из цялата мѐра. Признавам си, най ми беше чоглаво, когато ме изпращаха да откривам къде вàдата е затъкната – неясно е какъв човек ще срещнеш, добър или лош. Да, когато е добър, е истинско удоволствие: разделяте водата по равно и стоите там да я пазите, а през това време си хортувате за щяло и нещяло: „Ти, момче, какво най ти харесва да правиш? – Във всеки случай не да поливам, най ми харесва да си чета. – А какви книги четеш? – Ами различни, но приключенските най ми мязат”. И така половин час, един час, два часа: „хубавите разговори”, за които споменава Цветан Стоянов, се получават не единствено из софийските кьошета, получават се и из селските градини, стига да намериш хубав човек за хубав разговор. За добра чест, по-често такива намирах; на ония злобните, пиперлиите, змейовете, сърдитите на целия свят по-рядко попадах. И чаках да се махнат, че да пусна водата. Ама бях нахъсан – капка не им оставях… Напук!
Като си помислим, тия вàди може да приемем за метафора на годините, на всяка година. Очакваш водата да поръси дните ти, за да бъдат реколтни и плодородни, но се появява понякога подлец някакъв, гаден и проклет, неврастеник недобронамерен, запушва вàдата и ти вгорчава живота. Кара се, крещи, вика – хич не можеш да го вденеш защо е такъв злобен. Добре, не е смогнал в живота, излъгал го е той, не му е наред, а след като нему не е наред, на всички на този свят трябва да не е наред. И като види хора, на които вàдите са пълни, с бързострелно течащи животворни води – свива му се сърцето и го хващат карастанчовите. Разлютява се той, разбеснява се – стой, та гледай фурия някаква неземна, адова змейна порода. Обикновено се оттегляш примирено – подобни хора нямат оправия, лошотията им е като природна стихия – чакаш да отмине и тогава отприщваш водата. Слава Богу, има и други – хрисими, кротки, разбрани; с тях е удоволствие да си споделите водата, да си поговорите за това какъв урожай очаквате, какви краставици ще наберете и какви тикви откъснете – сочни и сладки. Бъдещето ви се вижда светло и прекрасно – не, не само заради реколтата, но поради това, че за него сте се поразмислили с хубав човек в хубав разговор. Очарователно е…
2022 година, за съжаление, сякаш беше повече година на кавгаджиите, змейовете и злобарите, не на читавите хора. Войната в Украйна е рожба точно на такива несретници – ресантимантни, ядни, на които целият свят им е крив, че те не се чувстват добре, че не им е хубаво, че живеят в коптори и пият смъртоносен самогон. Обидени са, сърдити и нагли, мерзки планетарни мародери: бия те, стрелям те, убивам те, значи те обичам, а и ти ме обичай, че инак тежко ти!… В известен смисъл тукашните български неразбории политически са плод на подобни неразбирателства: вместо да се съберат първите ни мъже и да намерят начин да си поделят водата, че да стигне за всички, те – обратно, запушват така вàдата, че водата да тече само в собствената им градинка. Без да си дават сметка, че подобна лакомия оставя всички други ближни градинки на сухо, с оклюмали растения, с изгорели засаждения. Вàдите затова са система от такива малки канали – да стигнат до/за всички, ничия леха да не остане неполята. Само че свидетели сме на съвсем друго: скандали, караници, кавги – никой с никого не ще нищо да дели, никой с никого не ще да се кооперира за общо действие. Затова и – нека се изразим малко патетично – народната нива остава такава безводна, суха, посърнала, а реколтата от нея – спаружена и за нищо негодна. Вàдите трябва да се споделят – това ми е останало от далечното време на моето детство, не да се узурпират и обсебват. Защото ако ги узурпираш и обсебваш, не те очаква друго, освен гюрултия, суша и резил.
2022-ра – голяма гюрултия, голяма суша и голям резил…
2023-та – ?
