Венецуелската пианистка, дарена с таланта на импровизатор, изнесе концерт в Балчик, на летния фестивал на открито „Дни на класиката“. Едва ли преди това й се е случвало да сътвори за няколко минути барокова фуга в стил Бах по българска народна песен. Интервю с Габриела Монтеро.
Габриела Монтеро буквално прелетя през България – спря се за няколко часа в Балчик на 25 юли, за да изнесе концерт, и още преди изгрев на другия ден отлетя за Италия. Първото й гостуване у нас беше по покана на фондация „Академия Класика“, която организира фестивала на открито „Дни на класиката в Балчик“ и винаги се стреми да запознава меломаните с прочути имена на световната сцена. А Габриела Монтеро е сред тях – пианистка и импровизатор със забележителен талант да претворява теми от класически шедьоври, както, между другото, с голям успех са правели в своите концерти много от великите пианисти и композитори в историята – Моцарт, Бетовен, Шопен, Лист. Не че венецуелката се сравнява с тях – би било самоубийство, и като че ли никъде няма да прочетем гръмки сравнения по неин адрес. Тя е скромна – като всеки творец, който се е борил по пътя на славата и който знае какво дава и какво отнема тя.
Родена в Каракас, столицата на Венецуела, пианистката учи в Лондон и по-късно се установява в Лос Анджелис. В момента подготвя новия дом на семейството си в Барселона, защото ангажиментите й все по-често са на европейските сцени. От срещата си с пианистката установих, че роля за решението й играе и политическият контекст – по-голямата част от фамилията й вече е в изгнание заради случващото се във Венецуела.
Но разговорът ни все пак трябва да започне от музиката.
От един първи поглед към биографията ви човек остава с впечатлението, че сякаш ви е отредено от съдбата да се занимавате с музика. А дали това е благословия?
Да, определено се чувствам, сякаш съм родена да бъда музикант. Започнала съм да свиря на пиано, когато съм била буквално на няколко месеца и изнесох първия си концерт на 5 години. Въпреки че съм била много музикално дете, съм отгледана в семейство без музиканти, така че за тях това беше голяма промяна, а аз често съм си задавала въпроса искам ли да продължа като концертиращ пианист. Случвало се е много пъти. Но през последните 15 години наистина отдадох сто процента от себе си на моята музика и съм много щастлива, че го направих.
Нямах голям късмет с учителите, но имах един прекрасен преподавател в Лондон – Хеймиш Милн. Той е едновременно прекрасен пианист, прекрасен човек и учител. Но също така смятам, че животът, както и записите на великите пианисти от миналото, също са ме научили на много неща.
Възможно ли е да се научи изкуството на импровизацията, или това е дарба, която трябва да притежаваш?
Аз лично не разбирам хората, които твърдят, че могат да преподават импровизация, защото за мен импровизацията трябва да се роди в момента. Не трябва да е научена или планирана. Когато импровизирам, аз не мисля, не планирам, не правя неща, по които съм работила предварително – всичко е свежо, родено в момента. Така че наистина смятам, че това е дарба, защото е език, който говориш, и това трябва да идва много естествено.
Обичам процеса на импровизиране. Разбира се, има автори и теми, които предпочитам пред други, но аз обичам да взема една тема и да я превърна в нещо съвсем различно. Като например една поп песен, която може да стане 7-минутна фуга, която да прилича на Бах. Харесва ми да променям музиката, да я превърна в изненада за публиката. Обожавам Бах и можете да откриете неговия стил, бароковия стил, в много мои импровизации.
Един учител пречи, друг пък помага за процъфтяването на един талант. Въпрос на късмет. Марта Аргерич лично ви е окуражила да импровизирате по-често пред публика.
Да, това е вярно. Аз винаги съм импровизирала, още от дете, но попаднах на преподавател (как точно да се изразя…), който беше настроен негативно и ми каза да не го правя пред хора. Така беше в продължение на 10 години. И когато Марта Аргерич ме чу да свиря – бях на 31 и изпълних пред нея няколко пиеси от Бетовен и Шуман, но също така и малко импровизирах, тя ми каза много просто: „Габриела, ти трябва да споделяш този твой талант със света, всеки трябва да знае за него“. И така ме мотивира да си кажа: „Така е, наистина, това е част от мен, която ще споделя с публиката, и просто ще бъда себе си“. За мен беше голяма чест и привилегия да свиря с Марта Аргерич много пъти след това. Да правиш музика с нея е като бясно препускане в лунапарк – винаги има неочаквани обрати и невероятно вълнение в моментите на музициране.
Импровизация по българска народна песен, Габриела Монтеро в Балчик
Често работите с изключителни музиканти – с цигуларя Ицхак Пърлман и виолончелиста Йо-Йо Ма например участвате в специалното събитие, когато Барак Обама полага клетва като президент на САЩ през 2009 г.
Това беше невероятен исторически момент. Разбира се, беше голяма чест за нас да бъдем част от този невероятен ден в историята на САЩ, но също така беше и много емоционален, трогателен момент, защото беше като изцеление за страната, за хората, които застанаха лице в лице с предразсъдъците и проблемите си. И да се свири по този повод беше дори още по-красиво, отколкото на обикновен концерт.
Но трябва да кажа, че в повечето случаи след работния процес и концертите си тръгвам с чудесни впечатления от диригентите, оркестрите и колегите, с които си сътрудничим. Е, в края на краищата, като артист ти не можеш да мислиш твърде много за това кой те харесва и кой не, защото не винаги се получава, така или иначе. Важното е да си искрен и да си колкото може по-истински като собствен глас. Никой не уважава дори и най-големия музикант, ако е ужасен човек. Така че смятам за важно съчетаването на искреност и музициране, и с теб да се работи приятно. Аз лично имам този опит с колеги и приятели – големите музиканти наистина нямат нужда да доказват нищо, те просто правят каквото правят, по най-добрия възможен за тях начин. Е, понякога с оперните диви има някои проблеми…
Какво мислите за Ел Системата (венецуелската система за музикално образование, станала популярна по света и вече пренесена на други места извън страната)?
Аз не съм била част от Системата, само се е случвало да свиря на концерти с тях, както много други солисти. Бях винаги много добронамерена към програмата, докато не осъзнах, че това е най-добрият пропаганден метод за режима, който унищожи моята родина. И когато осъзнах, че те използват този образ и музиката, и концертите за реклама на правителството на Чавес и Мадуро, аз промених мнението си за тях. Мисля, че когато си публична личност или организация и имаш достъп до медиите, образът, който представяш, е много важен. И ако той не е реален за страна с ужасна, отвратителна криза, а светът дори не научава колко е страшно, защото никой не съобщава в новините, ако ти участваш в прикриването и създаването на този фалшив образ, ти допринасяш за падението на тази страна. Отговорността ни е да казваме на света колко е зле ситуацията във Венецуела. А те правят обратното. Така че ми се наложи да променя мнението си за Ел Системата.
Вие сте отдадена на много обществени каузи, особено в полето на човешките права. През месец май 2015 г. станахте един от тримата артисти, почетни представители на „Амнести Интернешънъл“.
Да, за първи път „Амнести Интернешънъл“ правят това. Ние сме наречени „почетни консули“, защото като артисти се борим и за човешките права. Това е голяма чест. Много съм щастлива, че ще мога да помагам да се намери правилното решение в някои ситуации, защото смятам, че всеки глас е важен и наистина вярвам, че когато известните личности дават интервюта по радио и телевизия, това е възможност да се говори за хората, които изживяват много трудни времена.
Венецуелската пианистка прекара на българска земя само няколко часа, но мисля, че беше щастлива да получи топъл прием от публиката в Балчик, която аплодира на крака нейните изпълнения на музика от Шуберт и Шуман и, разбира се, импровизациите й, за които теми предложиха присъстващите зрители. Едва ли преди това й се е случвало да сътвори за няколко минути барокова фуга в стил Бах по българска народна песен. И както отбеляза гостенката: „Вие ми подавате тема, аз я повтарям няколко пъти и нещо в мен се отключва. Тогава музиката започва да извира от мен“. Проследихме как се случва и този рецитал със сигурност ще остане паметен – и за нас, слушателите, и за изпълнителката.
