Когато видях делото на този човек, не повярвах на очите си. Той живееше в един от новите блокове зад ул. „Сребърна”, която обикаля Южния парк. И със собствените си ръце, песъчинка по песъчинка, камъче по камъче, беше направил зад блока градина. Но не обиковена градина, само с цветя и храсти. А с пътеки, насипани с борови игли. С беседка. С дървени скулптури, наподобяващи овнешки глави. С алпинеуми и възвишения, с малки пропасти и малки върхове. С едно малко, колкото окото на жаба, езерце. Всяка сутрин, още по хлад, слизаше долу и започваше да се труди. Всичко беше направил сам.
Отидох там един предиобед, дълго се въртях с колата из квартала без улици, накрая спрях на един прашен паркинг, където спокойно би могла да се заснеме финалната сцена на нелош уестърн и продължих да се лутам пеш. И накрая я видях – сред пепеляка и пушилката, сред вкочанясалите отломъци от не толкова отдавнашното строителство, градинката изведнъж заискри като изумруд. Изведнъж стъпих в друг, хладен и виолетов свят.
Разбира се, по-критичното око би могло да я нарече и кич – тези варосани камъчета, ограждащи дръвчетата, тези отрупани с рози малки, сякаш правени специално за джуджета триумфални арки, които не водеха за никъде… Седнахме на една пейка в подножието на железния резервоар за вода, водата зад гърба ни шептеше като голямо и добро същество и той започна да разказва:
– Аз съм художник. Нелош художник. Цял живот давам уроци по рисуване. Моите кандидат-студенти влизат, хората ме знаят и ме търсят.
Един ден ми се обажда Злати Згуров от Соколовци в Родопите, едно време Долно Дерекьой. Да се видим. Щял да дойде тука в София. Дойде. Синът му искал да става художник. Чул за мен. Викам, добре. Да дойде момчето.
Момчето се оказа схватливо. Влезе дърворезба, баш каквото искаше. И Злати Згуров ме покани на гости. Там, в селото си. В планината.
Посрещна ме. Обикаляме наоколо, по махалите и селата. Този човек върви тъй, сякаш цялата планина е негова. И хората го срещат тъй, сякаш цялата планина е негова. Жега, а той на раменете с ямурлук. А не се поти. Бърз в краката. И всичко вижда – и гущерчето долу, и орела горе.
– Намислил съм да ти опека едно агне. Сега ще отидем да си го избереш.
Отидохме горе при стадата.
– Най-добре е агнето да е към двайсет, двайсет и пет кила. Толкоз.
Разглеждаме агнетата. По едно време той посочи с пръст.
– Ето го нашето агне.
– На мен ми се вижда да е по-голямо – казах.
– Така е – отвърна Злати Згуров. – Това агне трябва да има трийсет и пет кила. Ама аз забравих да ти кажа. Довечера съм поканил двама гайдари – Ангел от Солища и Сивко от Гела. А те са големи мъже, като влизат вкъщи през портата, се сгъват надве. Знам ги аз. На два-три пъти ще трябва да им сипя порции като за двама-трима. Знам ги аз.
Три дена слушах гайдите и гледах планината. И като се върнах тук, си рекох, край с уроците. И се залових с тази градина.
Погледнах го право в очите. Беше сгърбен човек, очите му също бяха скрити надълбоко.
– Ти си си взел оттам и гайда – казах.
– Взех си. Ама тук няма къде да свиря. И я държа горе в апартамента в един кашон. От време на време я надуя, колкото да не ръждяса съвсем. И после изпусна въздуха.
Мина много време, откакто видях този човек. Не съм ходил повече натам, към новите блокове зад улица „Сребърна”. Не знам какво е станало с градината му. Не знам дали някой багер не я е изял хапка по хапка. Но човека виждам ясно, сякаш съм бил при него вчера. Как се прибира вечер. Как вади гайдата от кашона. Как я подушва и милва. Как я надува с въздух. И после как изпуща въздуха. И как гайдата изохва.
Този звук чувам всеки ден.
