0
1796

„Гала“ в Топлоцентралата

Участниците в „Гала“ преди представлението, фотография „Топлоцентрала“

„Гала“, идея Жером Бел, с помощта на Енрике Невеш. Асистенти на продукцията Галина Борисова и Росен Михайлов; костюми – танцьорите. Регионален център за съвременни изкуства „Топлоцентрала“, премиера 14 и 15 декември 2021 г. Събитието е част от програмата „Мигриращото тяло“ на ДНК – пространство за съвременен танц и пърформанс, НДК. С финансовата подкрепа на Министерство на културата и Френски институт в България.

Подготвяният от десетилетие проект „Топлоцентрала“ от края на миналата година вече има своя сграда и регламентиран статут като регионален център за съвременни изкуства, както и програма. Идеята е бившата топлоцентрала към Двореца на културата да се преобрази в център за съвременни изкуства, т.е. да има смесен характер, да представя значими събития от българското съвременно изкуство, но също и да кани гостуващи международни проекти. Може да се каже, че това е един реалистичен обрат в концептуалното развитие на визуалното, танцовото, театралното, музикалното и филмовото изкуство у нас. Доколкото на центъра най-вероятно му предстоят множеството начала и първи случаи, можем да се ограничим на този етап с пожелание за успех и да следим какво предстои.

Новите пространства имат притегателна сила върху градското въображение със своите неразкрити възможности. В тях се помещават търсения и отговори, опити и откази, надежди и може би истини. Около новото винаги витае аурата на възможното. От друга страна, се предполага един център за съвременно изкуство, при това регионален, да има оформена визия за всички тези очаквания, да има система, да оформи код, по който практиката на подобна институция да бъде разпознаваема. И „Топлоцентрала“ прави именно това, като дава сцената си за българската премиера на „Гала“ на хореографа и драматург Жером Бел, част от програмата „Мигриращото тяло“ на ДНК. „Гала“ на Джером Бел е представление, подготвено от няколко страници технически изисквания, четиридневна програма и няколко страници насоки за ръководителите и участниците, докато всичко останало се решава от участващите, а то никак не е малко, както ще стане ясно по-долу.

Преди представлението да е започнало, публиката заема своите места – седалките са на нива и от всяко място има видимост. Сцената е закрита от завеса в две части, разделена по средата. След въвеждащите думи светлините загасват, завесата е изтеглена в двата края. Сцената е празна, а в дъното има екран. Върху него се прожектират други сцени – открита антична сцена, театрална зала, малък подиум, който най-вероятно се помещава в стая, барокова сцена и такава от японския театър Но. Прожекцията продължава около десет минути, като всеки кадър стои няколко секунди.

Това, което следва, напълно може да се съотнесе към еклектизма на едно гала събитие. На сцената се поставя скицник А2 върху статив. На първия лист пише Балет. Отляво влиза участник, застава в средата на сцената, прави тренировка за пирует, покланя се и излиза отдясно. Така през сцената преминават двадесетимата участници. По-голямата част от изпълненията са аматьорски, дори и сред някои от тях да проличават професионални умения. Сред участниците има хора на различни възрасти, включително деца, с различна подготовка на тялото, вариращ опит на сцена, една жена е в инвалидна количка. Всеки от тях излиза на сцената, изпълнявайки същото упражнение. Ясно е, че не предстои професионално танцово изпълнение, а сценичен опит, стъпващ върху възможността за повтаряне на едно и също упражнение от всички членове на това малко общество.

Когато всички са направили същото упражнение, на сцената излиза друг участник, който разлиства следващата част – танц по двойки. И всеки излиза, хванал своя партньор, за да повторят валсовите стъпки. Някои от сцените са групови, а други индивидуални, едни са комични, а други впечатляват с изпълнението си. И през цялото време сред публиката се усеща засилващото се очакване на следващото изпълнение. Не толкова какво предстои, а какво другият от това малко танцуващо общество има да покаже. Така от високия жанр на валсовата музика се преминава през популярната лунна походка на Майкъл Джаксън, фрагмент на физически пърформанс, песен от Любо, етюд с обръч и финал на обща песен, където прочутото Ню Йорк в припева е заменено със София. В това последно изпълнение създалата се връзка между сцена и публика буквално стига връхната си точка и след затварянето на завесите аплодисментите са нестихващи. Рядкост е да бъдеш сред публика, до такава степен завладяна от фриволността на изпълнението, където хора се смеят, плачат и стоят на крака в знак на искрена благодарност за споделения опит.

Актьорите на Жером Бел запазват себе си и собствените си тела

Ако се върнем на кадрите от различни сцени в началото, можем да установим, че тяхната роля в „Гала“ е на концептуално въведение за публиката в това общо както за нея, така и за участващите пространство на театралната сцена. Сцената е празна, пише Гералд Зигмунд, и не е просто празна, а показва своята празнота[1]. Пред нас, публиката, сцената еднакво показва своята празнота и всеки има същата видимост към нея. На тази въвеждаща част може да се гледа и като на упражнение, присъщо за формата на ателието. Както участващите са имали кратко време за подготовка, така и зрителите имат тези няколко минути да наблюдават изпразнената сцена и да се подготвят за предстоящото. Подходът на Жером Бел, силно драматургичен в случая, не залита в тази ефимерност, а запазва систематична последователност при сериалната подредба на отделните сцени. Неговите актьори не слагат маската на театрала или танцьора, а запазват себе си, собственото си тяло. То носи своя индивидуален характер, с който заема роля в това сценично общество. Актьорът в представлението на Жером Бел е всъщност културното тяло вместо природното. В няколкото кратки сцени това тяло излиза на сцената, за да изпълни роля през танца, обща за всички други, с което се разкрива субектът в процес. Оголването на явлението е може би това, което буди солидарността и емпатията у публиката. Известната сериозност в аматьорското е от по-старите практики, будещи засмяната симпатия на публиката. В това разпростиране на осезаемото, което едновременно разкрива съществуването на нещо общо и отделните му вътрешни позиции, проличават форми, предвещаващи усещане за общност[2].

Подобни намерения крият риск да останат неясни, чужди или дори отхвърлени от публиката. Такъв пример е Реймънд Уайтхед, който през 2002 г. съди International Dance Festival Ireland след представление на Жером Бел, с аргумента, че се е почувствал травматизиран. Жером Бел наистина работи със социалната норма и табу на тялото и въпросното представление търси друг подход, различен от „Гала“, но не бива на бърза ръка да се отхвърля подобна критика. Тя стои в основата на съвременните разногласия по отношение на това какво може да бъде наречено танц, какво трябва да бъде тялото и дали добавянето на прилагателното „концептуално“ е достатъчно, за да признаем видяното за значеща художествена форма. В известна степен това е може би един от приносите на „Гала“. Представление, което с рационалната си форма, характер на ателие и фриволност в изпълнението успява да съчетае висока и популярна култура, да срещне хора от един град, които иначе биха се разминали, да проведе диалог за този опит. И всичко това за съвсем кратко време без последващ ангажимент. Това, което остава, е преживяното от участниците и публиката, един спомен, една идея, с която всеки да продължи.

Такава беше премиерата на „Гала“ в новия център за съвременни изкуства „Топлоцентрала“. Вече навън, докато вървя по чакъления път в посока бул. „Петко Каравелов“, отново си спомням за трудните реалистични обрати на концептуалната ни сцена.

[1] Gerald Siegmund (2017), Jérôme Bel
[2] Jacques Rancière (2010), Dissensus. On Politics and Aesthetics