Разговор с Мария Василева, създателка на галерия„Структура“, за деликатната роля на галериста като ментор и за раздвижването на пазара за съвременно изкуство у нас.
2019 беше една от годините, богати на събития за българското изкуство, откроиха се и процеси, за които си заслужава да поговорим. Някои водещи софийски галерии достигнаха достатъчно „зряла“ възраст, за да можем да поразсъждаваме за професията на галериста в нашата среда. Затова се обърнахме към водещи галеристи и изкуствоведи с едни и същи въпроси: как се изгражда галеристът, как се поддържат отношенията галерист–артист, доколко е конвертируемо съвременното българско изкуство на големите международни форуми …
Създателка на една от младите галерии в София – „Структура“, е изкуствоведката Мария Василева, която е известна специалистка по съвременно изкуство. „Структура“ стана на две години и това бе добър повод за разговор.
Преди две години създадохте галерия „Структура“, ориентирана към съвременното изкуство. Какви мотиви ви водеха тогава? Не е ли рисковано да се посветиш на съвременното изкуство, за което в България сякаш няма много купувачи?
Занимавам се със съвременно изкуство от 30 години. Всъщност това е тясната ми специалност, независимо че образованието ми на изкуствовед и дългогодишната ми работа в музейни институции са ми дали близък поглед върху цялата история на изкуството. Без това е невъзможно да разбереш логичното място на съвременното изкуство. Не съм си мечтала да откривам галерия. На практика системата ме „изхвърли“. Музеите у нас са консервативни и не обичат бунтари. Не обичат и диалог. Управляват се еднолично и това създава неприемливи за мен отношения. Но много по-страшна е липсата на познания и на новаторска визия за бъдещето. Сблъсквах се с това всеки ден в продължение на години и въпреки постигнатото (който се интересува, може да изгледа видеото) не издържах. Системата победи.
„Структура“ бе създадена с идеята да бъде място на свободния дух и професионалната работа. Беше ми писнало да се боря с посредственост и исках да покажа различен модел на поведение. И как двама души (заедно с моята асистентка Зоя Петрова) могат да правят това, което някъде и двайсет не успяват. Осъзнавах също така, че изкуството ни заслужава едно престижно пространство, което да отговаря на дългогодишните натрупвания. Пространство, което да е адекватно на най-новите тенденции по света и което да е знак, че страната ни наистина се променя. Създадох галерията не с намерението да продавам изкуство. Наясно съм с липсата на пазар, но това е и една от моите задачи – да го провокирам, създавам и оформям. Тежка, но сладка задача.
Какво е необходимо, за да станеш галерист? Да имаш собствено помещение, специално образование, подготовка, освен да обичаш изкуството?
Като гледам какво се случва наоколо, най-лесно е да станеш галерист. Кой ли не отваря галерии… Почти всеки ден се пръкват нови и нови пространства. Повечето от тях са еднодневки и показват лошо изкуство. Това много размива пейзажа и усилията на хората, които наистина разбират какво правят. Споменах по-горе от колко години се занимавам с изкуство и с изграждане на нормална среда. Това включва и активни международни контакти на различни нива, които сега ми дават възможност да работя с чужди автори и куратори и успешно да представям българско изкуство по света. Ако галеристите нямат такива амбиции, а искат да си стоят в уюта на тесния приятелски кръг и ограничените си разбирания за изкуство, това е вегетиране. Галериите не са въпрос на място, а на идеи.
В последните няколко години сякаш се наблюдава подем в българското съвременно изкуство. Откриха се нови пространства само за този вид изкуство, много от утвърдените галерии дадоха път на млади съвременни художници. Какви са вашите наблюдения – има ли раздвижване в тази област?
Определено има раздвижване (поне в София). Най-после са налице всички пластове, които са необходими за нормалното функциониране на художествената сцена – алтернативни пространства, комерсиални галерии, музеите също повече или по-малко подкрепят съвременното изкуство. Структурата е изградена и художниците имат възможности за развитие. Всичко това беше очаквано. Така се развива светът и който не го вижда, е просто сляп. Слабото звено продължава да бъде образованието във висшите училища по изкуствата. Години усилия отиват, за да се преодолее консервативното образование, което студентите получават. Обикновено тези, които искат да бъдат в крак със съвременния свят, заминават да доучват в чужбина. Това не е лошо, но се пропилява време и енергия. Една от задачите ни е да събираме „парчетата“, разпилени по цялото земно кълбо. Връщаме художниците обратно в родната им страна и ги правим част от сцената. Така тя се обогатява и разнообразява, но пътят можеше и да е по-къс. Иначе подкрепа за младите е налице от години. За мен са интересни балансът и сътрудничеството между хората в началото на тяхната кариера и по-утвърдените творци. Така се създава приемственост и здрав дух, който е важен за нашето малко общество.
Къде се намираме ние по пътя? Защо нашето съвременно изкуство, ако съдим по откупките и това, че сме малко разпознаваеми, още не може да се конкурира с показваното във Венеция или Базел?
Изкуството ни може да се конкурира на различни нива. Трябва му обаче тласък, който да го изведе навън. За мен основният проблем е, че вътре в нас има сили, които спират този процес и дърпат нещата назад. Към съвременното изкуство има отрицателна нагласа (дори в широките професионални кръгове), има много негативизъм, завист и омраза. Разбирам го като резултат от драматичната смяна на системите. По този начин мнозина намират утеха за собствените си несъстояли се кариери. Но когато в обществото няма разбиране и подкрепа за едно нещо, то трудно може да си пробие път.
Позиционирането на изкуството ни по света не може да стане и без осъзната намеса на държавата. Нарича се държавна културна политика. Съмнявам се, че тя оценява потенциала на съвременното изкуство. А трябва да се предприемат целенасочени дългосрочни действия, които засягат културата ни като цяло.
Какво е необходимо, за да бъдем включени в арт панаира за съвременно и модерно изкуство в Базел?
Това въобще не е недостижима цел. Нито е единствената. Има много интересни световни форуми. Ние вече притежаваме качество. Трябва ни финансиране. Таксите за участие са високи. Тук държавата може да помогне, а не да гледа на комерсиалните галерии с недоверие. Те също представят България по света.
Доколко един галерист трябва да е бизнесмен? Какво е вашето вътрешно усещане – в процентно съотношение кое трябва да надделява – изкуствоведът или бизнесменът?
Тепърва се уча на бизнес. Трудно ми е, но е задължителна част от работата. Има различни успешни модели. За мен много по-важни са отношенията ми с авторите. Те включват и бизнес страна, но когато доверието е изградено на основата на уважение, комуникация и разбиране на тяхното изкуство, нещата са по-лесни.
За толкова години имате достатъчно наблюдения – кои са купувачите на изкуство? Това един и същи кръг ли е? Заможни хора, художници, приятели на художниците, колекционери, млади или по-улегнали?
Палитрата е широка и мотивите са различни. Купува се за украса на дома, за офиси и хотели, за колекции. Важното за мен е, че вече има по-различно търсене. Хората пътуват по света, гледат и не могат да се задоволят с „анонимно“ изкуство. Искат нещо, което да бъде отправна точка на разговори и да ги представи като смели, дръзки и модерни личности.
Как се открива „нов“ талант – въпрос на тренирано око, на препоръка, на следене на изложби на млади автори, на мода в изкуството?
Много опит, но и нещо, което е трудно да се определи с думи, но може да се обозначи като усет. Май наистина не става дума само за професионализъм. Човек като че ли трябва да носи още нещо в себе си. Въпросът обаче е не само да забележиш някого, но и да положиш усилия той или тя да развие потенциала си в правилната посока – деликатна работа, която не винаги се увенчава с успех. Но разочарованията също са част от работата ни.
Може ли да направите прогноза – дали даден „моден“ в момента автор ще бъде търсен след 20–30 години? И обратното – че някой не толкова атрактивен за публиката художник ще бъде оценен след години?
Мога, но ги правя само за себе си и ползвам прогнозите си само в собствената си работа. Не си позволявам толкова драстично да влияя върху съдбите на хората и дори върху развитието на художествените процеси. Нека следват естествения си път. Но прогнозите не ги правя, като гледам на стъклено кълбо. Има критерии и периметри, от които се ръководя. Те включват както качеството на работата и новаторския им характер, така и реализацията им в световен план – участие в международни изложби, колекции и т.н. Всеки автор се оглежда от много страни и всяка негова крачка има значение. Да следиш всичко и постоянно да си в час – това е голямото предизвикателство пред истинския галерист, който не просто иска да продава, а да развива и издига изкуството на друго ниво.
Как се изгражда отношението галерист–творец у нас? Знаем, че на Запад определени художници се представят само от една галерия. При нас каква е практиката?
Като цяло става все по-трудно една галерия да осигури на даден художник както препитание, така и достатъчно изяви. Все повече се налага моделът на споделената работа. Много автори работят с по две–три галерии. У нас в момента се развива тенденция на алчно присвояване на творци, но и това ще премине. Вероятно е необходимо за този първоначален стадий на професионалната галерийна дейност. Дори в днешния прагматичен свят все по-ясно става, че нормалните човешки отношения трябва да доминират над всичко. Подписването на договори губи сила пред достойното поведение и моралните ценности. Поне аз предпочитам да работя така. Иначе има много неща, на които се учим в крачка и най-вече как да ценим усилията на другия и да не го прескачаме. Това засяга и художниците, и купувачите, които често се изхитрят да продават и купуват от ателиетата, като прескачат галериите. Спестените няколко лева са прекалено дребна сума, но щетите, които подобно поведение нанася, са големи. Трябва да се разбере от всички, че съществуването на галериите е важно за цялостното развитие на изкуството.
Как се отразява бумът на социалните мрежи у нас върху изкуството? Вероятно помага да се популяризират изложби, автори, но има ли и обратна страна?
Засега виждам само положителната страна от развитието на социалните медии. Помагат ни да се популяризираме, да общуваме, да се свързваме помежду си. Е, разбира се, всеки с лекота пише какво ли не в тях, но като цяло дори това не е лошо – дава ни възможност по-лесно да се ориентираме с кого си заслужава да общуваме и с кого не. Проблемът не е в социалните медии, а в липсата на специализирана журналистика и издания, посветени на изкуствата. Критериите са силно принизени. С еднакъв апломб се говори и за качествени произведения, и за пълни халтури. Това пречи на публиката да се ориентира и спира образователния процес. А той ни е нужен, за да имаме повече посетители, купувачи и колекционери. И в крайна сметка изкуството да стига до много хора и да има по-голямо въздействие върху обществото.
