
Промени ли се вашата лична дефиниция за театър през последните десет години?
Не съм сигурен, че съм имал дефиниция за театър, за да мога да я променя. Но със сигурност усещането ми за театър се промени, усещането докъде може да стигне и колко дълбоко може да се гмурне, колко може да вълнува и най-вече за какво би могъл да говори. Това се променя непрекъснато.
В този момент какво е усещането ви за театъра?
Мисля, че театърът има все още някаква неизползвана сила, почти магична, почти като суперсила и че театрални практици все повече се сещат за нея и се опитват да я ползват. Мисля, че формата се сменя, очакванията също се сменят. Много често продължавам да изпитвам също и огромни съмнения какво е всичко това и кому е нужно. И се лутам между тези две точки. Едната – на пълно отчаяние и безсмислие, а другата – на възможности за отворени врати или нови пространства. И по зигзаг се опитвам да хвана златното сечение.
Нещо по средата… Хванали ли сте го това златно сечение?
Не, понякога имам усещането, че го хващам, нацелвам го и после много бързо го губя. И трябва да започна отначало.
Как продължава „Имало едно време…“ в контекста на театъра?
Имало едно време един неразрешен конфликт. Ако започнем с това, възможността тази вечер да го разрешим на сцената, пред всички и да разберем още нещо става по-голяма.
А краят като в приказките ли ще е?
И тогава те заживели щастливо и започнали истинските им проблеми.
Какво има зад завесата на сцената?
Прах, ужас и страх от това как ще ни приеме публиката. Също така има и една такава тръпка малко преди да се вдигне завесата, че ето сега започва и няма къде да избягаш повече. Има и едно голямо пространство, в което и успехът, и провалът имат еднакво важни роли.
А през девет планини в десета…
Обикновено има или ламя, или златна ябълка. Въпросът е какъв тип опитност избираме, за да се впуснем в това пътешествие, т.е. за какво тръгваме. Обикновено, когато тръгваш нанякъде с проект, идея, желание, през девет планини в десетата се намира това, което си търсил от самото начало. Много е стряскащо, когато се окаже, че това, което намираш, не е това, което си си представял. Обаче, ако се замислиш малко повече, може би точно това си си представял, а не си знаел, че изглежда по този начин. След девет планини в десетата седи нещо, което сме си заслужили още в началото на пътуването.
Дали е така през девет Нощи в десетата?
Така е. През девет Нощи в десетата има и това, което сме акумулирали през тези девет Нощи – това, което ни е променило, това, което сме научили, мечтите, които са се разбили, и други, които са започнали да покълват.
Как бихте скицирали обществото в момент на промяна през-и-чрез театъра?
В момент на промяна има обикновено голяма дестабилизация, оттам идват и истерия, и едно синкопиране на времето, има и невъзможност да се фокализираш в нещо и да му подариш вниманието си за по-дълго време, за да можеш да се впуснеш по-дълбоко в смисъла. В момент на промяна ситуацията е по-скоро истерична, отколкото спокойна. Трудно е в такъв момент да поискаш от хората да отделят два часа, да не мислят за нищо друго, да не пипат нищо друго, да оставят всичките си проблеми отвън и да се концентрират върху история, която им разказват актьорите или която всички заедно се опитвате да разкажете. Така че в момент на промяна театърът също е объркан, защото не знае как да говори за това. Освен това в момент, когато нещата бързо се променят, е много трудно театърът да бъде реактивен на същата скорост. Защото се репетира, зрее някакъв процес, защото в театъра се занимаваме с това да артикулираме идеи, които „влачим“ от година-две или поне от няколко месеца. И тогава театърът също е дестабилизиран и не знае точно какво да прави. Но… в такива моменти възможността нещо истински интересно да се появи отнякъде, в гръб, отстрани, отгоре, отдолу също е много голяма. Когато е най-трудно, обикновено е и най-интересно. Но това, че е най-интересно, въобще не значи, че е лесно.
Думите могат ли да лекуват, ако идват от театралната сцена, точно в такива моменти на промяна?
В театъра думите могат да лекуват, могат да нараняват, да разкъсват, да сдобряват, защото сцената е място, от което се упражнява власт. Тя обикновено е малко по-вдигната и публиката е долу и гледа актьорите отдолу, те изглеждат по-високи, по-красиви, по-внушителни и понякога изглеждат почти като полубогове. И тази позиция е властова, тя носи сила, тя може да заповядва, да манипулира, тя носи мощ. Шекспир има цели монолози – в „Крал Лир“ например Корделия има монолог, в който изброява билките, които другите герои трябва да съберат, за да излекуват баща ѝ. Ако погледнем ритмически и чисто звуково как тече този монолог, това са много хармонични звуци, които наистина лекуват чисто вибрационно. Има драматургични текстове, в които лечебната сила на думите и унищожителната сила е кодирана в самия текст.
В моменти на дестабилизация не знам дали театърът може да лекува, но мисля, че има възможност да ни прави по-съзнателни, да осъзнаваме някакви неща, за които обикновено ни отнема години да се сетим. В театъра понякога този click може да стане много бързо.
В театъра има ли страх от призраците на миналото?
Има театри с много силна традиция. Има театрални традиции, които влачат след себе си наследство, което понякога може да те смаже или да те парализира, защото не е останало място за дишане, всичко е наблъскано с призраци от миналото, с традиция, с консерватизъм. В този смисъл – да, в театъра има призраци, така както и в гардероба на всяко семейство. Въпросът е да се договориш с тях и да ги помолиш да ти помогнат. Преди няколко месеца играхме едно мое представление в Париж, в един много стар театър, в който бяхме сигурни, че има призраци. Имахме непрекъснато някакви технически гафове до момента, в който аз оставих в една гримьорна половин шоколад и казах на призраците: „Това е за вас, може ли да ни помогнете тази вечер осветлението и видеото да работят, както трябва?“. И оттогава нямах никакъв проблем. Това ми струваше половин шоколад. Така че има призраци и призраци, традиции и традиции. Въпросът е в какви взаимоотношения влизаш с тях и как правиш договорките.
COVID успя ли да трансформира театъра по някакъв начин и накъде върви театърът, ако приемем, че COVID е някаква пределна точка – преди и след нея?
COVID със сигурност е пределна точка и успя да трансформира не просто театъра, а и обществата. На някакво ниво COVID успя да трансформира и човешкото същество, всеки един поотделно. Колкото и да се опитваме да го забравим, по време на COVID със страха, локдауна, изолацията и всички тези неприятни обстоятелства, които се трупаха едно след друго, човешкото същество беше принудено и почти задължено в тази самота да започне да рови надолу, надълбоко. И парадоксално се появи възможност за някакво почти носталгично слизане по една такава вита стълба в мрака, в тъмното, в тези пространства, в които никога не сме слизали досега, защото винаги е имало нещо, което да ни разсейва – смартфон, телевизор, стрийминг платформа… Изведнъж дори и тези неща вече не можеха да помагат и се появи възможност за процеп във видимата реалност. Много болезнен процеп, но той потенциално носеше възможност за носталгична саморефлексия и за едно огромно сбогуване със света, който си отива и никога няма да бъде същият, колкото и да ни се ще да не е така. Тези процеси бяха много интересни. Не съм сигурен, че в края на тези пътувания има някакви перли, които всеки може да събере и да си направи герданче от тях. Мисля, че този процес беше интересен именно като процес – като пътуване, движение, придвижване през застинали пейзажи, които винаги сме свикнали да виждаме анимирани и пълни с живот. Това съм го преживявал, като се бях записал на един брутален курс по медитация, в който медитирахме по 12 часа на ден. Тогава много бързо стигаш до точка, в която се усещаш приклещен в много тесен коридор – толкова тесен, че не можеш да се обърнеш и да се върнеш. Можеш да вървиш само напред, а срещу теб се задават всички твои нерешени проблеми, натрупани през годините, може би и от 15 прераждания преди това. И цялото това нещо много бавно идва към теб и ти не можеш да се обърнеш и да избягаш.
Може ли да има бягство без движение, да си мислим, че се движим, а да стоим на едно място?
Може, нарича се „вътрешна емиграция“. В епохата на тоталитаризма това беше единственият начин много талантливи хора да оцелеят. Много умни, образовани, пишещи хора спряха да пишат и започнаха да се занимават с преводи на класически текстове. Това също е възможност да избягаш, без да се движиш и да намериш пясъчник, в който да си играеш. И тази игра да има смисъл и за другите. Днес светът стана толкова свързан, информацията тече толкова бързо, че това намали границите, светът се сви много и вече няма къде да се бяга. От друга страна, всичко, което ни се случи през последните 2–3 години, направи вътрешната емиграция почти невъзможна. Пространствата за бягство ни бяха отнети постъпателно, малко по малко. Когато няма къде да бягаш, трябва да се обърнеш към неразрешените проблеми и да ги вземеш под внимание.
Театърът не беше ли такова пространство за бягство?
Театърът винаги е бил такова пространство за бягство, но това работи в мирно време. А ние не живеем в мирно време. И тогава големият шок идва от това, че започваш да изпитваш и чисто етичен проблем, докато репетираш или разказваш някаква история. И става много трудно да сдобриш тези две неща, защото всички живеем на тази планета, в този свят. И тогава как в състояние на война ти да продължиш да правиш това, което си правил цял живот? Независимо колко е поетично и с каква доброта е изпълнено, независимо колко е красиво, как така това нещо може да продължи, след като го има този паралелен разказ и той не е измислен, той се случва в момента, в който говорим.
Театърът и всичко, което е свързано с изпълнителски изкуства, биха могли да създават много кратки мигове на помирение. И то помирение не между враждуващи групи, а на помирение между теб и действителността, такава каквато я живееш или си длъжен да я понасяш в момента.
***
Европейската инициатива Нощ на театрите ще отбележи своята юбилейна десета година в България и на 19 ноември ще събере във вълнуващо събитие стотици съдържания в десетки български градове. Организаторите на Нощта се обединиха около посланието „През девет нощи в десетата“, защото „да пътува човек в нощта е страшно. Луната създава безброй пътеки. И повечето не водят никъде. Но в останалите нощта е скрила всичките си тайни, цялата си мъдрост. Да минем през девет Нощи, ни научи на много неща. Най-вече, че по време на Нощта си е страшно… интересно и неповторимо“.
Цялата програма и всичко актуално следете в официалния сайт, във фейсбук, инстаграм и Viber Community на инициативата.