Ще продължа темата, която започнах в предното си есе – самодейните литературни четения в Софийския държавен университет (така се казваше тогава) „Климент Охридски“ от първата половина на 60-те години. Всъщност тези четения, продължили само някой и друг семестър, бяха невинаги литературни – доколкото бяха общодостъпни както за слушатели, така и за рецитатори (всеки можеше да вземе думата и да издекламира поредната си творба), наред с талантливите, от тяхната трибуна прозвучаха и не особено талантливи, дори и откровено бездарни строфи. Така че онова, което ги превърна в събитие, бе не толкова литературата, колкото тяхната гражданственост, самодейният им характер, относителната им независимост от системата. Най-честите участници в тях бяха както най-изявените ни и натрупали книжовен престиж автори, така и току-що прописали младоци със съмнителен художествен потенциал. Декламираха ярки, талантливи, утвърдени имена като Константин Павлов, Николай Кънчев, Стефан Цанев, Любомир Левчев, Недялко Йорданов, Иван Цанев, Иван Динков, Марко Ганчев, Божидар Божилов, Добри Жотев, Радой Ралин, Калин Донков, Петко Братинов, Иван Коларов, Васил Станилов, Александър Миланов и много други безспорни таланти. На сцената дебютираха обаче, при това още по-патетично, напористо и показно, и посредственици, които очакваха (така и не го дочакаха) рециталът да ги превърне в автори и авторитети.

Онова, което обединяваше всички участващи като декламатори, като слушатели и като организатори във форума, бе неговият неформален, неговият спонтанен характер, самодейността му. Тъкмо тази му самодейност откри възможността в 65-а и в 272-ра аудитория на СДУ да прозвучат и наистина талантливи граждански строфи, строфи на социалния протест, строфи, за които друга трибуна под слънцето на мира и социализма нямаше – цялото официално обществено пространство пустееше и немееше под господството на непроницаемата партийна цензура върху словото – било то художествено, или гражданско. Пък и не за да слушаме партийно-правителствени дитирамби бяхме придошли от всички факултети (че и извън факултетите) ние, слушателите. Декларативни строфи от порядъка на „Води ни, партийо, води ни под бойките си знамена!” ние можехме ежедневно да четем, препрочитаме и слушаме и в изобилните казионни медии.

Това рецитаторите усещаха и разбираха прекрасно, те съзнаваха какво очаквахме от тях и от катедрите на двете споменати аудитории не прозвуча нито една конюнктурна строфа. Дори когато един лакей на тоталитарния режим (лакей въпреки несъмнения си художествен талант – едното не изключва другото, декларативността може да бъде както анти-, така и пропартийна) като Любомир Левчев четеше не стиховете си в прослава на Партията ръководителка, а лирика, както и неконюнктурни, свободолюбиви творби на социалния протест като „Плач за разрязаните панталони“. В стихотворението поетът пресъздава скучния следобед на провинциалния град – един следобед, в който квартални милиционери хващат и пребиват на улицата един юноша само защото е носил тесни панталони. След което срязват с ножица панталоните му и момчето хуква по улиците на града с – както пише поетът – „разрязани крачоли, като разрязани вени“. Да, партийният апаратчик Левчев е писал и такива творби, а тъкмо такива граждански строфи, такива драматични изповеди искахме да чуем ние през вечерите и нощите на 65-а и 272-ра аудитория – такива и чухме.

Така самодейни, независими и граждански по своята природа, рециталите в двете аудитории превръщаха и участващите в тях автори, и нас, слушателите, в независими граждани – поне за по няколко часа седмично, докато кънтеше и ечеше събитието. А то наистина кънтеше и ечеше. Защото строфи, подобни на споменатите, ни караха да викаме и приветстваме с пълни гърла, да ръкопляскаме, докато дланите ни изтръпваха, да насърчаваме и окуражаваме поетите на трибуната, които пък нас насърчаваха и окуражаваха с все по-дръзките си строфи. Нашите аплодисменти имаха едно решаващо предимство пред аплодиращите партийните конгреси и пленуми послушковци – те бяха не служебни, а спонтанни и искрени – демонстрация и изказ на собствения ни вътрешен глас, нашето автентично, нашето биографично и възродено аз. Което потърси и намери своята легитимация – ако не на барикадата, то поне в самодейната аудитория.  

Спомням си например каква луда възторженост предизвика гражданската сатира на Константин Павлов за цар Траян с козите уши, спомням си и взривилия аудиторията „Личен контакт“ на Радой Ралин – един контакт, който държавникът на царството осъществява с поданиците си чрез тайни подслушвателни уредби. „Под небосклона – седем милиона микрофона!“ – завършваше сатирата на Радой. Спомням си и (все в този дух) една епиграма на Донка Райнова, която също ни хвърли в луд екстаз:

Преди, по време на борбите,
си слагахме главите във торбите.
Ала отдавна стихнаха борбите
и мислим вече само за торбите.

(Тук за по-младия читател, който никога не е вкусвал (и дано никога не вкуси!) меда и жилото на партийната грижа за човека, се налага да поясня какво са борбите и торбите. Става дума за онези звани и самозвани партизани и нелегални, ятаци, комунисти и ремсисти, гордо себепрепоръчващи се като антифашисти. След деветосептемврийския преврат всички те престанаха да бъдат (доколкото изобщо са били) борци и станаха номенклатурчици от първата фаланга, награбиха цели торби номенклатурни привилегии и благодарение на мнимия си антифашистки актив си спретнаха под егидата на общонародното равенство битие в невиждан разкош.) Спомням си и прозвучалата малко преди безвъзвратното закриване на литературните четения сатира на Добри Жотев „Приказка за кукумявката“ – една низвергната, една дискриминирана кукумявка, която чрез своето „кукумяу!“ съобщава упорито на света, „че горе, на таваните се размножават мишки..“. „А другите съобщения ги правят други птици. И те са си добре“ – завършваше поемата на Жотев. Завършваше с патоса, с който Константин Павлов закопня (също в рамките на рециталите) сред нестихващите надпявания на сладкопойните славеи най-после да гракне „поне един-единствен гарван“, за да му каже истината – страшната!

Тази грозна и страшна, но заедно с това и неподправена истина, истината за нас самите, за мракобесието и лакейщината, в които тънехме, бе, ако не открито заявена, то поне недвусмислено намекната в самодейните литературни четения в Софийския държавен университет. Четения, които с времето набраха популярност, слухът за тях плъзна из столицата и започнаха да ги посещават и хора извън университета – студенти и преподаватели от други учебни заведения, средношколци, че дори и обикновени столичани. Всички идвахме с упование и вълнение, а още по-развълнувани си тръгвахме. Развълнувани, обнадеждени и малко поуплашени. Уплашени не от това, че ще ни арестуват, макар че в държава като НР България и това не беше изключено – уплашени, че това вълшебство, тази неочаквана и чудотворна свобода на себеизява няма да продължи дълго, че изневиделица ще дойде някой свише и ще ни отнеме това скъпоценно, това безценно благо. Страховете ни се оказаха основателни – неоснователно се оказа упованието ни. Защото не след дълго самодейните литературни четения бяха закрити. С един държавнически замах Партията-ръководителка си прибра обратно искрицата гражданска свобода, която като че ли по погрешка, по недоглеждане ни беше отпуснала за някой и друг семестър.

Как и защо се случи всичко това, ще разкажа в следващия си мемоар.