Начало Идеи Гледна точка Гаринча
Гледна точка

Гаринча

19266
Вивиан Майер, Ню Йорк, 1956 г.

Площадът беше кръгъл, настлан с големи гранитни павета. В средата растеше огромен платан със сива като кожата на слон кора. На мястото на цифрата 12 имаше неголяма старинна църква, на мястото на цифрата 6 имаше музей. А съответно на 9 и 3 – две кафенета с масички отвън. И двете бяха чисти, цветни, модерни. Едното беше по-голямо и от сутрин до вечер беше пълно. Навярно защото слънцето го огряваше през по-голямата част от деня. Другото тънеше в сянка. И някак туристите го отбягваха.

Не можеш да разбереш зигзагите на туристите. На едното място тече пълноводна река, на другото – суша. Собственикът на празното кафене повика консултанти по маркетинг, те взеха нелоши хонорари и му дадоха съвет да чака, да се зареди с търпение и да чака. Персоналът да си върши съвестно работата, вътре да е чисто, стоката, сладкишите, тортите, закуските и сандвичите да са пресни. И да се чака. То е както при вятъра, обясниха консултантите. Един ден духа натам, друг ден насам. Ще дойде и вашето време, казаха консултантите, докато се надигаха и дискретно попипваха джобовете на саката си.

Собственикът се въоръжи с търпение. Купи си кафяви пурети, сядаше на един стол отвън, запалваше пуретата си и чакаше вятърът да смени посоката си. Край него се завъртя една оранжева котка и той я осинови. И скоро тази сцена се превърна в запазена марка на кафенето – отвън седи добре облечен мъж, пуши пурета, а в скута му се е разположила оранжева котка.

Веднъж край него мина приятел от детинството. Седна на масичката, разговориха се. Собственикът му описа неприятната ситуация.

– Не става, братче. Какво ли не опитах. Исках да направя истинско кафене. И вътре, и отвън да ухае на кафе. Мислех, че това ще е достатъчно. Оказа се, че не е. Тогава наех за сервитьорки две хубавелки, дългобедри момичета. Уших им специални тоалети. Залепих им изкуствени мигли. Даже ги пратих на солариум. Не ще и не ще. Не става. Момичетата стърчаха пред кафенето, кикотеха се, пушеха. И накрая напуснаха. Какво да правят при мен, като няма пари. А бях им обещал, че ще се спукат от бакшиши.

Отсреща виждаш какво е. Фраш. А при мен най-много някоя възрастна двойка да влезе, и то не за да консумират, ами, представяш ли си, дядото да се изпикаел. Сложих такса едно евро за тоалетната. Започнаха да се сърдят, да негодуват.

Приятелят беше запален футболен фен. Като чу историята, той му припомни една случка с великия Гаринча. Пак така две кафенета, едно до друго. Едното кафене се пръска по шевовете, другото седи празно и собственикът му кърши ръце. Но веднъж оттам минал великият Гаринча. Веднага оценил ситуацията и влязъл в празното кафене. Поръчал си нещо, седнал на една от масичките. После платил и си излязъл. Хората, разбира се, веднага го разпознали. Натрупали се за автографи. Заприиждали в кафенето. Собственикът грабнал стола, на който седял Гаринча и го заковал на стената. И край, проблемът му бил решен за години напред. В това кафене е идвал Гаринча, разправяли си един на друг клиентите. Седял е ей на този стол, дето е закован на стената.

– Нещо такова ми трябва – каза собственикът на приятеля си. – Един Гаринча. Ама откъде да го взема?

– Няма откъде да го вземеш – съгласил се приятелят. – Най-добре ще направиш, ако затвориш кафенето. И отвориш плод-зеленчук.

И собственикът така и направил. Затворил кафенето и отворил плод-зеленчук. От тази промяна пострадала най-много котката. Тя се опитала да се излегне в щайгата с мандарините, така и така цветът ѝ бил същият, но собственикът преценил, че котка в мандарините в никакъв случай не е добра атестация и се принудил да я изгони.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора