Начало Идеи Актуално Гей прайд в отсъствие на паметника?
Актуално

Гей прайд в отсъствие на паметника?

1778

На официалния сайт на София Прайд пише:

Прайдът е мирно шествие на лесбийки, гей мъже, бисексуални и трансполови хора (ЛГБТ), както и на техните приятели, което съчетава социално-политически протест с развлекателни елементи.
Думата „прайд“ идва от английската дума pride, която означава гордост. Идеята зад избора на тази дума произтича от системното налагане на срам у ЛГБТ хората – векове наред те са били заклеймявани и потискани като болни, ненормални и недостойни да живеят открито и наравно с хетеросексуалните. Прайдът е израз на гордостта на ЛГБТ хората от това, че са такива, каквито са, и на смелостта да отстояват достойнството си.
Прайдовете се появяват в началото на 70-те години на ХХ век в САЩ като отбелязване на годишнина от сблъсъците в нюйоркския бар „Стоунуол“ в късните часове на 27 юни 1969 г.
По онова време хомосексуалността в Съединените щати е все още незаконна и полицията често организира изненадващи хайки в гей заведенията, като арестува и малтретира посетителите им. Нерядко имената на арестуваните се обявявали публично, което проваляло кариерата и живота на много от тях.
Прайдът не е демонстрация. Това е събитие, което цели да покаже на света, че ние не сме „сбъркании не заслужаваме да бъдем дискриминирани, заради сексуалната си ориентация.

Започваме с този цитат, за да бъде припомнено какво е това, което се случва традиционно пред ПСА (Паметника на съветската армия) през последните години. Погрешно събитието е наричано „парад“, оттам и негативното твърдение, че ЛГБТ общността „парадира“ или с други думи – агресивно натрапва своята визия за света и живота, с което, естествено, възбужда подобна агресивна реакция у тези, които имат друга визия. „Да правят каквото искат, само да не ми парадират“, са думите, с които се изразява толерантно отношение, като дебело се намеква, че ако ми парадират, ще ядат бой.

Най-вероятно изборът на локация за провеждане на Прайда е мотивиран от функционално-прагматични съображения. Но нека припомним и каква е историята на това място, което в миналото се е наричало Княжеска градина. За да не се разпростираме надълго и нашироко, в кратката статия на Уикипедия четем:

До Освобождението там е имало голяма ливада, заблатявана от водите на Градската вада. Тази река е идвала откъм ул. „Солунска“, наводнявала блатата около Народния театър и се вливала в Перловската река. През зимата ливадата замръзвала и там организирали музикални увеселения и пързаляне с кънки.
През 1882 г. по идея на княз Батенберг градският градинар Карл Бетц (1850–1925) създава на това място първата зеленчукова и овощна градина и построява 4 павилиона за цветя, а десетина години по-късно тя е оформена като ботаническа градина.
Още с пристигането си през 1887 г. княз Фердинанд I кани от Пловдив швейцарския градинар Л. Шевалас да преработи алейната мрежа, да построи остъклени павилиони за цветарници и да обогати растителността в Ботаническата градина. От Австрия е извикан и градинарят Й. Келерер, за да оформи голям алпинеум с няколко хиляди редки видове. През 1903 г. е изградена елегантна сецесионова чугунена ограда с каменни стълбове от арх. Георги Фингов (1874–1944).
През 1936 г. със средства на цар Борис III архитектите Любен Нейков и Тотю Горанов изграждат там „царска детска градина“ с лабиринт, басейн, летен и детски театър за 600 деца, малък медицински пункт и кът с цветя от Мала Азия, Кавказ, Пирин, Рила и Родопите.
В южния край на градината е обособен софийският зоопарк, който просъществува там до 80-те години на XX в.
През 1954 г. в градината е издигнат паметник на Съветската армия.

Според лаконичната историческа справка дясно-консервативното управление се е отнесло към този столичен терен по един, да го наречем, романтичен начин – цветя, деца и т.н. Разбира се, от гледна точка на последвалия ляво-прогресивен режим князете и царете са потисници и такива техни жестове само хвърлят прах в очите на угнетения народ. Затова комунистическите управници издигат на същото място висок пиедестал и върху него поставят впечатляващи с размера си фигури, централната от тях на съветски войник с вдигнато над главата оръжие, за да е ясно на кого трябва да се благодари за ликвидирането на потисничеството.

Официалното отношение към хомосексуалните и при едната, и при другата власт е репресивно. Доста по-късно тяхната борба за права започва да дава известни резултати.

Както казахме, решението София Прайд да се организира в Княжеската/на паметника на Съветската армия градина най-вероятно произтича от факта, че даденостите на пространството са подходящи за събиране на много хора в центъра на столицата, без да се възпрепятства уличното движение например. Но е възможно да бъде отбелязано и неговото символно измерение.

Там, където се извисява символът на тоталитарната репресия – в директна връзка със съветския модел, подчинил собствените ни национални цели, се издига глас за независимост, равноправие и свобода. Има смисъл.

Както се спомена, и Царство България е било с реакционни нагласи, а в определен период – обвързано с чужд тоталитарен режим, също толкова жесток, макар и от другата страна на политическия спектър. За разлика от монархическата власт обаче, „народната” е сметнала за по-целесъобразно да не си играе с алпинеуми и цветни лехи, за да подлъгва поданиците, а сериозно да наложи пропагандната си теза, като я облече в желязо и гранит. И така паметникът от средата на петдесетте бие по силата на внушението си всички предишни прояви на репресивна доминация. Статистиката показва, че това не е случайно, защото жертвите на режимите в комунистическия лагер са повече от всички останали.

Затова и желанието такъв паметник да бъде демонтиран е съвсем обосновано. Няма разумна причина една тежка пропагандна конструкция да бъде запазвана, защото ако съхранението на паметта е важно, то още по-важно е да се отстраняват инструментите, с които паметта се манипулира и корумпира. А ПСА е такъв инструмент. Благовидният претекст, че монументът е издигнат в чест на героите, жертвали живота си за победата над хитлеро-фашизма, не може да бъде приет – истинската признателност към подвига не се изразява по такъв начин, защото така фактически се продължава онова, срещу което е била борбата.

От няколко дни пиедесталът е празен. Фигурите са свалени.

Ако София Прайд отново се проведе на традиционното място, символният сблъсък ще е изгубил една от своите опредметени страни, множеството няма да изглежда натиснато от военния ботуш. И в тази връзка нека обясним защо въобще предлагаме на вниманието ви този текст.

Стана дума за обвинението, че ЛГБТ хората „парадират“ и затова събитията им – уж мирни, шарени и весели – предизвикват агресия. Въпросът е, че точно тези, които ги обвиняват, нямаха нищо против пропагандното парадиране, бетонирано в паметника десетилетия наред. И когато започна демонтажът, същите бяха склонни на физическа саморазправа, нищо че иначе не обичат някой да им парадира.

Ама едното е светиня, а другото – разврат, така се оправдава избирателната критика по отношение на парадирането, но ЛГБТ общността с голямо основание изразява несъгласие. Равни човешки права, свобода и любов – това е истинската светиня, отговарят те. И е така.

Всъщност повдигнатите теми са по-сложни, отколкото изглеждат, и не бива да бъдат опростявани. Но конкретните обстоятелства ни изкушават да завършим с това, че щом парадът на тоталитарната КПСС-БКП пропаганда вече не разполага с един от най-нахалните си образи в градската среда, може би е дошъл моментът и за преобразяване на Прайда – дали да не си намери друго място и форма, въпреки че там е удобно?

Истинското питане обаче е друго – докога ще има Прайд? В много от речите, които се произнасят на неговите трибуни, се казва точно това – ние не парадираме, а се борим, защото все още сме обект на дискриминация, най-голямата ни радост ще дойде тогава, когато няма да е необходимо да организираме това събитие.

А истинското питане зад това за Прайда е – докога ще има нужда който и да било да се бори за отстояването на естествените си права, признати като такива от цивилизования свят. Сигурно отговорът и надеждата са някъде там, където репресията и унищожението не получават статут на добротворчество, а не дай Боже, и на святост.

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.

Свързани статии