На официалния сайт на София Прайд пише:
Прайдът е мирно шествие на лесбийки, гей мъже, бисексуални и трансполови хора (ЛГБТ), както и на техните приятели, което съчетава социално-политически протест с развлекателни елементи.
Думата „прайд“ идва от английската дума pride, която означава гордост. Идеята зад избора на тази дума произтича от системното налагане на срам у ЛГБТ хората – векове наред те са били заклеймявани и потискани като болни, ненормални и недостойни да живеят открито и наравно с хетеросексуалните. Прайдът е израз на гордостта на ЛГБТ хората от това, че са такива, каквито са, и на смелостта да отстояват достойнството си.
Прайдовете се появяват в началото на 70-те години на ХХ век в САЩ като отбелязване на годишнина от сблъсъците в нюйоркския бар „Стоунуол“ в късните часове на 27 юни 1969 г.
По онова време хомосексуалността в Съединените щати е все още незаконна и полицията често организира изненадващи хайки в гей заведенията, като арестува и малтретира посетителите им. Нерядко имената на арестуваните се обявявали публично, което проваляло кариерата и живота на много от тях.
Прайдът не е демонстрация. Това е събитие, което цели да покаже на света, че ние не сме „сбъркани“ и не заслужаваме да бъдем дискриминирани, заради сексуалната си ориентация.
Започваме с този цитат, за да бъде припомнено какво е това, което се случва традиционно пред ПСА (Паметника на съветската армия) през последните години. Погрешно събитието е наричано „парад“, оттам и негативното твърдение, че ЛГБТ общността „парадира“ или с други думи – агресивно натрапва своята визия за света и живота, с което, естествено, възбужда подобна агресивна реакция у тези, които имат друга визия. „Да правят каквото искат, само да не ми парадират“, са думите, с които се изразява толерантно отношение, като дебело се намеква, че ако ми парадират, ще ядат бой.
Най-вероятно изборът на локация за провеждане на Прайда е мотивиран от функционално-прагматични съображения. Но нека припомним и каква е историята на това място, което в миналото се е наричало Княжеска градина. За да не се разпростираме надълго и нашироко, в кратката статия на Уикипедия четем:
До Освобождението там е имало голяма ливада, заблатявана от водите на Градската вада. Тази река е идвала откъм ул. „Солунска“, наводнявала блатата около Народния театър и се вливала в Перловската река. През зимата ливадата замръзвала и там организирали музикални увеселения и пързаляне с кънки.
През 1882 г. по идея на княз Батенберг градският градинар Карл Бетц (1850–1925) създава на това място първата зеленчукова и овощна градина и построява 4 павилиона за цветя, а десетина години по-късно тя е оформена като ботаническа градина.
Още с пристигането си през 1887 г. княз Фердинанд I кани от Пловдив швейцарския градинар Л. Шевалас да преработи алейната мрежа, да построи остъклени павилиони за цветарници и да обогати растителността в Ботаническата градина. От Австрия е извикан и градинарят Й. Келерер, за да оформи голям алпинеум с няколко хиляди редки видове. През 1903 г. е изградена елегантна сецесионова чугунена ограда с каменни стълбове от арх. Георги Фингов (1874–1944).
През 1936 г. със средства на цар Борис III архитектите Любен Нейков и Тотю Горанов изграждат там „царска детска градина“ с лабиринт, басейн, летен и детски театър за 600 деца, малък медицински пункт и кът с цветя от Мала Азия, Кавказ, Пирин, Рила и Родопите.
В южния край на градината е обособен софийският зоопарк, който просъществува там до 80-те години на XX в.
През 1954 г. в градината е издигнат паметник на Съветската армия.
Според лаконичната историческа справка дясно-консервативното управление се е отнесло към този столичен терен по един, да го наречем, романтичен начин – цветя, деца и т.н. Разбира се, от гледна точка на последвалия ляво-прогресивен режим князете и царете са потисници и такива техни жестове само хвърлят прах в очите на угнетения народ. Затова комунистическите управници издигат на същото място висок пиедестал и върху него поставят впечатляващи с размера си фигури, централната от тях на съветски войник с вдигнато над главата оръжие, за да е ясно на кого трябва да се благодари за ликвидирането на потисничеството.
Официалното отношение към хомосексуалните и при едната, и при другата власт е репресивно. Доста по-късно тяхната борба за права започва да дава известни резултати.
Както казахме, решението София Прайд да се организира в Княжеската/на паметника на Съветската армия градина най-вероятно произтича от факта, че даденостите на пространството са подходящи за събиране на много хора в центъра на столицата, без да се възпрепятства уличното движение например. Но е възможно да бъде отбелязано и неговото символно измерение.
Там, където се извисява символът на тоталитарната репресия – в директна връзка със съветския модел, подчинил собствените ни национални цели, се издига глас за независимост, равноправие и свобода. Има смисъл.
Както се спомена, и Царство България е било с реакционни нагласи, а в определен период – обвързано с чужд тоталитарен режим, също толкова жесток, макар и от другата страна на политическия спектър. За разлика от монархическата власт обаче, „народната” е сметнала за по-целесъобразно да не си играе с алпинеуми и цветни лехи, за да подлъгва поданиците, а сериозно да наложи пропагандната си теза, като я облече в желязо и гранит. И така паметникът от средата на петдесетте бие по силата на внушението си всички предишни прояви на репресивна доминация. Статистиката показва, че това не е случайно, защото жертвите на режимите в комунистическия лагер са повече от всички останали.
Затова и желанието такъв паметник да бъде демонтиран е съвсем обосновано. Няма разумна причина една тежка пропагандна конструкция да бъде запазвана, защото ако съхранението на паметта е важно, то още по-важно е да се отстраняват инструментите, с които паметта се манипулира и корумпира. А ПСА е такъв инструмент. Благовидният претекст, че монументът е издигнат в чест на героите, жертвали живота си за победата над хитлеро-фашизма, не може да бъде приет – истинската признателност към подвига не се изразява по такъв начин, защото така фактически се продължава онова, срещу което е била борбата.
От няколко дни пиедесталът е празен. Фигурите са свалени.
Ако София Прайд отново се проведе на традиционното място, символният сблъсък ще е изгубил една от своите опредметени страни, множеството няма да изглежда натиснато от военния ботуш. И в тази връзка нека обясним защо въобще предлагаме на вниманието ви този текст.
Стана дума за обвинението, че ЛГБТ хората „парадират“ и затова събитията им – уж мирни, шарени и весели – предизвикват агресия. Въпросът е, че точно тези, които ги обвиняват, нямаха нищо против пропагандното парадиране, бетонирано в паметника десетилетия наред. И когато започна демонтажът, същите бяха склонни на физическа саморазправа, нищо че иначе не обичат някой да им парадира.
Ама едното е светиня, а другото – разврат, така се оправдава избирателната критика по отношение на парадирането, но ЛГБТ общността с голямо основание изразява несъгласие. Равни човешки права, свобода и любов – това е истинската светиня, отговарят те. И е така.
Всъщност повдигнатите теми са по-сложни, отколкото изглеждат, и не бива да бъдат опростявани. Но конкретните обстоятелства ни изкушават да завършим с това, че щом парадът на тоталитарната КПСС-БКП пропаганда вече не разполага с един от най-нахалните си образи в градската среда, може би е дошъл моментът и за преобразяване на Прайда – дали да не си намери друго място и форма, въпреки че там е удобно?
Истинското питане обаче е друго – докога ще има Прайд? В много от речите, които се произнасят на неговите трибуни, се казва точно това – ние не парадираме, а се борим, защото все още сме обект на дискриминация, най-голямата ни радост ще дойде тогава, когато няма да е необходимо да организираме това събитие.
А истинското питане зад това за Прайда е – докога ще има нужда който и да било да се бори за отстояването на естествените си права, признати като такива от цивилизования свят. Сигурно отговорът и надеждата са някъде там, където репресията и унищожението не получават статут на добротворчество, а не дай Боже, и на святост.
