Книгата на журналиста Димитър Сотиров е създадена след сериозно проучване на личния архив на оперната певица. Предлагаме първа глава от нея.

Авторът, познат от радиоефира и от телевизионния екран, е направил интервюта с приятели, близки, колеги на изпълнителката и е ползвал архивите на световни оперни театри като „Ла Скала”, „Метрополитън” и „Реджо ди Парма”. Сред споделилите спомени за Гена Димитрова са Хосе Карерас, Пласидо Доминго, Никола Мартинучи, Мирела Френи, Анна Томова-Синтова, Никола Гюзелев, Райна Кабаиванска, Веселина Кацарова и др.

Животът на сопраното е разказан в 30 глави по азбучен ред. В отделна глава са поместени части от изказвания и интервюта на Гена Димитрова. Два текста в изданието са написани от проф. Александър Йосифов и проф. Боянка Арнаудова. Като безплатно приложение към книгата има аудиодиск със записи от Златния фонд и от Фонотеката на БНР с арии на Гена Димитрова от опери на Верди, Пучини, Понкиели, Маскани, Джордано, Ал. Йосифов в съпровод на Софийската филхармония и на Симфоничния оркестър на БНР.

Димитър Сотиров, „Гена Димитрова от А до Я”, С, 2012

Беглеж

Не е необходимо особено въображение, когато човек види родния дом на Гена Димитрова, за да разбере, че всичко около него напомня на оперен декор. Улицата, която води до там, е тясна, вие се надясно и наляво и изведнъж, след остър завой наляво, пред погледа заедно с къщите от двете страни на пътя горе, на близкия баир, блясва църквата. По малка пътека, която започва почти от дома на Гена, се стига до нея. Декор, за какъвто и най-добрите сценографи на италиански опери могат само да мечтаят! Именно сред този естествен декор, в скромна селска къща се ражда и израства едно неземно дарование. Дете като всички останали и не съвсем. Комшийка казва често в детските й години: „Наша Гена като пее и падат циглите от къщата”. Иначе и тя, като всички останали свои връстници, пасе биволи, заедно с родителите си с торбичка на рамо се труди на нивата, помага във всичката къщна работа. „От дете си беше речовита и хората в Беглеж я обичаха. Растяхме буйни, но със страх от родителите си – никоя не можеше да излезе навън сама, не ни пускаха”, разказва за онези отминали дни Надка Илиева, съседка и близка приятелка на Гена. „Познаваше хората, само като ги погледне – кои са добри, кои са злобни…”, допълва тя.

Години по-късно, когато нейният дом е светът, Гена си спомня за онова време така: „Отиваме да правим „Селска чест” във Флоренция при един голям режисьор –  Пуджели, и той ме пита: „Кажи ми къде си учила тази роля?” Отговарям му: при баба ми, сицилианките не са нищо пред строгостта на моята баба. Не даваше да подадеш ръка на мъж.”

Сестрата на оперната прима Надка разказва за първите уроци по отношение към света, получени у дома: „Нашите родители ни учеха не само на дисциплина, но и да бъдем честни, откровени и преди всичко да уважаваме хората. Моята майка казваше така: „Като излезеш от къщата навън и срещнеш човек, ще му кажеш „Добър ден” или „Добра среща”. Това ни беше като азбуката. И Генчето също го правеше, и хората на село тогава се уважаваха. Доволна съм от родителите ни, че с тяхната строгост са ни възпитали добре и че станахме хора, а да не говоря за Генчето, че покори света”.

Именно строгата патриархална среда в това, сякаш сгушено в пазвите на времето селце формира ценностите, които впоследствие ще се окажат незаменими при изграждането на нейната феноменална кариера. „За времето това беше нормално. Затова израснахме свестни хора. Бяхме обикновени селски деца, но знаехме, че за да бъдем нещо повече в бъдеще, трябва да научим много повече – разказва сестрата на Гена. – И двете имахме много щастливо детство. Родителите ни бяха безкрайно трудолюбиви, но и природно интелигентни хора. Всичко, което беше ново и ние го харесвахме, те също го приемаха. Бяхме отличнички, пеехме в хорове и те се гордееха с нас. От малки ни водеха да берем царевица, да жънем, да гледаме животни. Оставяха ни вкъщи, когато имахме да учим. Но и ние не си позволявахме да нарушаваме тяхната дума”.

„Не си спомням Гена да е участвала в махленските ни „войни”, които често водехме като деца, стоеше по-настрана, беше много вглъбена в музиката и в учението”, разказва съученичката от гимназията Милка Георгиева. „Растяхме заедно, ходехме по гората, по поляните, по ливадите, по нивите – там, където оряха родителите ни, – спомня си роднина на примата. – Сутрин, като тръгваха баща ми, чичо ми – таткото на Гена, с кравите, с каруците, слагаха ни отзад в едни черги и спяхме до нивата, в местността „Оная река”. Там закусвахме и играехме до старата ни воденица. Ходехме с кравите, а чичо Мачо имаше два бивола, които не слушаха, и аз се качвах на единия от тях и с няколко крави вървях напред, през гората, до близкото пасище. До късно, до 10-11 клас всяко лято ходехме на ливадите. Гена готвеше с майка си, правеха сладки. Зимно време се пързаляхме по пътеката от църквата до нас.” „Имахме много хубаво детство, въпреки че родителите ни караха още от малки да работим и никой не ни жалеше – разказва приятелката от детинство и съученичка от гимназията Надежда Гъркова. – Майките ни, като отидеха на работа, ни оставяха вкъщи ние да домакинстваме каквото можем. Разбира се, отделяхме и време за малко игра. Гена също беше много работлива, но и много добра, съзнателна, съвестна ученичка. Помня, че също рисуваше хубаво. Когато бяхме в един клас, като застанехме на прозореца в междучасията, много пеехме. Тя винаги, винаги пееше и която и песен да започнех, веднага подхващаше втория глас със завиден усет.”

Запазени свидетелства за завършен 2-ри и 4-ти клас и бележник от 6-и клас разкриват, че не само пеенето се е удавало на бъдещата звезда. „Винаги беше отличничка и постоянно участваше в училищната самодейност”, спомня си съученикът на Гена от 1-ви до 11-и клас и неин приятел Иван Найденов. „В гимназията тя се открояваше с това, че беше буйна като всички от випуска – споделя съученичката Веселина Стоянова. – Баща ми Стоян Василев, който беше директор на гимназията, на една от последните ни срещи каза, че това е випускът, който е бил най-буен, но и най-ученолюбив. От него няма човек, който да не е завършил висше образование.”

Освен с родителската строгост, гимназистите от Беглеж са длъжни да се съобразяват и с редица училищни ограничения, наложени по онова време – дори през лятото да ходят спретнато облечени и да спазват вечерен час. Всички те участват доброволно и в строителството на новата сграда на местната гимназия, в която випускът на Гена обаче няма да учи, защото до завършването му сградата все още не е готова.

Класната на бъдещата прима от началното училище Стефка Кунчева я определя като изключителна личност, надарена с всичко положително, без да е от свръхамбициозните деца. „Запомнила съм я като приятно буйна. И да направеше нещо, при нея всичко изглеждаше като шоу и не даваше възможност да я накажеш. Беше силна по всички предмети и всичко постигаше с лекота, защото беше природно надарена, но от самото начало си личеше, че пеенето и музиката са неин приоритет. Трябва да отбележа, че в семейството й пееха и майка й, и баба й, така че това си идваше от гена й.”

„Майка беше много добра, много работлива, всичко й идеше отръки – тъчеше, шиеше, плетеше – разказва сестрата Надка. – Но тя беше закрепена за родното си място, за дома си и край – не можеш я помръдна никъде другаде. На нея й беше най-мъчно, когато Генчето отсъстваше. Наши колеги заминаха да работят в чужбина като строителни инженери и като подхвърлях на майка да заминем и ние с Руси заради по-доброто заплащане, тя ревне и казва: „Надке, поне вие недейте да ходите никъде.” И може би това беше правилното решение – Генчето пътуваше и поне ние трябваше да си останем. Не съжалявам за това”.

Преди приказката да започне да става реалност, малкото момиче Гена участва неотклонно и устремено в два от трите селски хора и пее, пее винаги и навсякъде, където има възможност. Дали ще е на селския мегдан, или в салона на училището, покачена на някое дърво, или пред най-близките – тя търси сцена и публика и така формира качествата, които впоследствие ще й бъдат безценен помощник в жестоката битка напред и нагоре към световния връх. „Запяваше, без да я подканят и без да очаква овации. Във всички училищни програми тя беше прима, номер едно”, спомня си първата й учителка, Стефка Кунчева. „Не спираше – каквото и да има, тя е на сцената – допълва съученичката от гимназията Милка Георгиева. – В селото, ако има някакво събрание или друго събитие – тя винаги е там. Панайот Гетов й акомпанира на акордеон, тя пее.” „Нямаше тържество, на което тя да не пее, да не участва в програмата – потвърждава приятелката на Гена Надежда Гъркова. – Когато целият хор пееше и тя имаше соло, нейният глас изпъкваше над всички. Такъв талант!”

Едва поизраснала на ръст колкото сестра си, Гена строго следи това, което двете пеят не само да е вярно, но и да бъде представено по най-добрия начин. „Ако случайно сгрешах нещо, веднага усещах сръчкването й с лакът. Много държеше всичко да бъде перфектно”, припомня си с усмивка по-голямата сестра.

„От нашия край, плевенския, няма песни. Баба не пееше, мама пееше. Първото, което съм запомнила от нея, е „Кавал свири на поляна” и „Я кажи ми, облаче ле бяло”, разказва Гена Димитрова години по-късно. „Песента, с която съм смайвала децата в трето отделение, беше „Хей, тамо лодка”. Държах учителката да ме изправи пред дъската, за да я изпея пред класа. И звукът, като се връщаше отстрани от стената, караше децата да си запушват ушите, толкова силен беше”. „Пеенето ни е по наследство”, допълва сестрата на Гена. „Майка пееше, нейният баща също, а неговата майка е имала първите писани ноти в селото”. От майка си тя помни, че въпросната баба Мара са я погребали с нотите й.

В рода има още музиканти – селските архиви пазят спомена за прадядото Доко Мачков Тупанджията, който през 1886 г. отива в Румъния, за да купи кларинет с пет клапи. Това е първият фабричен музикален инструмент, който влиза в Беглеж и за който селяните говорят като за най-важно събитие по ниви и кръчми. Тримата сина на Доко – Славчо, Стоянчо, Герго, и внукът Стоян стават музиканти и свирят на духови инструменти[1].

„Баба Монка имаше ясен, силен, хем весел, хем предразполагащ и в същото време леко заповеднически глас – спомня си съседката Пенка Иванова. – Гена е наследила от майка си тъкмо тази сила и нежност. Упоритостта и отношението към работата са от баща й. Дядо Мачо беше много скромен и добър, но и изключително работоспособен човек.” Бащата, доста строг по природа, респектира децата си не с шамари, а с авторитет. „Като кажеше нещо, ние знаехме, че неговата дума е закон – спомня си Надка. – А за да ме изпрати по онова време, на 15-годишна възраст да уча сама в София, означава и че е бил много напредничав човек.”

Сестрата на Гена приема безрезервно бащината воля, след като става ясно, че таткото е решил да даде на държавата инженер и лекар. Надка се насочва към инженерството, разбрала, че има нагласа към точните науки. Въпреки предците музиканти, родителите на двете сестри, като разумни и отговорни хора, предпочитат и по-малката им дъщеря да получи солидно образование и професия. Така за Гена остава втората възможност – да положи Хипократовата клетва. Тук обаче желанието на баща й коренно се разминава с нейните намерения. „Гена категорично искаше да пее, щом отказа да изпълни желанието на татко си да следва медицина”, спомня си съседката Надка Илиева. По същото време, заедно със своя съученик и приятел от първи клас Иван Найденов, Гена често е в Плевен, за да гледат най-новите заглавия на големия екран. „Тогава даваха много хубави филми, много аржентински заглавия – „Във възрастта на любовта” с Лолита Торес, „Водите текат мътни”, мексикански филми – „Палома” с Мария Феликс. „Тя запомняше песните от музикалните ленти и започна да ги пее по училищните тържества – разказва Иван Найденов. – Киното беше едно от малкото ни развлечения тогава, особено откакто започнаха да прожектират филми в самия Беглеж. Гледали сме екранизирани руски и италиански опери, например „Каста Дива”. Мечтата на Гена още от онези години си беше оперното пеене.”

Различни са версиите за това, кое е запалило младото момиче по операта. Вероятно и филмите с Лолита Торес, и излъчваните по селската радиоточка оперни спектакли са допринесли по малко в тази посока. Помогнал е и фактът, че Гена попада на вокални педагози, които разбират много бързо, че този глас не е като останалите и има нужда да му се помогне, за да се развие и да блесне истински. Учителят по музика и хоров ръководител Иван Генков е човекът, чиято роля беглежани изтъкват като основна за ориентацията и по-сетнешната кариера на бъдещата звезда. Някак от само себе си Гена става част от създадените през 1956 в Беглеж два вокални състава, които за 3 години изнасят 62 програми там и в съседните села и печелят няколко първи места на 11 районни и околийски прегледа на художествената самодейност. Част от песните, в които е солистка Гена Димитрова, са записани от националното радио и са излъчвани по него[2]. От онези години тя е известна с изпълнението си на един от хитовете на Аспарух „Ари” Лешников –„Горчиво кафе”. „Бяхме в десети клас и участвахме в състезания на средношколски хорове в ДНА в Плевен – спомня си съученичката Веселина Стоянова. – Гена изпя тази песен, беше страхотно и публиката изпадна в екстаз. Това беше един глас, който кънти отвсякъде. Тогава хорът ни спечели първото място. Без да познава нотите, разучавайки песните само по слух, тя грабваше всички с невероятния си глас. По-късно, на една от срещите на випуска през 1974 г., тя отново изпя „Горчиво кафе” в акомпанимент на Панайот Гетов на акордеон. По средата на песента Гена спря, усмихна се и каза: „Има известна разлика – аз по-хубаво пея, а ти, Панайоте, по-лошо свириш!”

Независимо от успехите и признанията, засвидетелствани на начинаещата певица, баща й предприема радикална стъпка, за да я откаже от упорития й стремеж към музиката. Той кани директора на училището Панайот Гетов и двама от нейните учители – авторитети в селото, за да я разубедят. Единият от тях, 88-годишният днес пенсиониран преподавател по история Нейко Патев, с усмивка разказва този епизод, в който на блага ракия и салата в дома на бай Мачо тримата се опитват да докажат на своя съселянин защо трябва да позволи на дъщеря си да следва своя път. „Беше краят на май, около завършването на гимназията. Най-авторитетният сред нас, математикът Иван Петков, каза, че е минало времето, когато бащите са женели децата си. „Сега всяко дете си избира пътя и не е много уместно да й се месим в живота”. Гетов, голям акордеонист, вметна, че тя има такъв диапазон на гласа, че клавишите не стигат, за да го обхванат. „Не я обърквай, дай й възможност да кандидатства”, заключи той. Знаейки за желанието на дядо Мачо за момче, аз допълних, че ако се беше случило така, щеше да изпраща син в армията, за да служи цели 3 години. „Дай й право да кандидатства, сигурен съм, че няма да успее, няма да я приемат – тя няма такава подготовка от нашето училище”. Уверих го, че като изгуби една година, на следващата тя сама ще кандидатства за лекар. „Е, аз за какво ви извиках, а вие за какво сте дошли?”, казва разочаровано в края на срещата Мачо Димитров. И въпреки увещанията, не отстъпва от искането си дъщеря му да следва медицина или поне биология, та ако не стане лекар, да излезе един учител от семейството.

От годините в гимназията Гена е запомнена и като душата на компанията. „Смехът й беше силен, звучен. Ходили сме по забави и винаги ни е било много приятно да сме заедно”, разказва съученичката Веселина Стоянова. По същото време, както и другите гимназистки, младото момиче изпитва първите любовни трепети, които за нея продължават и в началото на студентските й години. По-сериозна искра пламва между нея и по-големия брат на нейна съученичка, Кирил Гърков. Малка снимка на 15-годишната Гена с лично посвещение за него разкрива чистите чувства, породили се между двамата. „От съвсем млада в непознати компании тя обикновено беше мълчалива. Кажеше ли нещо обаче, то беше точно на място, всяка дума беше много премерена. Още от ония години на юношеската ни любов тя беше такъв човек”, категоричен е първият й по-сериозен приятел Кирил Гърков.

През 1959 г., след като завършва гимназия, Гена Димитрова все пак полага изпити в Медицинския университет в Плевен. И заминава за София, уж за да погостува при сестра си. Целта й всъщност е да се яви на приемните изпити в Консерваторията и да поеме по своя „страшен, но славен” път, по който една след друга ще завладее световните оперни сцени. Оттам насетне беглежани ще виждат и ще чуват все по-рядко момичето, чиято световна кариера е започнала именно от това плевенско село. Но то никога няма да скъса връзката с родното си място и постоянно ще намира начини, за да го посещава. В местните архиви прецизно се описват всичките й официални гостувания в Беглеж. От тях научаваме например за нейно участие във вечер на народната музика през 1970, годината на триумфа й в конкурса за млади оперни певци и 3 години след бляскавия й успех в „Набуко” на сцената на Софийската опера. До края на живота си Гена Димитрова няма да забрави съседите, приятелите, съселяните си и при всяка възможност е сред тях, макар и за кратко. „И когато вече беше станала велика певица, не се отказваше от селото. Където и да ни видеше, винаги беше усмихната – разказва съученичката Милка Георгиева. – Когато имаше концерти в Плевен, ходехме да я слушаме и й носехме букети, а тя много се радваше да ни види. На пътя да ни срещне – веднага се спираше, разговаряше с нас. Когато си идваше тук заради родителите си, се повтаряше същото – все едно някакъв лъч изгряваше. И хората, като я видят, я поздравяват, тя на всеки се усмихва, беше много приятна. Не се възгордя, за което й помогнаха най-близките, макар че дори самата й визия беше някак по-аристократична.”

„Тя умееше да бъде с умните умна, с простите проста” е фраза, която може да се чуе от много беглежани, опитващи се да опишат способността на своята землячка да общува с еднакъв успех с всякакви хора. „Нея я запази силният й корен. Тя винаги помнеше откъде е тръгнала, а ние, родените в Беглеж, сме силни по характер”, разказва съученичката Веселина Стоянова. „Много земен, много хубав човек беше тя.” „Тя дойде с някаква мисия от небето, която достойно изпълни – според съседката Цветанка Съйкова. – „Заедно със сестра си Надка бяха най-хубавите момичета в Беглеж. Надали е употребявала грим, тя си носеше всичко от природата. Всичко в нея излъчваше едно достойнство, едно величие и създаваше впечатление за недостижимост. Имаше такъв ореол, такова достолепие, а в същото време беше едно земно момиче.”

Може би защото си остава една и съща от детските години чак до края на дните си, съселяните й, известни с това, че не робуват на авторитети, я издигат на по-особен пиедестал. Независимо дали е никому неизвестна начинаеща певица на народни песни и стари градски шлагери, или световноизвестна оперна прима, тя никога не е безразлична към техните проблеми и тревоги. Дарява средства за ремонт на селската църква и на улицата, на която се намира родният й дом, както и за линейка на селото, в което някога е имало болница. Подарява пиано на училището, което е завършила, и подпомага финансово ремонта му. Когато преди десетина години се обсъжда изграждането на завод за отпадъци в края на селото, от инициативен комитет срещу това решение я търсят за подкрепа. Гена застава зад протеста с целия си авторитет. Среща се лично с тогавашния председател на Парламента Йордан Соколов и казва, че ще е първата, която би взривила подобен завод, ако той бъде изграден и по този начин застраши чистата природа на този край. Допреди години той е известен като мястото, избрано заради изключителния му въздух за преустройване на закритата беглежка гимназия в климатично училище за деца с белодробни проблеми.

„Ние, беглежани, едва ли осъзнаваме какво сме имали в нейно лице”, категорична е приятелката на Гена Надежда Гъркова. „Тя ни прослави и си остана изключително земен, скромен, достъпен човек. Една година направихме среща на випуска. Тя пристигна със съпруга си Жоро и преди официалната среща се видяхме заедно с няколко приятелки. Обърна се мило и сърдечно към всяка от нас, раздаде ни по една голяма своя снимка с автограф и всички много се зарадвахме, защото се гордеехме с нея.”

На 30 юни 2011 г. Общинският съвет на Плевен взема решение да приеме дарената от семейството на Гена Димитрова нейна родна къща в село Беглеж, която да се превърне в музей на великото сопрано. Такова е и намерението на местната управа. „Гена Димитрова е национално богатство за цяла България, родена е тук, за нас тя е символ, с който много се гордеем. Затова, макар и скромно и все още със собствени средства, се стараем да поддържаме дома на Гена и той да отваря врати на чествания, посветени на нея”, заявява кметът на Беглеж Павлина Владимирова. Има идея бюст на оперната прима, изработен от скулптора от съседното село Петърница Венцислав Тонов, да бъде поставен в градинка в центъра на Беглеж, на главната улица, която днес носи нейното име.

Решението на плевенските общинари е продължение на политиката им. Няколко години преди това те отпускат средства за изграждане на една от най-модерните музейни експозиции у нас в Историческия музей на града, посветена на певицата. А не след дълго всеки, който пожелае, ще може да се разходи и да вдиша въздуха на мястото, откъдето тръгва чудото на световната опера.

За последен път Гена посещава родното си място на Ивановден, 7 януари 2005 г. „Обади ми се от Плевен, че ще дойде следобед да ни види. Казах й, че съм се подготвила, веднага да идва за обяд – разказва съседката от Беглеж Надка Илиева. – Тя пристигна у дома с разкошна торта и бутилка червено вино за съпруга ми Иван, носеше подаръци и сладки за децата и огромен букет цветя за мен. Този букет още го пазя като скъп спомен”.