0
1224

Генезис и структура на историческото събитие

Публикуваме въвеждащите думи на Ивайло Знеполски, съставителя на изданието на До­ма на на­у­ки­те за чо­ве­ка и об­щест­вото, и ста­тия от френския историк Пи­ер Но­ра.

4„Хората винаги са искали да знаят как и защо се случват големите промени в историята. Задавали са си и си задават въпросите има ли връзка между историческите факти и какъв е характерът на тази връзка, можем ли да предскажем на базата на познанието ни за миналото и настоящето това, което ще стане в бъдещето“, пише съставителят на книгата проф. Ивайло Знеполски.

В изданието са събрани док­ла­дите от про­ве­де­на­та на 6 и 7 де­кем­в­ри 2014 г. два­де­се­та­ юби­лей­на меж­ду­на­род­на на­уч­на кон­фе­рен­ция, ор­га­ни­зи­ра­на съв­мест­но от До­ма на на­у­ки­те за чо­ве­ка и об­щест­во­то и Ин­сти­ту­та за из­с­лед­ва­не на близ­ко­то ми­на­ло в гра­ни­ци­те на Фо­ру­ма „Со­фийски ди­а­ло­зи“. В края е по­мест­ена ста­тия от френския историк Пи­ер Но­ра, ед­но от пър­ви­те из­с­лед­ва­ния върху ста­ту­та на съ­би­ти­е­то в съв­ре­мен­ния медиен свят. Публикуваме уводните думи на съставителя и статията на Пиер Нора.

„Генезис и структура на историческото събитие“, Дом на науките за човека и обществото, София 2015, съставител и предговор Ивайло Знеполски, корица Веселин Праматаров

 

Ивайло Знеполски 

ВЪВЕЖДАЩИ ДУМИ

Може ли понятието “събитие” да ни помогне да разберем как нещата се случват?

В на­ча­ло­то ня­кол­ко ду­ми за мо­ти­ви­те, на­ка­ра­ли ни 20‑то из­да­ние на Фо­ру­ма “Со­фийски ди­а­ло­зи” да бъ­де пос­ве­тено на об­съж­да­не­то на по­ня­ти­е­то “съ­би­тие”. Хора­та ви­на­ги са иска­ли да зна­ят как и за­що се случ­ват го­ле­ми­те про­ме­ни в исто­ри­ята. Зада­ва­ли са си и си за­да­ват въпро­си­те има ли връз­ка меж­ду исто­ри­чески­те фак­ти и ка­къв е ха­рак­те­рът на та­зи връз­ка, мо­жем ли да пред­ска­жем на ба­за­та на поз­на­ни­е­то ни за ми­на­ло­то и насто­я­ще­то то­ва, ко­е­то ще ста­не в бъ­деще. Мнози­на из­с­ле­до­ва­те­ли днес виж­дат въз­мож­ност да се от­го­во­ри на те­зи въпро­си с по­мощ­та на те­о­ре­тич­на­та ка­те­го­рия “съ­би­тие”. Смисъ­лът, вла­ган в та­зи ка­те­го­рия, я от­къс­ва от тра­ди­ци­он­на­та се­ман­тич­на упот­ре­ба на ду­ма­та, из­пол­з­ва­на от по­зи­ти­вист­ка­та исто­ри­огра­фия за опи­са­ние на хро­но­ло­ги­я­та на не­ща­та, случ­ва­щи се в опре­де­лен вре­ме­ви мо­мент, в опре­де­ле­но прост­ран­ство. За за­ло­га, кой­то се вла­га в та­зи ка­те­го­рия, го­во­ри са­ми­ят факт, че ве­че ня­кол­ко де­се­ти­ле­тия де­ба­ти­те око­ло не­го не секват.

Но и днес не е постиг­на­то и ед­ва ли мо­же да бъ­де постиг­на­то съг­ла­сие по де­фи­ни­ра­не­то на по­ня­ти­е­то съ­битие. Опре­де­ле­ни­е­то му ва­ри­ра, как­то в за­ви­си­мост от дис­цип­ли­на­та, ко­я­то го из­пол­з­ва (от та­зи глед­на точ­ка ра­достен е фак­тът, че в де­ба­ти­те на про­ве­де­на­та сре­ща участ­ва­ха исто­ри­ци, фи­ло­со­фи, со­ци­о­ло­зи, ан­т­ро­по­ло­зи, ме­ди­а­ло­зи), та­ка и от ха­рак­те­ра на обек­ти­те на из­с­лед­ва­не, от ме­то­до­ло­ги­ческа­та ори­ен­та­ция и ин­те­ре­си­те на кон­крет­ния из­с­ле­до­ва­тел и от мно­го дру­ги не­ща… Фи­ло­со­фи­те, ко­и­то се чув­ст­ват доб­ре на по­ле­то на аб­ст­рак­т­но­то, ка­то че са склон­ни да све­дат по­ня­ти­е­то “съ­би­тие” до иде­ал-ти­пич­ното. Техни­те тек­сто­ве допри­не­со­ха мно­го, за да ни напра­вят чув­ст­ви­тел­ни към сми­съ­ла и зна­че­ни­е­то на по­ня­ти­е­то, но не съз­да­ват ли опас­ност от уни­фи­ци­ра­не на всич­ки кон­крет­но слу­чи­ли се съ­бития? Исто­ри­я­та се за­ни­ма­ва с раз­ка­зи и исто­ри­ци­те посто­ян­но се по­зо­ва­ват на “съ­би­тия”, но мно­го ряд­ко ра­бо­тят с по­ня­ти­е­то съ­би­тие в ка­чест­во­то му на те­о­ре­ти­чен кон­цепт. Ще при­пом­ня един по­пу­ля­рен из­раз на Мар­шал Са­линс. Позо­ва­вай­ки се на един афо­ри­зъм на Рут Бе­не­дикт, спо­ред кой­то, ако ри­би­те от дъл­би­ни­те на мор­ско­то дъ­но мо­же­ха да го­во­рят, во­да­та би би­ла пос­лед­но­то не­що, за ко­е­то би­ха го­во­ри­ли, той зак­лю­ча­ва, че исто­ри­ци­те жи­ве­ят в на­ра­тив­ния еле­мент, в ре­зул­тат на ко­е­то са впе­чат­ля­ва­що не­реф­лек­сив­ни за съ­би­ти­е­то в ка­чест­во­то му на те­о­ре­тич­на ка­те­гория.

То­ва ха­рак­те­ри­зи­ра по­ня­ти­е­то съ­би­тие ка­то ко­нюн­к­тур­но, си­ту­а­ци­он­но по­нятие. Уили­ям Х. Сю­ъл-млад­ши в своя сту­дия, пос­ве­те­на на прев­зе­ма­не­то на Басти­ли­я­та през ля­то­то на 1789 г., в ко­я­то из­ла­га те­о­ре­тич­но­то си раз­би­ра­не за по­ня­ти­е­то съ­би­тие, скром­но от­бе­ляз­ва, че не гле­да на пред­ста­ве­на­та по­ре­ди­ца от случ­ки (пред­шест­ва­щи и след­ва­щи са­мо­то прев­зе­ма­не на Басти­ли­я­та) ка­то на “иде­а­лен тип исто­ри­ческо съ­би­тие”, а ка­то на не­що по­ма­га­що му да поста­ви ана­ли­тич­ни въпро­си с го­ля­мо зна­чение. Избо­рът на те­зи случ­ки е опре­де­лен от фак­та, че знае доста­тъч­но за кон­тек­ста, в кой­то те про­ти­чат, ко­е­то му да­ва си­гур­ност в напра­ве­ни­те из­во­ди. И из­рич­но от­бе­ляз­ва: “Ня­ма ни­как­во съм­не­ние, че ня­кой друг при­мер мо­же да до­ве­де до зна­чи­тел­но по-раз­лич­ни те­о­ре­тич­ни раз­съж­дения. Пред­ла­гам та­зи ста­тия не ка­то ка­те­го­рич­но за­яв­ле­ние от­нос­но те­о­ри­я­та на съ­би­ти­е­то, а ка­то по­ка­на към срав­не­ния, уточ­не­ния, кри­ти­ка.”

Не мо­же да се во­ди пъл­но­це­нен де­бат вър­ху по­ня­ти­е­то “съ­би­тие” без да уточ­ним ня­кол­ко не­ща, от ко­и­то за­ви­си пер­ти­нен­т­но­ст­та на раз­съж­де­ни­я­та ни. Първо, в гра­ни­ци­те на как­ва дис­цип­ли­на се си­ту­и­ра ­ со­ци­о­ло­гия, исто­рия или со­ци­ал­на исто­рия и т. н.; вто­ро, с как­ви кри­те­рии опре­де­ля­ме го­ле­ми­на­та на еди­ни­ци­те, с ко­и­то из­мер­ва­ме “съ­би­ти­е­то” или йе­рар­хи­я­та в съ­би­тий­на­та ве­ри­га (из­граж­да­на от “съ­би­тия” с ва­ри­ращ обем меж­ду ми­ни-съ­би­ти­е­то и Го­ля­мо­то съ­би­тие), в ко­я­то се по­я­вя­ва; тре­то, Го­ля­мо­то съ­би­тие е мно­го­из­мер­но, в не­го се вли­ват ефек­ти­те от мно­жест­во съста­вя­щи го при­вид­но ав­то­ном­ни исто­ри­чески фак­ти, сле­до­ва­тел­но нуж­да­ем се от яс­ни кри­те­рии за вът­реш­на об­вър­за­ност на съ­би­ти­я­та от раз­лич­ни­те об­щест­ве­ни по­ле­та; и накрая ­ как ще ре­шим проб­ле­ма с раз­ли­ки­те, про­я­вя­ва­щи се в суб­стан­ци­ал­ния из­раз на съ­би­ти­я­та: има съ­би­тия “ма­те­ри­ал­ни”, ви­ди­ми, и съ­би­тия “не ма­те­ри­ал­ни”, без ви­дим ма­те­ри­а­лен, но­си­тел.

Много ин­те­ре­сен е фак­тът, че ко­га­то се тър­сят при­ме­ри за онаг­ле­дя­ва­не на те­о­ре­тич­но­то де­фи­ни­ра­не на по­ня­ти­е­то “съ­би­тие”, обик­но­ве­но се тър­сят в ми­на­лото. Сюъл напри­мер се об­ръ­ща към ана­ли­за на прев­зе­ма­не­то на Басти­ли­я­та и Френ­ска­та ре­во­лю­ция. В из­бра­ни­те от не­го епи­зо­ди от­чет­ли­во се очер­та­ва ме­ха­низ­мът на вли­я­ни­е­то на съ­би­ти­е­то вър­ху про­мя­на­та на об­щест­ве­ни­те струк­ту­ри, очер­та­ва се Го­ля­ма­та про­мяна. Много ряд­ко из­с­ле­до­ва­те­ли­те се на­соч­ват към при­ме­ри от вре­ме­то след Вто­ра­та све­тов­на вой­на. А меж­дув­ре­мен­но на един ми­рен фон се из­вър­ш­ват из­к­лю­чи­тел­ни про­ме­ни във всич­ки об­ласти на жи­вота. Има кон­ф­лик­ти, но не и го­ле­ми со­ци­ал­ни ка­так­лизми. Проме­ни­те не са съпро­во­де­ни от чув­ст­во­то за къ­са­не, за взрив… Има ос­но­ва­ния да се за­пи­та­ме ­ ни­ма жи­ве­ем в свят без съ­бития? Или би тряб­ва­ло да про­ме­ним са­мо­то си раз­би­ра­не за съ­би­ти­ето. Да на­ма­лим ма­щаба. Кога­то Фу­ку­я­ма про­въз­г­ла­си края на Исто­ри­я­та, как­во точ­но е имал предвид? Не е ли то­ва, че нав­ли­за­ме в свят без Го­ле­ми съ­бития. Не свят, в кой­то не се случ­ват про­ме­ни, до­ри зна­чи­тел­ни, а свят, в кой­то не са въз­мож­ни Го­ле­ми съ­би­тия, ра­ди­кал­ни къ­са­ния, про­ме­ня­щи хо­да на исто­рията.

Проб­ле­мът за те­о­ре­тич­ния ста­тут на съ­би­ти­е­то ста­на осо­бе­но ак­ту­а­лен след про­ва­ла на ко­му­низма. Кому­низ­мът бе­ше свър­зан с ед­на фи­ло­со­фия на исто­ри­я­та и от­части, ус­по­ред­но с от­кри­то­то на­си­лие в ней­но име, се ле­ги­ти­ми­ра­ше чисто те­о­ре­тич­но чрез нея. Посред­ст­вом въз­г­ле­да за за­ко­но­мер­ния, пра­во­ли­не­ен и постъ­па­те­лен ход на исто­ри­я­та, кой­то во­ди от един по-нисш към един по-висш етап на об­щест­ве­но­то раз­ви­тие, про­ва­лът на ко­му­низ­ма бе­ше и про­вал на те­о­ри­я­та, за­що­то по съ­щест­во про­мя­на­та в Из­точ­на Ев­ро­па от 1989 г., ако бъ­де опи­са­на с по­ня­ти­я­та на исто­ри­ческия ма­те­ри­а­ли­зъм, ще тряб­ва да бъ­де опре­де­ле­на ка­то исто­ри­чески регрес. Регрес, осъ­щест­вен от стре­ме­жа и дейст­ви­я­та на ре­ал­ни хо­ра да из­ве­дат об­щест­ва­та си от дъл­бо­ка­та без­пъ­ти­ца, в ко­я­то бя­ха за­тъ­на­ли.

Подти­кът да ор­га­ни­зи­ра­ме кон­фе­рен­ци­я­та “От из­с­лед­ва­не на слу­чая до прин­ци­пи­те на исто­ри­ческо­то поз­на­ние” бе­ше слож­ни­ят ка­зус, как да раз­би­ра­ме про­мя­на­та в стра­ни­те от Из­точ­на Ев­ро­па след па­да­не­то на Бер­лин­ска­та сте­на ­ ка­то къ­са­не или ка­то кон­тю­и­ни­тет (пред­вид мир­ния на­чин, по кой­то се из­вър­ши). За мно­го хо­ра, свър­за­ни с бив­ши­те ко­му­нисти­чески пар­тии, слу­чи­ло­то се не е ни­що по­ве­че от пре­ми­на­ва­не към ед­но но­во състо­яние. За дру­ги па­да­не­то на ко­му­низ­ма е пос­лед­но­то Го­ля­мо съ­битие. Но как се сти­га до не­го, след ка­то в по­ве­че­то хо­ра лип­с­ва чув­ст­во­то за ра­ди­кал­но къ­са­не? И не е ли не­об­хо­ди­мо при тър­се­не на съ­би­ти­е­то да адап­ти­ра­ме по­ня­ти­е­то към про­це­си­те, ко­и­то се из­вър­ш­ват “мъл­ча­ли­во” в гра­ни­ци­те на ста­ро­то об­щест­во пре­ди взрива? Пада­не­то на ко­му­низ­ма е яв­ле­ние по-слож­но от Френ­ска­та или Ок­том­в­рийск­а­та ре­во­лю­ции, то се ре­а­ли­зи­ра по пъ­тя на спо­ра­зу­мя­ва­не­то, но съ­щев­ре­мен­но до­веж­да до ра­ди­кал­на про­мя­на на кур­са на исто­ри­ята. Взри­вът се осъ­щест­вя­ва под фор­ма­та на посте­пен­на и це­ле­на­со­че­но направ­ля­ва­на де­кон­ст­рук­ция на ста­рия ре­жим, ко­я­то при­до­би­ва сми­съл и на ево­люция.

Концеп­тът съ­би­тие се по­я­вя­ва ка­то те­о­ре­тич­на ал­тер­на­ти­ва, ко­я­то да обоб­щи всич­ки до­се­гаш­ни кри­ти­ки към мар­к­си­ст­к­а­та те­о­рия за исто­ри­я­та, а и всич­ки дру­ги го­ле­ми ме­та­фи­зич­ни те­о­рии, при­дър­жа­щи се към кон­цеп­ци­я­та за ста­ди­и­те на раз­витие. Той ни каз­ва: ня­ма ни­що за­ко­но­мер­но, не­ща­та се случ­ват слу­чай­но… Но в та­зи слу­чай­ност съ­що има ня­как­ва ло­ги­ка, та­ка че пред нас стои проб­ле­мът не са­мо да за­гър­бим ме­та­фи­зи­ка­та, но и да от­кри­ем как да се спра­вим със слу­чай­ността. Това, от ко­е­то се нуж­да­ем, е из­ра­бот­ва­не­то на ед­на “при­лож­на ме­то­до­ло­гия”. В ед­на своя ста­тия А.Я. Гу­ре­вич го­во­ре­ше за из­граж­да­не­то на те­о­рия на “сред­но ни­во”, ко­я­то ра­бо­ти не в ре­жим на пре­дел­на ге­не­ра­ли­за­ция, а аку­рат­но съ­би­ра в се­бе си и ос­мис­ля ре­зул­та­ти­те от кон­крет­на­та из­с­ле­до­ва­тел­ска дейност.

В та­зи кни­га пред­ла­га­ме ос­нов­ни­те док­ла­ди на про­ве­де­на­та на 6 и 7 де­кем­в­ри 2014 г. два­де­се­та­ юби­лей­на меж­ду­на­род­на на­уч­на кон­фе­рен­ция, ор­га­ни­зи­ра­на съв­мест­но от До­ма на на­у­ки­те за чо­ве­ка и об­щест­во­то и Ин­сти­ту­та за из­с­лед­ва­не на близ­ко­то ми­на­ло в гра­ни­ци­те на Фо­ру­ма “Со­фийски ди­а­ло­зи”. Пове­че­то от док­ла­ди­те са до­пъл­ни­тел­но ре­дак­ти­ра­ни и обо­га­те­ни. В края на кни­га­та по­мест­ва­ме ед­на про­чу­та ста­тия от Пи­ер Но­ра, кой­то не мо­жа да при­съст­ва на сре­ща­та в Со­фия, но бе­ше та­ка лю­бе­зен да ни пре­доста­ви пра­во­то да я пуб­ли­ку­ваме. Тази ста­тия е ед­но от пър­ви­те из­с­лед­ва­ния, ко­и­то поста­вят въпро­са за ста­ту­та на съ­би­ти­е­то в съв­ре­мен­ния де­мокра­ти­чен свят, до­ми­ни­ран от ма­со­ви­те сред­ст­ва за ко­му­ни­кация. Тя бе пред­мет на ци­ти­ра­не в ня­кол­ко от пред­ста­ве­ни­те на сре­ща­та док­ла­ди и ве­че се пол­з­ва със ста­ту­та на кла­си­чески текст.

 

Пиер Нора

ЗАВ­РЪ­ЩА­НЕ­ТО НА СЪ­БИ­ТИ­Е­ТО

Та­ка на­ре­че­на­та съв­ре­мен­на исто­рия по­раж­да две про­ти­во­по­лож­ни пред­ста­ви: де­ге­не­ри­ра­ла дъ­ще­ря на ед­на по-бла­го­род­на исто­рия ­от Ан­тич­ност­та, от Сред­но­ве­ко­ви­е­то, от Но­во­то вре­ме,­ в чи­я­то сян­ка тя се под­ви­за­ва кри­во-ля­во; вър­хов­на вдъх­но­ви­тел­ка на всич­ко, ко­е­то иска­ме да зна­ем за ми­на­ло­то, зас­лу­жа­ва­ща все­общ ин­те­рес, до­кол­ко­то знае и тай­ни­те на насто­я­ще­то. И две­те пред­ста­ви са до­ня­къ­де верни. [1]

На­исти­на, съв­ре­мен­на­та исто­рия не е на­ме­ри­ла сво­я­та иден­тич­ност, ни­то е на­пъл­но са­мосто­я­телна. Продукт на ед­на чисто френ­ска исто­рия, тя се раж­да от ре­фор­ми­те, въ­ве­де­ни от Вик­тор Дю­рюи в гим­на­зи­ал­но­то об­ра­зо­вание. Тези ре­фор­ми зат­вър­ди­ли раз­де­ле­ни­е­то, ко­е­то Ре­во­лю­ци­я­та из­вър­ш­ва в на­ци­о­нал­на­та исто­рия. В про­дъл­же­ние на три-чет­вър­ти век – един чо­веш­ки жи­вот –  на­уч­ни­те ме­то­ди, ко­и­то се из­граж­дат то­га­ва, не оказ­ват осо­бе­но въз­дейст­вие вър­ху та­зи история. Междув­ре­мен­но но­ви цир­ку­ляр­ни раз­по­ред­би би­ха мог­ли с ос­но­ва­ние да я из­веж­дат как­то от на­ча­ло­то на Тре­та­та ре­пуб­ли­ка, та­ка и от края на Пър­ва­та све­тов­на вой­на или на Вто­ра­та: във всич­ки те­зи слу­чаи прин­ци­път на при­ем­ст­ве­ност не би пост­ра­дал.

Ала ни­коя дру­га епо­ха не гле­да ка­то на­ша­та на сво­е­то насто­я­ще ка­то на ве­че “исто­ри­ческо”. Този факт сам по се­бе си е доста­тъ­чен тя да по­лу­чи ня­как­ва иден­тич­ност, а съв­ре­мен­на­та исто­рия­ да се ос­во­бо­ди от сво­и­те не­дъзи. Тотал­ни­те вой­ни и ре­во­лю­ци­он­ни­те сът­ре­се­ния, ви­со­коско­рост­ни­те ко­му­ни­ка­ции и про­ник­ва­не­то на мо­дер­ни­те ико­но­ми­ки в тра­ди­ци­он­ни­те об­щест­ва, с ед­на ду­ма, всич­ко, ко­е­то на­ри­ча­ме “гло­ба­ли­за­ция”, до­ве­де до все­об­що на­ди­га­не на ма­си­те, ко­и­то в ми­на­ло­то са сто­я­ли в глу­ха­та ли­ния на съ­би­ти­я­та и са би­ли не­що ка­то ти­ло­ва­ци на исто­ри­я­та, до­ка­то про­це­си­те на ко­ло­ни­за­ция, а впос­лед­ст­вие и на де­ко­ло­ни­за­ция, включ­ват в ед­на исто­рич­ност от за­па­ден тип це­ли ци­ви­ли­за­ции, ко­и­то дов­че­ра са би­ли по­тъ­на­ли в дрям­ка­та на на­ро­ди­те “без исто­рия” или в мъл­ча­ни­е­то на ко­ло­ни­ал­но­то роб­ство. Мащаб­но­то де­мокра­ти­зи­ра­не на исто­ри­я­та, ко­е­то опре­де­ля спе­ци­фи­ка­та на насто­я­ще­то, има сво­я­та ло­ги­ка и сво­и­те за­ко­но­мер­ности: ед­на от тях ­ един­ст­ве­на­та, ко­я­то бих искал да от­кроя тук, – по­каз­ва как ак­ту­ал­ност­та – то­ва все­об­що дви­же­ние на исто­ри­ческо­то съз­на­ние – по­раж­да ед­но но­во яв­ле­ние: съ­би­ти­ето. То се по­я­вя­ва през пос­лед­на­та тре­ти­на на ХIХ век, то­ест меж­ду вой­на­та от 1870 г. и ин­ци­ден­та във Фа­шо­да; във Фран­ция – меж­ду Ко­му­на­та и афе­ра­та Драйфус.

Ня­ма как да не пра­вим връз­ка меж­ду бър­зо­то настъп­ва­не на то­ва исто­ри­ческо насто­я­ще, в ко­е­то ма­си­те имат чув­ст­во­то, че участ­ват в на­ци­о­нал­на­та съд­ба, и уси­ли­е­то на ця­ло по­ко­ле­ние исто­ри­ци по­зи­ти­висти да съз­да­дат по съ­що­то вре­ме ед­на истин­ски на­уч­на исто­ри­ческа школа. Всъщ­ност ця­ла­та им дей­ност е би­ла на­со­че­на, от ед­на стра­на, да ба­зи­ра исто­ри­я­та вър­ху из­с­лед­ва­не­то на ми­на­ло­то, гриж­ли­во раз­гра­ни­ча­ва­но от насто­я­ще­то, а от дру­га – да из­пъл­ва то­ва ми­на­ло с непре­къс­на­та по­ре­ди­ца от “съ­би­тия”. “За да­де­на епо­ха исто­ри­я­та се раж­да ед­ва ко­га­то въпрос­на­та епо­ха е на­пъл­но мър­т­ва; сфе­ра­та на исто­ри­я­та е ми­на­ло­то.”[2] То­зи екип от исто­ри­ци е имал ам­би­ци­я­та да пре­не­се в об­ласт­та на со­ци­ал­ни­те на­у­ки ме­то­ди­те на ек­с­пе­ри­мен­тал­ни­те на­у­ки, да уста­но­ви чисто и просто да­ден факт, да го ре­кон­ст­ру­и­ра тър­пе­ли­во, за да об­х­ва­не ця­ло­то ми­на­ло пос­ред­ст­вом се­рия от съ­би­тия, ко­и­то са­ми­те са из­гра­де­ни от сбор от­дел­ни фак­ти, и да до­ве­де вся­ко ед­но съ­би­тие до ве­ри­га­та на ед­на непре­къс­на­та ка­у­зал­ност. Неща­та про­ти­чат ся­каш по­зи­ти­висти­те взи­мат от насто­я­ще­то ос­нов­ния еле­мент, кой­то е тряб­ва­ло да очер­тае не­го­вия об­лик, но го приз­на­ват за ва­ли­ден са­мо по от­но­ше­ние на ми­на­ло­то; те, за ко­и­то исто­ри­кът не тряб­ва да при­над­ле­жи на ни­коя епо­ха и на ни­коя стра­на, от­чи­тат насто­я­ще­то ся­каш са­мо за да про­пъ­дят не­съз­на­тел­но зап­ла­хи­те от не­го, на съ­би­ти­е­то приз­на­ват пра­во на съ­щест­ву­ва­не един­ст­ве­но в ед­но бе­зо­бид­но ми­нало. При ус­ло­вие че насто­я­ще­то, из­ло­же­но на ти­ра­ни­я­та на съ­би­ти­е­то, не се до­пуска в исто­ри­я­та, тя оче­вид­но е тряб­ва­ло да се ос­но­ва­ва на съ­би­ти­е­то.

Кол­ко­то и важ­ни да са на­чи­ни­те на про­яв­ле­ние на въпрос­но­то раз­де­ле­ние и пос­ле­ди­ци­те от то­зи ци­ви­ли­за­ци­о­нен сблъ­сък, те ня­ма да ни за­ни­ма­ват тук. За де­фи­ни­ра­не на ста­ту­са на съ­би­ти­е­то най-важ­но­то е да се под­чер­тае то­зи обрат. Пози­ти­висти­те по­ло­жи­ха вър­ху исто­ри­я­та све­ще­ния пе­чат на на­у­ка­та и в съ­що­то вре­ме поста­ви­ха на­ча­ло на ед­на тра­ди­ция, в ко­я­то исто­ри­кът е гла­вен ре­жи­сьор на съ­би­ти­е­то, Пиг­ма­ли­он, кой­то ре­ша­ва да­ли то е достой­но, или не да вле­зе в упот­ре­ба и ко­га да ста­не това.

Произ­вод­ст­во на съ­би­тието

Моно­по­лът на исто­ри­я­та за­поч­ва да се зав­ръ­ща в ме­ди­ите. Занапред той им при­над­ле­жи. В днеш­ни­те на­ши об­щест­ва са­мо чрез тях съ­би­ти­е­то ни впе­чат­ля­ва и нав­ли­за не­из­беж­но в на­шия жи­вот.

Не е оба­че доста­тъч­но да се ка­же, че ме­ди­и­те са за­ле­пе­ни за ре­ал­ност­та до сте­пен да бъ­дат част от нея, че бла­го­да­ре­ние на тях та­зи ре­ал­ност ста­ва за нас не­пос­ред­ст­ве­но при­съст­вие, че те след­ват ней­ни­те кон­ту­ри и пе­ри­пе­тии, че са не­ин посто­я­нен кортеж. Преса­та, ра­ди­о­то, те­ле­ви­зи­и­те ра­бо­тят не просто ка­то сред­ст­ва, къ­де­то съ­би­ти­я­та се рад­ват на от­но­си­тел­на са­мосто­я­тел­ност, а ка­то ус­ло­вие за тях­но­то съ­щест­ву­ване. Рекла­ма­та офор­мя тях­но­то про­из­вод­ство. Могат да настъп­ват ка­пи­тал­ни съ­би­тия, без да се го­во­ри за тях. Съби­ти­е­то за­поч­ва, ко­га­то хо­ра­та на­у­ча­ват за не­го рет­рос­пек­тив­но, ка­къв­то бе слу­ча­ят с Мао Дзъ­дун, за­гу­бил власт­та след Ве­ли­кия скок. Фактът, че съ­би­ти­я­та ве­че са се слу­чи­ли, им при­да­ва са­мо исто­ри­ческо зна­чение. За да има съ­би­тие, то тряб­ва да ста­не досто­я­ние на хо­рата.

Ето за­що връз­ка­та меж­ду опре­де­лен вид съ­би­тие и опре­де­ле­но сред­ст­во за ко­му­ни­ка­ция е тол­ко­ва тяс­на, че две­те ни се стру­ват не­де­лими. Как да не пра­вим връз­ка напри­мер меж­ду раз­про­ст­р­а­не­ни­е­то на ма­со­ва­та пре­са, по­я­ва­та на ед­на сред­на кла­са чи­та­те­ли в ре­зул­тат на въ­веж­да­не­то на за­дъл­жи­тел­но на­чал­но об­ра­зо­ва­ние и ур­ба­ни­за­ци­я­та от края на ХIХ век, от ед­на стра­на, и от дру­га стра­на, скан­да­ли­те от на­ча­ло­то на Тре­та­та ре­пуб­ли­ка, Па­нам­ска­та афе­ра, зна­че­ни­е­то, от­да­ва­но на по­ли­ти­ка­та и пар­ла­мен­та­риз­ма, спо­рът за се­ку­ла­ри­за­ци­я­та, съ­пер­ни­чест­во­то меж­ду ев­ро­пейски­те на­ции, с ед­на ду­ма ­ сти­ла, кой­то се на­ла­га то­га­ва в об­щест­ве­ния живот? Така Афе­ра­та Драй­фус е за Фран­ция ве­ро­ят­но пър­во­то нав­ли­за­не на мо­дер­но­то съ­би­тие, пър­во­об­ра­зът на кли­ше­та­та, из­ско­чи­ли на­пъл­но въ­о­ръ­же­ни от ко­ре­ма на ин­дуст­ри­ал­ни­те об­щест­ва и въз­про­из­веж­да­ни в но­ви ва­ри­ан­ти ве­че до без­край­ност от съв­ре­мен­на­та исто­рия по ед­на и съ­ща мат­рица. Първо­на­чал­ни слу­хо­ве, стра­те­гия на мъл­ча­ни­е­то от стра­на на дяс­на­та опо­зи­ци­он­на пре­са, упо­ри­то па­ра­ли­зи­ра­не на офи­ци­ал­на­та ин­фор­ма­ция (“Ня­ма афе­ра Драй­фус”), пред­по­ла­га­е­ми ком­про­ме­ти­ра­ния в сфе­ри­те на власт­та, ма­сов ра­си­зъм, на­ме­са на две­те най-за­чи­та­ни ин­сти­ту­ции – ар­ми­я­та и пра­во­съ­ди­е­то – в кри­ти­чен за ре­пуб­ли­кан­ския ре­жим мо­мент, аб­ст­рак­т­ни прин­ци­пи, ко­и­то се сблъск­ват око­ло ед­на-един­ст­ве­на гла­ва, ди­хо­то­мия на све­та на доб­ри и ло­ши, със­пенс, под­х­ран­ван от по­ре­ди­ца фал­ши­фи­ка­ти и из­по­ве­ди, при­зо­ва­ва­не на об­щест­ве­но­то мне­ние с от­во­ре­но пис­мо, по­ка­за­тел­на по­я­ва на не­о­ло­гиз­ма “ин­те­лек­ту­а­лец”[3], кой­то сви­де­тел­ст­ва за но­ва пос­ред­ни­ческа и со­ци­ал­на фун­к­ция на ма­со­во­то об­щест­ве­но мне­ние – афе­ра­та Драй­фус е из­ця­ло про­дукт на пре­са­та, а от своя стра­на й е да­ла всич­ко.[4] Ро­ля­та на пре­са­та не от­с­лаб­ва от кон­ку­рен­ци­ята. Един вид съ­би­тия ка­то че ли й под­хож­дат спе­ци­ал­но: съ­би­тия, при ко­и­то фак­ти­те убяг­ват и ко­и­то изиск­ват кри­ти­ка на ин­фор­ма­ци­я­та, съ­поста­вя­не на сви­де­тел­ст­ва­та, раз­бул­ва­не на тай­на­та, под­дър­жа­на от офи­ци­ал­ни­те опро­вер­же­ния, ос­пор­ва­не­то на прин­ци­пи, опи­ра­щи до ин­те­лек­та и мис­ле­не­то, за­дъл­жи­тел­но при­бяг­ва­не до ед­но пред­ва­ри­тел­но зна­ние, ко­е­то са­мо пис­ме­на­та пре­са мо­же да пре­доста­ви и да при­помни. Защо­то от мест­ния вест­ник до на­ци­о­нал­ния все­кид­нев­ник, от ви­со­ко­ти­раж­ния ор­ган до ан­га­жи­ра­ния сед­мич­ник един­ст­ве­но пе­чат­но­то из­да­ние раз­по­ла­га с бо­га­та га­ма от въз­мож­ности, ко­я­то ня­ма кон­ку­рен­ция, с из­к­лю­чи­тел­но бо­га­та па­лит­ра от ма­ни­пу­ла­ции на ре­ал­ността. Така напри­мер Ал­жир­ска­та вой­на не при­над­ле­жи из­ця­ло на пре­са­та, но от­дел­ни епи­зо­ди ка­то проб­ле­мът за из­те­за­ни­я­та или раз­ка­зът за пре­го­во­ри­те си оста­ват тяс­но свър­за­ни с нея. Цели­ят епи­зод Уо­тър­гейт в на­чал­на­та си фа­за на раз­кри­тия е про­дукт на пре­са­та, пре­ди да пре­ми­не към те­ле­ви­зи­я­та, ко­га­то нав­ли­за в съ­деб­на­та си фаза.

Други исто­ри­чески яв­ле­ния пък тръг­ват пър­во от ра­ди­ото. Голя­ма част от съ­би­ти­я­та от пе­ри­о­да меж­ду две­те све­тов­ни вой­ни и от Вто­ра­та све­тов­на вой­на са би­ли пър­во­на­чал­но чу­ти по ра­ди­ото. Цяла ед­на епо­ха от съв­ре­мен­на­та исто­рия за­поч­ва с де­мокра­ти­чески­те бе­се­ди на Руз­велт и с гнев­ни­те ана­те­мос­ва­ния от Нюр­н­берг, ко­и­то мал­ки­ят екран в чуж­би­на ве­ро­ят­но е из­праз­нил от съ­дър­жа­ние за­ра­ди сме­хот­вор­на­та им ка­те­го­рич­ност. Друга епо­ха за­поч­ва за ара­би­те с ре­чи­те на На­сър; но­ва епо­ха за Кон­го се от­кри­ва през 60‑те го­ди­ни на ми­на­лия век, ко­га­то бе­ше доста­тъч­но ня­кой чер­но­кож управ­ник да ус­пее да ка­же от ефи­ра, че е зав­зел власт­та, и власт­та на­исти­на ста­ва­ше не­гова. Слово­то, из­лъ­че­но по ра­ди­о­то, въз­дейст­ва на ня­кол­ко рав­нища. На пър­во вре­ме ра­ди­о­то под­чер­та­ва зна­чи­мост­та на съ­би­ти­е­то, ка­то го­во­ри мно­гократ­но за не­го: ин­фор­ма­ции, обяс­не­ния, ко­мен­та­ри, кри­ти­ка, пре­раз­каз­ва­не, от­къс­леч­но пред­ста­вя­не, до­гад­ки, пуб­ли­чен от­з­вук от част­ни раз­го­во­ри, а по­ня­ко­га и мо­дер­ни ана­лизи. Франц Фа­нон опи­са ре­во­лю­ци­он­на­та ро­ля на араб­ски­те ра­ди­остан­ции по вре­ме на вой­на­та в Ал­жир.[5] Из­вест­но е съ­що та­ка до как­ва сте­пен тран­зисто­рът про­ник­ва в съз­на­ни­е­то на хо­ра­та от аф­ри­кан­ския кон­ти­нент. Посред­ст­вом гла­са на ак­тьо­ри­те ра­ди­о­то да­ва ду­ма­та на са­ма­та исто­рия, ко­я­то по та­къв на­чин оказ­ва мощ­но въз­дейст­вие в най-ши­рок спек­тър, ка­то се за­поч­не от про­ро­ци­те и от гръц­ки­те ора­тори. Меди­и­те прев­ръ­щат в дейст­вия не­що, ко­е­то би мог­ло да си оста­не “сло­во на вя­тъ­ра”, те при­да­ват на изяв­ле­ни­е­то, на дек­ла­ра­ци­я­та, на прескон­фе­рен­ци­я­та тър­жест­ве­но­то въз­дейст­вие на не­об­ра­ти­мия жест. Май 1968 го­ди­на бе­ше пре­ди всич­ко фести­вал на сло­во­то в дейст­вие; из­пол­з­ва­ни бя­ха всич­ки въз­мож­ни фор­ми за про­из­веж­да­не на са­мо­то съ­би­тие[6]: сло­во на ли­де­ри­те и ано­ним­ни сло­ва, из­пи­са­ни сте­ни и из­ре­че­ни ду­ми, сту­ден­т­ски и ра­бот­ни­чески ко­мен­та­ри, на­ход­ки и ци­та­ти, по­ли­ти­чески при­каз­ки, по­е­зия, на­път­ст­ве­ни или ме­си­ан­ски ду­ми, сло­во без ду­ми и ду­ми шум се но­се­ха от нощ­ни­те ба­ри­ка­ди в Ла­тин­ския квар­тал, къ­де­то ра­ди­остан­ци­и­те не­за­бав­но раз­про­ст­р­а­ня­ва­ха по всич­ки точ­ки на нощ­на­та про­вин­ция ин­ци­ден­ти­те, ко­и­то ста­ва­ха съ­би­тие, до реч­та от 30 май на ге­не­рал Дьо Гол, кой­то не се по­я­ви на мал­кия екран, но чий­то олим­пийски глас сло­жи край имен­но на съ­би­ти­е­то.

Ако съ­би­тия от ти­па на нах­лу­ва­не­то в Пра­га, на по­ли­ти­чески­те прескон­фе­рен­ции или на стъп­ва­не­то на Лу­на­та ни из­г­леж­дат ор­га­нич­но свър­за­ни с ви­зу­ал­ни об­ра­зи, а смя­та­ме, че би тряб­ва­ло да бъ­дат и по-ши­ро­ко по­каз­ва­ни, то­ва не би­ва да ни на­веж­да на ми­съл­та, че те­ле­ви­зи­я­та е си­но­ним на сво­е­го ро­да “пан­съ­би­тий­ност”. Ала под ней­но въз­дейст­вие де­мокра­ци­я­та на съ­би­ти­е­то пра­ви ре­ша­ва­ща крач­ка напред. На пър­во място, за­що­то огра­ни­че­ни­ят брой те­ле­ви­зи­он­ни ка­на­ли и се­гаш­на­та им не­о­бо­со­бе­ност допри­на­сят за ми­ни­мал­но­то раз­сей­ва­не на ре­пор­та­жите. Олим­пийски­те игри мо­гат да се ко­мен­ти­рат, но не и да се по­каз­ват по мно­го на­чини. Всеки знае, че то­ва е мон­таж, то­ест це­ле­на­со­чен из­бор на кар­ти­ни, и въпре­ки то­ва има­ме чув­ст­во­то, че ги съпре­жи­вя­ва­ме поч­ти ди­рек­тно. Всеки от нас ин­ди­ви­ду­ал­но или гру­по­во е под­в­ластен во­лю-не­во­лю – ви­на­ги с из­не­на­да – на те­ле­ви­зи­он­на­та но­ви­на, ко­я­то ни об­ст­рел­ва пе­ри­о­дич­но и за­ше­ме­тя­ващо. Теле­ви­зи­я­та е за съв­ре­мен­ния жи­вот оно­ва, ко­е­то е би­ла кам­ба­на­ри­я­та за ня­ко­гаш­но­то се­ло ­кам­бан­ни­ят звън на ин­дуст­ри­ал­на­та ци­ви­ли­за­ция, ог­ла­ся­ващ оба­че ед­на не­о­чак­ва­на но­ви­на; как­то каз­ва Мак­лу­ън, те­ле­ви­зи­я­та е хлад­на ме­дия, ко­я­то по­ве­че от дру­ги­те бла­гопри­ят­ст­ва най-ак­тив­но­то участие на зри­те­ли­те вкъ­щи и без уси­лие ­ участие без участие, та­ка да се ка­же, прес­мет­на­та смес от дистан­ция и бли­зост, ко­я­то за ма­со­ва­та пуб­ли­ка се явя­ва най-мо­дер­ни­ят и по прин­цип един­ст­ве­ни­ят те­хен на­чин да из­жи­вя­ват съв­ре­мен­на­та история. Съби­ти­е­то би­ва про­жек­ти­ра­но в част­ния жи­вот на хо­ра­та и в съ­що­то вре­ме то им се по­каз­ва ка­то зре­ли­ще.

По та­къв на­чин ме­ди­и­те прев­ръ­щат исто­ри­я­та в агре­сия и при­да­ват чу­до­ви­щен вид на съ­би­ти­ето. Не че по прин­цип то не се впис­ва в рам­ки­те на оби­чай­но­то, а за­що­то при­съ­ща­та на систе­ма­та пов­то­ря­е­мост це­ли да про­из­веж­да сен­за­ции, да фаб­ри­ку­ва посто­ян­но но­ви­на, да за­си­ща гла­да за съ­бития. Това не оз­на­ча­ва, че систе­ма­та про­из­веж­да из­куст­ве­ни съ­би­тия, как­то искат да ни убе­дят управ­ля­ва­щи­те, ко­га­то имат ин­те­рес да пре­мах­нат съ­би­ти­е­то, или как­то би­ха мог­ли да вну­ша­ват ня­кои зре­лищ­ни ин­фор­ма­ции, опи­я­не­ни от соб­ст­ве­но­то си въз­дейст­вие, ка­то напри­мер про­чу­то­то ра­ди­опре­да­ва­не на Ор­сън Уе­лс за на­шест­ви­е­то на мар­си­ан­ците. Инфор­ма­ци­я­та про­из­веж­да соб­ст­ве­ни­те си ан­ти­те­ла и пе­чат­ни­те или елек­т­рон­ни­те ме­дии, об­що взе­то, на прак­ти­ка огра­ни­ча­ват раз­про­ст­р­а­не­ни­е­то на не­кон­т­ро­ли­ра­но об­щест­ве­но мнение. Тя поз­во­ля­ва на ме­ди­и­те да дър­жат съ­би­ти­е­то под все по-строг кон­трол. Ала ме­ди­и­те ка­то де­тек­тор­на систе­ма мо­гат са­мо да на­сър­ча­ват из­бу­я­ва­не­то на ма­со­ви съ­би­тия – те­зи вул­ка­ни на ак­ту­ал­ност­та, ко­и­то из­риг­ва­ха в близ­ко­то ми­на­ло с Шест­д­нев­на­та вой­на, Май 68, Праж­ка­та про­лет, от­тег­ля­не­то на ге­не­рал Дьо Гол от власт­та и не­го­ва­та смърт или аме­ри­кан­ско­то ка­ца­не на Лу­ната. Веро­ят­но те­зи чу­до­вищ­ни съ­би­тия ще се пов­та­рят посто­ян­но.

Имен­но в очи­те на исто­ри­ка чу­до­вищ­но­то съ­би­тие се раз­раст­ва все по­вече. Защо­то той е най-уяз­ви­ми­ят от всич­ки, ко­и­то въз­при­е­мат съ­би­ти­ето. По тра­ди­ция съ­би­ти­е­то е би­ло не­го­ва за­па­зе­на те­ри­тория. Исто­ри­кът го е опре­де­лял и оце­ня­вал и ни­кой не е мо­жел без не­го­во съг­ла­сие да нав­ле­зе в сфе­ра­та на исто­ри­ята. Занапред съ­би­ти­е­то нав­ли­за от­вън в те­ри­то­ри­я­та на исто­ри­ка ка­то не­об­ра­бо­те­на да­де­ност, ко­я­то още не е офор­ме­на с те­че­ние на вре­ме­то. И то­зи про­цес е тол­ко­ва по-мо­щен, кол­ко­то по­ве­че ме­ди­и­те на­ла­гат пре­жи­ве­ли­ца­та ка­то че ли тя е исто­рия, а насто­я­ще­то – ка­то на­раст­ва­ща пре­жи­ве­лица. Наблю­да­ва­ме ма­щаб­но прев­ръ­ща­не на не­пос­ред­ст­ве­но­то в исто­рия и на пре­жи­ве­ли­ца­та в ле­ген­да, до­ка­то в съ­що­то вре­ме исто­ри­кът гу­би оби­чай­ни­те си ори­ен­ти­ри и пре­ро­га­ти­ви, за­що­то е из­пра­вен пред не­що, ко­е­то ина­че се стре­ми да огра­ни­чава. Но ед­но и съ­що съ­би­тие ли е то­ва?

Мета­мор­фо­зи­те на съ­би­тието

Докол­ко­то съ­би­ти­е­то на­исти­на ве­че е тяс­но свър­за­но със сво­е­то из­ра­зя­ва­не, исто­ри­чески­ят му сми­съл, бли­зък до ед­на пър­во­на­чал­на фор­ма на исто­ри­ческа об­ра­бот­ка, се из­праз­ва от съ­дър­жа­ние за смет­ка на не­го­ви­те емо­ци­о­нал­ни вир­ту­ал­ности. Реал­ност­та пред­ла­га, въ­об­ра­же­ни­е­то раз­по­лага. За да се пре­вър­не са­мо­убийст­во­то на Ме­ри­лин Мон­ро в съ­би­тие, е не­об­хо­ди­мо ми­ли­о­ни мъ­же и же­ни да виж­дат в не­го дра­ма­та на starsystem, не­щаст­на­та про­вин­ци­а­лист­ка зад ме­газ­вез­да­та, тра­ге­ди­я­та на сек­на­ла­та кра­со­та, не­щасти­е­то на най-гри­ми­ра­но­то съ­щест­ву­ва­не, су­е­та­та на все­ки успех. Който е драс­нал пър­ва­та клеч­ка, в по­ве­че­то слу­чаи не из­га­ря в го­ле­мия по­жар: съ­би­ти­е­то е запри­ли­ча­ло на про­из­шест­ви­е­то, ро­де­но съ­що в сре­да­та на ХIХ век с раж­да­не­то на ин­дуст­ри­ал­но­то об­щест­во.

На те­о­рия раз­ли­ка­та меж­ду те­зи две яв­ле­ния е мно­го ясна. По сво­е­то естест­во съ­би­ти­е­то спа­да към ед­на стрик­т­но очер­та­на ка­те­го­рия на исто­ри­ческия ра­зум: по­ли­ти­ческо или со­ци­ал­но, ли­те­ра­тур­но или на­уч­но, мест­но или на­ци­о­нал­но ­място­то на съ­би­ти­е­то си ли­чи от съ­от­вет­ни­те вест­ни­кар­ски руб­рики. Ала вът­ре в сво­я­та пре­пов­та­ря­на ка­те­го­рия съ­би­ти­е­то се от­кро­я­ва по сво­е­то зна­че­ние, по но­во­то в не­го­во­то пос­ла­ние ­ тол­ко­ва по-мал­ко сло­во­о­хот­ли­во, кол­ко­то е по-мал­ко ба­нално. Произ­шест­ви­е­то стои на си­мет­рич­но про­ти­во­по­лож­на стра­на:[7] по­то­пе­но в раз­но­об­ра­зи­е­то, в не­о­бик­но­ве­но­то, приз­ва­но да бъ­де из­вън ка­те­го­ри­и­те и зна­чи­ми­те не­ща, то оба­че пред­по­ла­га пре­ход от стран­ност към кон­текст на со­ци­ал­ни ус­лов­ности по ло­ги­ка­та на ед­на де­фор­ми­ра­на (от ти­па на: май­ка уби­ва че­ти­ри­те си де­ца) или об­рат­на ло­ги­ка (от ти­па на: мъж ха­пе сво­е­то ку­че). Тук се гу­би те­о­ре­тич­но­то от­но­шение. Не че ве­че ня­ма раз­ли­ка меж­ду про­из­шест­ви­е­то и съ­би­ти­е­то; но на вся­ко съ­би­тие в съв­ре­мен­ния сми­съл на ду­ма­та ма­со­во­то въ­об­ра­же­ние иска да мо­же да при­са­ди не­що от про­из­шест­ви­е­то с не­го­ви­те дра­ма­ти­зъм, ма­гия, мисте­ри­оз­ност, стран­ност, по­е­зия, тра­ги­ко­ми­зъм, със спо­соб­ност­та му да ни ком­пен­си­ра и да ни ка­ра да се отъж­дест­вя­ва­ме с не­го, с при­съ­що­то му фа­та­листич­но чув­ст­во, с не­го­вия лукс, с не­го­ва­та без­по­лез­ност. Така въ­об­ра­же­ни­е­то мо­же да из­пол­з­ва вся­как­во про­из­шест­вие – ви­дях­ме то­ва в слу­чая с афе­ра­та Драй­фус и с Май 68 – и да го пре­ве­де с пос­ле­до­ва­тел­ни опе­ра­ции през най-ма­со­во­то съ­би­тие, до­ка­то в съ­щия мо­мент исто­ри­я­та съз­да­ва усе­ща­не­то, че съ­би­ти­е­то дегра­ди­ра до про­из­шест­вие.

Съби­ти­е­то е въл­шеб­на­та при­каз­ка на де­мокра­тич­ни­те об­щества. Но са­мо­то ин­тегри­ра­не на ма­си­те е до­ве­ло и до ин­тегри­ра­не на въл­шеб­на­та при­казка. Масо­ва­та ли­те­ра­ту­ра за на­ро­да и за ра­бот­ни­ци­те от­пре­ди сре­да­та на ХIХ век по­каз­ва, че фан­тастич­но­то е за­им­ст­ва­ло тра­ди­ци­он­но еле­мен­ти от от­въд­ното. Сега са­мо­то ин­дуст­ри­ал­но об­щест­во й доста­вя те­зи еле­менти. Така се пости­га свръх­мул­тип­ли­ка­ци­о­нен ефект, ко­га­то пости­же­ни­я­та на съв­ре­мен­на­та тех­ни­ка ка­то че ли след­ват те­ма­тич­но имен­но тра­ди­ци­он­но­то фан­тастич­но, напри­мер с пър­во­то стъп­ва­не на Лу­на­та.[8] То­га­ва всич­ко бе­ше под­чи­не­но на кон­т­раста, из­пол­з­ван ле­ги­тим­но от ор­га­ни­за­то­ри­те на то­ва меж­дуз­вез­д­но “шоу”: не­ве­ро­ят­на де­мон­ст­ра­ция на тех­ни­ческа мощ, ре­а­ли­зи­ра­на с точ­ност, как­ва­то сме виж­да­ли са­мо на­сън, из­к­лю­чи­те­лен под­бор на три­ма­та ге­рои, на­пом­ня­щи за фи­зи­ка­та на су­пер­ме­ни от ко­мик­си­те, из­пол­з­ва­не на фу­ту­ристич­на­та есте­ти­ка на кос­ми­ческа­та програ­ма “Апо­ло”, ка­то на мал­кия екран се по­каз­ва­ха ска­фан­д­ри, жести­ку­ли­ра­щи в без­тег­лов­ност, кон­т­раст меж­ду огром­ни­те фи­нан­со­ви, чо­веш­ки и по­ли­ти­чески сред­ст­ва, от ед­на стра­на, и крех­ки­те фи­зи­чески и нер­в­ни ре­ак­ции на три­ма­та простос­мър­т­ни, от дру­га; въ­об­ра­же­ни­е­то, ос­но­ва­ва­що се на на­уч­на­та свръх­си­ла в съв­ре­мен­ния свят, тук се под­х­ран­ва­ше от най-ста­ра­та меч­та на чо­ве­чест­вото. Реал­ност­та, ин­фор­ма­ти­ка­та и кон­су­ма­тор­ст­во­то вър­вя­ха в ед­на крач­ка: стъп­ка­та на Нийл Ар­м­ст­р­онг вър­ху на­шия спът­ник си оста­ва об­ра­зец на съв­ре­мен­но­то съ­би­тие.

Усло­вие за не­го бе­ше пря­ко­то пре­да­ва­не от “Тел­стар”. Скорост­та на пре­да­ва­не­то оче­вид­но не е доста­тъч­на­та, а с по­ло­жи­тел­ност не е и не­об­хо­ди­мо ус­ло­вие за пре­об­ра­зя­ва­не­то на съ­би­ти­ето. Видях­ме то­ва по вре­ме на бок­со­вия мач Али-Фрей­зър, кой­то бе съ­би­тие във всич­ки стра­ни, къ­де­то те­ле­ви­зи­я­та из­лъч­ва пря­ко, но не и във Фран­ция, къ­де­то то­га­ва пре­да­ва­ни­я­та бя­ха на запис. Премах­вай­ки вре­ме­ви­те огра­ни­че­ния, раз­гръ­щай­ки пред очи­те ни дейст­вие с не­си­гу­рен край, ми­ни­а­тю­ри­зи­рай­ки пре­жи­вя­ва­не­то, пря­ко­то пре­да­ва­не от­не­ма и пос­лед­на­та исто­ри­ческа състав­ка на съ­би­ти­е­то, за да го про­ек­ти­ра вър­ху ма­со­во­то съз­нание.

И за да го пред­ло­жи на ма­си­те пов­тор­но под фор­ма­та на зре­лище. Откъ­де се по­лу­ча­ва то­ва из­ме­рение? От зре­лищ­ност­та на тол­ко­ва съв­ре­мен­ни съ­би­тия, све­де­ни до рек­ла­ми, или, об­рат­но, от пря­ко­то пре­да­ване? Така или ина­че, де­мокра­ци­я­та на съ­би­ти­е­то и зре­лищ­но­то на­ча­ло се ут­вър­ди­ха ед­нов­ре­менно. Не би би­ло аб­сур­д­но да ви­дим сим­во­лич­но­то на­ча­ло на съв­ре­мен­на­та исто­рия в ду­ми­те на Гьо­те във Вал­ми: “И ще мо­же­те да ка­же­те: бях там!” Присъ­що на съв­ре­мен­но­то съ­би­тие е да про­ти­ча пря­ко в пуб­лич­но­то прост­ран­ст­во, да не оста­ва ни­ко­га без ре­пор­тер зри­тел или без зри­тел ре­пор­тер, да се по­каз­ва в мо­мен­та на пра­ве­нето. От то­ва “во­а­йор­ст­во” про­из­ти­ча спе­ци­фи­ка­та на ак­ту­ал­ност­та по от­но­ше­ние на исто­ри­я­та и в съ­що­то вре­ме ней­ни­ят ве­че исто­ри­чески привкус. Оттук и усе­ща­не­то за игра, по-истин­ска от ре­ал­ност­та, за дра­ма­тич­но раз­­вле­че­ние, за праз­ник, кой­то об­щест­во­то си уст­рой­ва пос­ред­ст­вом го­ля­мо­то съ­би­тие. В не­го участ­ват всич­ки и ни­кой, за­що­то всич­ки об­ра­зу­ват ма­са­та, към ко­я­то ни­кой не при­над­лежи. Това съ­би­тие без исто­рик е напра­ве­но от емо­ци­о­нал­на­та съпри­част­ност на ма­си­те – един­ст­вен на­чин за тях да участ­ват в об­щест­ве­ния жи­вот: взиска­тел­но и али­е­ни­ра­но участие, кръ­во­жад­но и не­у­дов­лет­во­ре­но, мно­жест­ве­но и дистан­ци­ра­но, не­мощ­но и су­ве­рен­но, ав­то­ном­но и управ­ля­ва­но дистан­ци­он­но, по­доб­но на не­до­ло­ви­ма­та съв­ре­мен­на дейст­ви­тел­ност, на­ри­ча­на об­щест­ве­но мне­ние.

Тази исто­рия ча­ка своя Кла­у­зе­виц, кой­то да ана­ли­зи­ра стра­те­ги­я­та на то­тал­но­то съ­би­тие, мо­би­ли­зи­ра­ла – ка­то вой­на­та – ци­вил­но­то на­се­ление. Вече ня­ма ти­ло­ва­ци на исто­ри­я­та, как­то ня­ма и един-един­ст­вен фронт, на кой­то да се сра­жа­ват во­ен­ните. Пропаст­та, де­ля­ща тра­ди­ци­он­но два свя­та – гос­по­да­ри­те и ро­би­те на ин­фор­ма­ци­я­та, – две кул­ту­ри – ви­со­ка и на­род­на, – е на път да бъ­де за­ли­че­на, или по-точ­но, ед­на по-ста­бил­на йе­рар­хия се уста­но­вя­ва в све­та на ин­фор­ма­ци­я­та, в сфе­ра­та на ме­ди­и­те. В об­щест­во, къ­де­то ни­кой не е на­пъл­но ли­шен от зна­ния или от власт, по­не по вре­ме на все­об­що­то гла­со­по­да­ва­не, ни­кой ня­ма посто­я­нен мо­но­пол над съ­би­ти­е­то; ме­ди­и­те ка­то че ли го ка­рат да каз­ва ду­ми­те на Джон Дон: “Не пи­тай за ко­го бие кам­ба­на­та: бие за теб!”

Дьо Гол про­из­на­ся своя При­зив от 18 юни за всич­ки, ма­кар че го чу­ват мал­ци­на; шам­пи­о­нът по ски поста­вя нов ре­корд по са­мот­ни­те пла­нин­ски вър­хо­ве за всич­ки; един из­ра­ел­ски танк настъп­ва в пусти­ня­та за всич­ки: рек­ла­ма­та е же­лез­ни­ят за­кон на съв­ре­мен­но­то съ­битие. Така ин­фор­ма­ци­я­та се оказ­ва то­тална. Присъ­да­та е тол­ко­ва ка­те­го­рич­на, че сек­не ли ин­фор­ма­ци­я­та, ней­но­то мъл­ча­ние се прев­ръ­ща в съ­битие. Фактът, че ни­ге­рий­ци­те заб­ра­ня­ват на ре­пор­те­ри­те достъп до зав­ла­дя­на­та Би­аф­ра, че Ин­до­не­зия е из­би­ла един ми­ли­он ко­му­нисти пред не­въз­му­ти­мия пог­лед на ка­пи­та­листи­ческия свят, до­ба­вя без­с­по­рен сми­съл към тра­ге­ди­я­та в два­та случая. Фактът, че про­це­си­те в Ле­нин­град се во­дят по вре­ме­то на про­це­са в Бур­гос и все та­ка при зат­во­ре­ни вра­ти, е пов­ли­ял на тех­ния край. Гово­ри­те­лят, кой­то след кон­чи­на­та на Дьо Гол не съ­об­щи вед­на­га: “Ге­не­рал Дьо Гол по­чи­на сно­щи”, би дал по­вод за по­ли­ти­ческо съ­битие. Фактът, че ки­тай­ци­те не са на­у­чи­ли вед­на­га за стъп­ва­не­то на аме­ри­кан­ци­те на Лу­на­та, е съ­би­тие за све­та из­вън Китай. Най-то­та­ли­тар­ни­ят за­кон в сво­бод­ния свят е за­ко­нът за зре­ли­ще­то.

Разпъ­на­та меж­ду ре­ал­ност­та и ней­на­та зре­лищ­на про­ек­ция, ин­фор­ма­ци­я­та е за­гу­би­ла пър­во­на­чал­на­та си не­ут­рал­ност на обик­но­ве­но от­ра­зя­ване. По сво­е­то естест­во и въпре­ки че са я на­тиска­ли от­го­ре, тя е би­ла просто пре­да­ва­те­лен ре­мък, за­дъл­жи­тел­но пре­ход­но място. Съби­ти­е­то е би­ло из­лъ­че­но, пре­да­де­но и при­ето. Оттук ид­ва и при­каз­ка­та за пре­ми­на­ва­не­то на съ­би­ти­е­то от място, къ­де­то ве­че е би­ло мър­т­во, в място, къ­де­то е би­ло амор­ти­зи­ра­но, по дъл­га­та низ­хо­дя­ща ли­ния от най-ос­ве­до­ме­ни­те до най-не­ин­фор­ми­ра­ните. Инфор­ма­ци­я­та е препра­ща­ла към факт от ре­ал­ност­та, кой­то й е бил чужд и на кой­то тя е при­да­ва­ла смисъл. Какъв­то и тех­ни­чески сми­съл да вла­га­ме в нея, Ин­фор­ма­ци­я­та с глав­но “И” по прин­цип ви­на­ги дейст­ва ка­то ре­дук­тор на не­си­гур­ност. Тя би би­ла не­раз­би­ра­е­ма, ако не обо­га­тя­ва­ше ед­но ор­га­ни­зи­ра­но зна­ние, ако не рест­рук­ту­ри­ра­ше пред­ва­ри­тел­но уста­но­ве­на­та рам­ка, в ко­я­то се впис­ва сега. Всъщ­ност, об­що взе­то, ин­фор­ма­тив­на­та систе­ма на ме­ди­и­те про­из­веж­да не­раз­би­ра­е­мост. Тази систе­ма ни бом­бар­ди­ра с ед­но за­да­ва­що въпро­си, ли­ше­но от цен­т­рал­но яд­ро и от сми­съл зна­ние, ко­е­то очак­ва ние да вло­жим ня­ка­къв сми­съл в не­го, пре­диз­вик­ва у нас усе­ща­не за праз­но­та и в съ­що­то вре­ме ни из­пъл­ва с нат­рап­чи­ва­та си оче­вид­ност: ако не се за­дейст­ва реф­лек­сът на исто­ри­ка, ин­фор­ма­ци­я­та ще бъ­де в кра­ен слу­чай са­мо шум, кой­то заг­лу­ша­ва соб­ст­ве­но­то й не­раз­би­ра­е­мо слово. Ние тър­сим все по­ве­че съ­би­тия, за­що­то се стра­ху­ва­ме от мо­но­тон­ния и ед­но­об­ра­зен ход на вре­ме­то в ин­дуст­ри­ал­ни­те об­щест­ва, за­що­то из­пит­ва­ме не­об­хо­ди­мост да кон­су­ми­ра­ме вре­ме­то ка­то че ли е вещ и за­що­то се бо­им от са­мо­то съ­битие. Пък и ма­ши­на­та за ин­фор­ма­ция изиск­ва от са­мо се­бе си посто­ян­но зах­ран­ва­не и го про­из­веж­да за свои нуж­ди все­кид­нев­но: напри­мер заг­ла­ви­я­та на в. Франс со­ар фаб­ри­ку­ват за вся­ко из­да­ние съ­би­тия, по­ве­че­то от ко­и­то са мър­т­во­ро­дени. Следо­ва­тел­но не съ­щест­ву­ват псев­до­съ­би­тия, как­то твър­ди Да­ни­ъл Бур­стин[9], за ко­и­то се пред­по­ла­га, че па­ра­зи­ти­рат по истин­ски съ­бития. Изкуст­ве­ност­та – но из­куст­ве­ност ли е то­ва? – е исти­на­та за систе­мата. По-точ­но е да се ка­же, че в ми­на­ло­то е тряб­ва­ло да се слу­чи не­що не­о­бик­но­ве­но, за да има съ­би­тие, и че съ­би­ти­е­то кло­ни да бъ­де соб­ст­ве­на­та си сен­за­ция в ед­но насто­я­ще, в ко­е­то впро­чем ня­ма ни­що аб­со­лютно. Същест­ву­ва един Гре­ша­мов за­кон за ин­фор­ма­ци­я­та: ло­ша­та про­пъж­да доб­рата. Съвре­мен­на­та исто­рия ви­дя кон­чи­на­та на “естест­ве­но­то” съ­би­тие, къ­де­то на те­о­рия мо­же­ше да се за­ме­ни ед­на ин­фор­ма­ция сре­щу факт от дейст­ви­тел­ност­та; нав­ля­зох­ме в ера­та на съ­би­тий­на­та ин­ф­ла­ция, ко­я­то тряб­ва да вмък­нем ус­пеш­но или не в тъ­кан­та на все­кид­нев­ния си жи­вот.

Модер­ност­та непре­къс­на­то от­де­ля секрет от съ­би­тия за раз­ли­ка от тра­ди­ци­он­ни­те об­щест­ва, къ­де­то те са по-ско­ро ряд­кост. Съби­ти­е­то, ко­е­то е пре­жи­вя­вал сел­ски­ят свят, е би­ло ре­ли­ги­оз­на­та тра­ди­ци­он­на прак­ти­ка, при­род­но­то бед­ст­вие или де­мограф­ско­то неб­ла­го­по­лу­чие – то­ва не е история. Ала ин­сти­ту­ци­о­на­ли­зи­ра­ни­те власти и уста­но­ве­ни­те ре­ли­гии се стре­ме­ли да пре­мах­ват но­во­то, да от­с­лаб­ват под­рив­но­то му въз­дейст­вие, да го пре­то­пят в ри­ту­ала. По та­къв на­чин всич­ки из­гра­де­ни об­щест­ва се стре­мят да се уве­ко­ве­чат с по­мощ­та на систе­ма за но­ви­ни, чи­я­то край­на цел е да от­ри­чат съ­би­ти­е­то, за­що­то съ­би­ти­е­то е имен­но раз­ри­вът, заст­ра­ша­ващ рав­но­ве­си­е­то, на ко­е­то те са ос­но­вани. Подоб­но на исти­на­та, съ­би­ти­е­то ви­на­ги е ре­во­лю­ци­он­но, то е пе­съ­чин­ка­та, от ко­я­то ма­ши­на­та за­си­ча, ин­ци­ден­тът, кой­то из­не­над­ва и раз­ст­рой­ва ра­бо­тата. Щаст­ли­ви съ­би­тия ня­ма, те ви­на­ги са за ка­таст­рофи. Но за про­гон­ва­не на но­во­то има два на­чи­на: или да го про­пъ­ди систе­ма за ин­фор­ма­ция без ин­фор­ма­ция, или то да се вклю­чи в систе­ма­та на ин­фор­ма­ци­ята. Така в Из­то­ка мно­го стра­ни жи­ве­ят при ре­жим на но­ви­ни без но­вост. Чете­те пре­са­та, ни­що непред­ви­ди­мо: вът­реш­но­пар­ти­ен жи­вот, очак­ва­ни го­диш­ни­ни и въз­по­ме­на­ния, про­из­вод­ст­ве­ни пости­же­ния, но­ви­ни от За­па­да, бе­ля­за­ни пред­ва­ри­тел­но с щем­пе­ла “Су­е­та”, мо­но­тон­на­та про­па­ган­да – всич­ко то­ва из­праз­ва ин­фор­ма­ци­я­та от оно­ва, ко­е­то би поста­ви­ло под съм­не­ние из­лъч­ва­ща­та я ин­сти­туция. По съ­ща­та ло­ги­ка сред­но­ве­ков­ни­те ав­то­ри на жи­тия спо­ме­на­ва­ли са­мо де­ня и ме­се­ца на съ­би­ти­е­то от жи­во­та на све­те­ца, ни­ко­га го­ди­на­та, за да впи­шат въпрос­но­то съ­би­тие в ед­на без­па­мет­на веч­ност, ли­ше­на по­ра­ди то­ва от ефи­кас­ност в хо­да на вре­мето. Втори­ят на­чин да се пре­мах­не но­во­то се състои в то­ва да се пред­ста­вят до втръс­ва­не но­вости­те ка­то същ­ност на пос­ла­ни­е­то-раз­каз, с риск систе­ма­та за ин­фор­ма­ция да бъ­де приз­ва­на да се са­мо­у­ни­що­жи: та­ка сто­ят не­ща­та при нас.

Това състо­я­ние на веч­на свръ­хин­фор­ма­ция и на хро­ни­чен не­достиг на ин­фор­ма­ция е ха­рак­тер­но за на­ши­те съв­ре­мен­ни об­щества. При из­ва­де­но­то на по­каз съ­би­тие ве­че ня­ма място за съ­би­ти­ен ек­с­хи­би­ци­о­низъм. Това не­из­беж­но смес­ва­не бла­гопри­ят­ст­ва все пак всич­ки съм­не­ния, со­ци­ал­ни стра­хо­ве и па­ники. Знани­е­то е пър­ва­та фор­ма на власт в де­мокра­тич­но­то об­щест­во на ин­фор­ма­ци­ята. Обрат­но­то съ­що не ви­на­ги е лъ­жа: кой­то дър­жи власт­та, по пре­зум­п­ция знае. Тук се про­я­вя­ва ед­на но­ва ди­а­лек­ти­ка, ко­я­то мо­же да ро­ди в на­ши­те об­щест­ва един вид съ­би­тия, от­на­ся­щи се до тай­на­та, до по­ли­ци­я­та, до кон­с­пи­ра­ци­я­та, до слу­хо­ве­те и клю­ките. Защо­то е исти­на и в съ­що­то вре­ме не е исти­на, че всич­ки те­зи при­каз­ки це­лят да прикри­ят съ­щест­ве­но­то, че систе­ма­та, бла­гопри­ят­ст­ва­ща раж­да­не­то на съ­би­тия, е съ­що та­ка, но не са­мо, и фаб­ри­ка за илю­зии, че тол­ко­ва приз­на­ния пре­мъл­ча­ват ня­как­ва лъжа. Неза­ви­си­мо да­ли ста­ва ду­ма напри­мер за го­ле­мия страх във френ­ски­те се­ла или за шпи­о­но­ма­ни­я­та, ца­ря­ща през 1793 г., за връз­ки­те на фран­к­ма­сон­ст­во­то с Ци­он­ски­те мъд­ре­ци по вре­ме­то на ин­дуст­ри­ал­на­та ре­во­лю­ция, за ев­рейския Ин­тер­на­ци­о­нал по вре­ме­то на Хит­лер, за троц­киз­ма по вре­ме­то на Ста­лин или за ан­ти­им­пе­ри­а­лиз­ма в де­ко­ло­ни­зи­ра­ни­те стра­ни, ня­ма съм­не­ние, че всич­ки те­зи от­душ­ни­ци и из­ку­пи­тел­ни жер­т­ви, из­пол­з­ва­ни от тол­ко­ва опе­че­ни ча­ро­деи на ха­риз­ма­тич­на­та власт, са съ­път­ст­ва­ли исто­ри­чески­те ек­с­пе­ри­мен­ти за но­во участие на ма­си­те в об­щест­ве­ния жи­вот, то­ест във въз­хо­да на де­мокра­ци­я­та, та­ка как­то го раз­би­ра Токвил. Тези съ­би­тия из­ра­зя­ват нес­ръч­но, не­ци­ви­ли­зо­ва­но въз­кач­ва­не­то на ма­си­те на сце­на­та и в съ­що­то вре­ме дъл­бо­ко­то не­у­дов­лет­во­ре­ние на тъл­пи­те, ко­и­то се хвър­лят на ед­но фал­ши­во зна­ние, за да ком­пен­си­рат лип­са­та на власт.

Умно­жа­ва­не­то на но­вости­те, фаб­ри­ку­ва­не­то на съ­би­тия, при­ни­зя­ва­не­то на ин­фор­ма­ци­я­та са оче­вид­но на­чи­ни за пред­паз­ва­не от всич­ки те­зи яв­ления. Но дъл­бо­ко­то двус­мис­лие на ин­фор­ма­ци­я­та до­веж­да до па­ра­докс ме­та­мор­фо­зи­те на съ­би­ти­е­то.

Пара­док­сът на съ­би­тието

И в то­ва до­ри е шан­сът на исто­ри­ка на насто­я­ще­то: пре­мест­ва­не­то на пос­ла­ни­е­то раз­каз към не­го­ви­те има­ги­нер­ни, зре­лищ­ни, па­ра­зит­ни вир­ту­ал­ности во­ди до из­тък­ва­не на не­съ­би­тий­но­то в съ­би­ти­ето. Или по-ско­ро свеж­да съ­би­ти­е­то един­ст­ве­но до вре­ме­вия и не­ут­ра­лен мо­мент на гру­бо­то, раз­ли­чи­мо из­бу­я­ва­не на съв­куп­ност от со­ци­ал­ни яв­ле­ния, из­ник­на­ли от дъл­би­ни­те, яв­ле­ния, ко­и­то без не­го са ще­ли да си оста­нат за­ро­ве­ни в гън­ки­те на ко­лек­тив­но­то съз­нание. Съби­ти­е­то е по­ка­за­тел­но не тол­ко­ва за то­ва, ко­е­то из­ра­зя­ва, кол­ко­то за оно­ва, ко­е­то раз­кри­ва, не тол­ко­ва с то­ва, ко­е­то е, кол­ко­то с оно­ва, ко­е­то от­прищва. Него­ви­ят сми­съл се пог­лъ­ща в не­го­вия от­з­вук; то е са­мо ехо, ог­ле­да­ло на об­щест­во­то, дупка. Можем да се пи­та­ме как­во би пред­став­ля­ва­ла смърт­та на Дьо Гол – ома­ло­мо­щен, заб­ра­вен ста­рец – де­се­ти­ле­тие по-късно. Но го­ди­на след от­ка­за му от власт­та – твър­де ра­но, след ка­то во­тът на фран­цу­зи­те го бе­ше от­ст­ра­нил, и твър­де дъл­го, за да не из­пит­ват те по­ве­че угри­зе­ния и да не съ­жа­ля­ват, – в на­ча­ло­то на един ре­жим, кой­то иска­ше да му от­да­де са­мо пос­мър­т­на по­чит и на кой­то Дьо Гол ка­то не­гов ба­ща на­не­се вър­хов­на оби­да, за­що­то не про­ме­ни ни­що в ла­ко­нич­но­то за­ве­ща­ние, ко­е­то бе ръ­ко­во­дил сре­щу Чет­вър­та­та ре­пуб­ли­ка, смърт­та му, ко­я­то не­за­вър­ше­ни­те му Мемо­а­ри за по­ре­ден и пос­ле­ден шанс напра­ви­ха още по-про­чув­ст­ве­на, бе въз­при­е­та ка­то не­вол­но изигра­на­та най-доб­ра сце­на на го­ле­мия ак­тьор, об­се­бен от то­ва, как ще сле­зе от нея. Внезап­на, ма­ги­ческа смърт, как­ва­то все­ки си по­же­ла­ва, но ко­я­то в то­зи тър­жест­вен мо­мент прие ле­ген­дар­ния об­лик на све­те­ца, из­ви­кан при­жи­ве при Гос­пода. Смърт, ко­я­то в очи­те на чуж­ден­ци­те от­на­ся­ше пос­лед­ния оце­лял от све­тов­на­та вой­на, съ­юз­ни­ка на СССР, де­ко­ло­ни­за­то­ра, при­я­те­ля на араб­ски­те стра­ни, сим­во­ла на не­по­кор­ния, чо­ве­ка, кой­то бе приз­нал Ки­тай, с ед­на ду­ма, кой­то оз­на­ча­ва­ше по не­що за все­ки от сил­ни­те по све­та и кой­то за френ­ския на­род про­дъл­жа­ва­ше най-ста­ра­та, най-досто­поч­те­на­та тра­ди­ция в крал­ст­во­то – смърт­та на краля. Ала смърт, ко­я­то бла­го­да­ре­ние на двой­на­та це­ре­мо­ния и на под­хо­дя­щия мо­мент ка­пи­та­ли­зи­ра­ше мо­нар­хи­я­та от нас­лед­ст­во­то на Ре­пуб­ли­ка­та, ностал­гия по ед­но от­ми­на­ло ве­ли­чие, не­си­гур­но на­ци­о­нал­но по­ми­ре­ние. И до­ка­то по иро­ния на исто­ри­я­та це­ре­мо­ни­я­та в Па­риж­ка­та Све­та Бо­го­ро­ди­ца ко­ро­няс­ва­ше пов­тор­но чо­ве­ка, кой­то бе от­ся­къл дъб, це­ли­ят френ­ски на­ци­о­на­ли­зъм прид­ру­жа­ва­ше ков­че­га в Ко­ломбе. Смърт­та на Дьо Гол каз­ва­ше про­ро­чески по­ве­че от то­ва, ко­е­то це­ли­ят му жи­вот бе ка­зал.

Непос­ред­ст­ве­но­то тъл­ку­ва­не на съ­би­ти­е­то е по-лес­но и в съ­що­то вре­ме по-трудно. По-лес­но, за­що­то съ­би­ти­е­то про­ти­ча вне­зап­но, по-труд­но, за­що­то то се раз­кри­ва из­вед­нъж. В тра­ди­ци­он­на­та систе­ма за ин­фор­ма­ция съ­би­ти­е­то е очер­та­ва­ло със соб­ст­ве­но­то си съ­дър­жа­ние сво­е­то по­ле на раз­про­ст­р­а­нение. Него­ва­та мре­жа на вли­я­ние се е опре­де­ля­ла от близ­ки­те хо­ра – чо­век по човек. Него­ва­та сле­да е би­ла по-ли­нейна. Ако съ­би­ти­е­то не е има­ло зас­лу­га­та да се свеж­да до ед­но-един­ст­ве­но свое зна­че­ние, ни­ма не­пос­ред­ст­ве­на­та исто­рия – още през ХIХ век с Маркс, Ток­вил или Ли­са­га­ре, но съ­що та­ка и с тол­ко­ва дру­ги не­из­вест­ни ко­мен­та­то­ри – е ня­ма­ло по-труд­но да се доб­ли­жи до исто­ри­ческия анализ? Дори и про­зор­ли­ви­те съв­ре­мен­ни­ци би­ха да­ва­ли погреш­ни оцен­ки за ак­ту­ал­ност­та, как­то наб­лю­да­ва­ме то­ва и днес. Тъй ка­то меж­дин­ни­те зве­на ве­че от­па­дат, настъп­ват сблъ­съ­ци, чи­е­то смис­ло­во раз­но­об­ра­зие зас­ле­пява. Щом ед­на важ­на но­ви­на ка­то убийст­во­то на Ке­не­ди се раз­про­ст­р­а­ня­ва не­за­бав­но, ха­рак­те­рът й на съ­би­тие вед­на­га при­е­ма уни­вер­сал­но из­ме­ре­ние, но тя по-ско­ро тръг­ва от дъл­би­ни­те на све­тов­но­то въл­не­ние и се на­соч­ва към своя из­точ­ник, от­кол­ко­то сли­за към кръ­га на пос­ве­те­ни, ко­и­то би мог­ла евен­ту­ал­но да за­ин­те­ре­су­ва. И в сво­е­то из­кач­ва­не тя пов­ли­ча всич­ко оста­на­ло. В непре­ход­но­то съ­би­тие без те­о­ре­тич­ни бре­го­ве и без гра­ни­ци се нас­лаг­ват раз­лич­ни смис­ло­ви рав­ни­ща, смес­ват се угас­на­ли съз­вездия. Него­ви­те очер­та­ния се виж­дат по-лес­но от­вън: коя случ­ка ста­ва съ­би­тие и за кого? Защо­то, ако ня­ма съ­би­тие без кри­ти­ческо съз­на­ние, то съ­би­тие има са­мо ако то, пред­ла­га­но на всич­ки, е раз­лич­но за всеки. Грани­ци на зна­че­ни­е­то, гра­ни­ци на за­ин­те­ре­со­ва­ни­те сре­ди, гра­ни­ци съ­що та­ка и във вре­ме­то: ко­га свър­ша съ­би­ти­е­то и как­во ста­ва пос­ле с него? После­ди­ци­те от съ­би­ти­е­то, ко­лек­тив­ни­те ам­не­зии, по­доб­ни на та­зи око­ло Ал­жир­ска­та вой­на, под­мол­ни­те от­з­ву­ци в край­на смет­ка за­вър­ш­ват не­го­ви­те очер­тания.

Така меж­ду опре­де­лен вид об­щест­во и не­го­ва­та съ­би­тий­ност се уста­но­вя­ва стран­на ре­ципроч­ност. От ед­на стра­на, по­ре­ди­ца­та от съ­би­тия офор­мя непре­къс­на­та­та по­вър­х­ност на об­щест­во­то, об­ра­зу­ва и опре­де­ля та­зи по­вър­х­ност, до­кол­ко­то мре­жа­та за ин­фор­ма­ция е ця­ла ин­сти­туция. Систе­ма­та за ин­фор­ма­ция, ко­я­то в Съ­вет­ския съ­юз, в Ки­тай или в САЩ про­из­веж­да напри­мер ХХ Кон­грес, Кул­тур­на­та ре­во­лю­ция или афе­ра­та Осу­алд, е по­ка­за­тел­на за ця­ло­то об­щест­во: тя се явя­ва до­ри фор­ма на не­го­во­то ин­сти­ту­ци­о­на­ли­зи­ране. Но от дру­га стра­на, по­доб­ни съ­би­тия съ­дър­жат съв­куп­ност от емо­ции, на­ви­ци, инер­ция, репре­зен­та­ции, нас­ле­де­ни от ми­на­ло­то, ко­и­то из­вед­нъж из­п­лу­ват на по­вър­х­но­ст­та на об­щест­вото. Като място на со­ци­ал­ни про­ек­ции и на тле­е­щи кон­ф­лик­ти, съ­би­ти­е­то е, по­доб­но на слу­чай­ност­та при Кур­но,[10] сре­до­то­чие на мно­жест­во ка­у­зал­ни и не­за­ви­си­ми се­рии, раз­къс­ва­не на со­ци­ал­на­та тъ­кан, ко­я­то систе­ма­та тряб­ва да из­тъ­ка­ва. И най-важ­но е съ­би­ти­е­то, ко­е­то из­важ­да на по­вър­х­но­ст­та най-ар­ха­ич­но­то нас­лед­ст­во. В то­ва от­но­ше­ние систе­ма­та в из­точ­ни­те стра­ни е по­ка­за­те­лен кон­т­рапример. Веро­ят­но не слу­чай­но там ня­ма про­из­шествия. Тъкмо то­ва оста­тъч­но яв­ле­ние раз­кри­ва във вто­росте­пен­на фор­ма ня­как­во дъл­бо­ко за­ро­ве­но ми­нало. Като очист­ва съ­би­ти­е­то от про­из­шест­ви­е­то, съ­щест­ву­ва­що ня­къ­де дру­га­де, Из­точ­на­та систе­ма пре­мах­ва в съ­що­то вре­ме не­кон­т­ро­ли­ра­на­та и скан­дал­на част от со­ци­ал­ни зна­че­ния, ко­я­то се про­я­вя­ва в про­из­шест­ви­е­то.

От то­зи мо­мент исто­ри­кът се ин­те­ре­су­ва не от съ­би­ти­е­то, чи­е­то сът­во­ря­ва­не не за­ви­си от не­го, а от две­те систе­ми, пре­си­ча­щи се в не­го – фор­мал­на систе­ма и смис­ло­ва систе­ма, – ко­и­то той мо­же да до­ло­ви по-доб­ре от все­ки друг.

Колко­то и не­за­ви­сим да из­г­леж­да хо­дът на ед­но съ­би­тие, в не­го ня­ма ни­що слу­чайно. Ако не по­я­ва­та му, то най-мал­ко­то из­ник­ва­не­то, обе­мът, ри­тъ­мът, връз­ки­те, от­но­си­тел­но­то място, пос­ле­ди­ци­те и от­з­ву­ци­те от не­го про­ти­чат по си­ла­та на за­ко­но­мер­ности, ко­и­то при­да­ват на при­вид­но най-от­да­ле­че­ни яв­ле­ния не­съм­не­но род­ст­во и вя­ла иден­тич­ност. Би би­ло по­лез­но към ве­че кла­си­чески­те про­уч­ва­ния на об­щест­ве­но­то мне­ние да се до­ба­вят съ­поста­ви­тел­ни ана­ли­зи, ко­и­то да уста­но­вят ин­фор­ма­ци­он­ни­те пре­да­ва­ния, раз­гръ­ща­не­то на ме­ди­и­те, от­но­ше­ни­я­та меж­ду пос­ла­ни­е­то и не­го­во­то пов­та­ря­не, ве­риж­ни­те ре­ак­ции при раз­про­ст­ра­не­ни­е­то, накрат­ко ка­за­но, фор­мал­на­та фе­но­ме­но­ло­гия на съ­би­ти­е­то. [11] Про­ве­де­но бе ед­но крат­ко из­с­лед­ва­не за смърт­та на Йо­ан ХХIII. [12] До как­ви срав­не­ния би­ха до­ве­ли по­доб­ни мо­ногра­фии за смърт­та на на­ци­о­нал­ни фи­гу­ри, напри­мер за Ста­лин, Ке­не­ди, Чър­чил, Аде­на­у­ер, То­ли­а­ти, На­сър, Дьо Гол? Какви ана­ло­гии мо­гат да се от­кри­ят меж­ду фа­зи­те на ня­кои скан­да­ли, про­це­си или афе­ри без ви­ди­ма връз­ка по­меж­ду им, напри­мер меж­ду афе­ра­та Драй­фус и Ал­жир­ска­та война? Формал­ни­ят ана­лиз во­ди спон­тан­но до ана­ли­за на зна­че­ния, най-мал­ко­то на по­я­ва­та на фор­мал­на­та систе­ма, ко­я­то са­ма по се­бе си е съ­битие. Защо­то на как­ва про­мя­на е из­раз то­ва ряз­ко нах­лу­ва­не на нов тип съ­би­тие в края на ХIХ век, ко­га­то на­уч­на­та исто­рия с тър­жест­ву­ва­щия по­зи­ти­ви­зъм се за­е­ма с по­ня­ти­е­то за съ­би­тие са­мо за да при­ла­га в ми­на­ли епо­хи не­го­во­то из­к­лю­чи­тел­но въз­действие? Какви връз­ки мо­гат да се уста­но­вят меж­ду те­зи две ед­нов­ре­мен­ни яв­ле­ния ­ раж­да­не­то на на­у­ка, чий­то пред­мет са съ­би­ти­я­та от ми­на­ло­то, и по­я­ва­та на ед­на спе­ци­фи­ка в съв­ре­мен­на­та исто­рия? В то­зи сми­съл исто­ри­кът на насто­я­ще­то тър­си опре­де­ле­ни зна­че­ния с по­мощ­та на съ­ща­та се­рий­на ме­то­ди­ка от ми­на­ло­то, с та­зи раз­ли­ка, че тук не­го­ви­ят под­ход це­ли да достиг­не връх­на­та си точ­ка в съ­би­ти­е­то, вместо да се опит­ва да го ома­ло­важи. Той тър­си съз­на­тел­но ми­на­ло­то в насто­я­ще­то, вместо да тър­си не­съз­на­тел­но насто­я­ще­то в ми­на­лото. Днес ние зна­ем, че нощ­та на 4 ав­густ не бе­ше просто он­зи исте­ри­чен маска­рад, кой­то Рей­мон Арон ви­дя в уни­вер­си­тет­ски­те съб­ра­ния, ко­и­то се по­зо­ва­ва­ха на май 1968. Може­ше ли да се до­ло­ви то­ва в сут­рин­та на 5 ав­густ 1789? Само по-на­та­тъш­ни­ят раз­вой на съ­би­ти­я­та поз­во­ли те да бъ­дат ос­мис­ле­ни: поста­нов­ле­ни­я­та и тях­но­то из­пъл­не­ние. А че, от дру­га стра­на, уни­вер­си­тет­ски­те съб­ра­ния да­до­ха из­раз на не­що раз­лич­но от оно­ва, ко­е­то из­рич­но из­тък­ва­ха, ни­кой не се съм­нява. Съби­ти­е­то мо­же да вър­же в общ сноп раз­пи­ле­ни зна­чения. Роля­та на исто­ри­ка е да ги из­тъл­ку­ва и да пре­ми­не от оче­вид­ност­та на съ­би­ти­е­то към раз­кри­ва­не на систе­мата. Защо­то уни­кал­но­то съ­би­тие пред­по­ла­га ви­на­ги ня­как­ва се­рия, ко­я­то но­вост­та раз­кри­ва, за да ста­не то раз­би­ра­емо. Дори твър­де­ни­е­то “за пръв път сме сви­де­те­ли на…” пред­по­ла­га вир­ту­ал­но и вто­ри път. “До­ри да се при­дър­жа­ме към ни­во­то на ки­бер­не­тич­ния мо­дел на со­ци­ал­ния жи­вот – от­бе­ляз­ва с ос­но­ва­ние Ед­гар Мо­рен – съ­би­ти­е­то ин­фор­ма­ция е оно­ва, ко­е­то поз­во­ля­ва да раз­бе­рем естест­во­то на струк­ту­ра­та и фун­к­ци­о­ни­ра­не­то на систе­ма­та, то­ест про­це­са с об­рат­на връз­ка за включ­ва­не (или от­х­вър­ля­не) на ин­фор­ма­ци­я­та, то­ест съ­що та­ка на из­ме­не­ни­е­то или вът­ре в систе­ма­та, или от систе­ма­та.” [13] Пов­та­рям: в из­риг­ва­не­то на вул­ка­на място за исто­ри­ка на насто­я­ще­то ня­ма, за раз­ли­ка от исто­ри­ка на ми­на­ло­то, на ко­го­то вре­мет­ра­е­не­то поз­во­ля­ва да из­гра­ди из­куст­ве­но от те­зи съ­би­тий­ни вул­ка­ни въз­ви­ше­ния в пей­за­жа, кой­то очер­тава. Но ка­то ге­о­лог той е не­за­висим. Той тряб­ва да уста­но­ви ге­о­лож­ки­те рав­ни­ща, връз­ки­те меж­ду вът­реш­ни­те ек­с­п­ло­зии и вто­рич­ни­те тру­со­ве, да раз­гра­ни­чи фун­да­мен­тал­ни­те кон­ф­ли­к­т­ни ре­ал­ности от ме­ха­низ­ми­те за при­е­ма­не и ре­зор­би­ра­не на из­х­вър­ле­на­та лава. Няма раз­ли­ка по съ­щест­во меж­ду кри­за­та – ком­п­лекс от съ­би­тия – и съ­би­ти­е­то, ко­е­то по­каз­ва на­ли­чи­е­то на кри­за ня­къ­де в со­ци­ал­на­та система. Между две­те яв­ле­ния се уста­но­вя­ва ди­а­лек­ти­ческо от­но­ше­ние, от­на­ся­що се до про­мя­на­та, пред ко­я­то исто­ри­кът на ми­на­ло­то е тол­ко­ва без­по­мо­щен, кол­ко­то и исто­ри­кът на насто­я­ще­то. И до­ри бъ­де­ще­то да го опро­вер­гае, по­дигра­вай­ки се с вре­мен­ни­те му пра­во­мо­щия, и да за­ли­чи из­гра­де­ни­те се­рии, за да по­ка­же са­мо­то съ­би­тие в ня­коя съв­сем раз­лич­на мре­жа, не­го­ви­те кон­ст­рук­ции, им­про­ви­зи­ра­ни в мо­мен­та, ще про­дъл­жат да бъ­дат по­ка­за­тел­ни; те са част от съ­би­ти­ето. Цяла­та исто­рия на Френ­ска­та ре­во­лю­ция през ХIХ век ог­ла­ся­ва не­за­вър­ше­ност­та на ре­во­лю­ци­он­но­то съ­битие. Цяла­та ли­те­ра­ту­ра за Май 1968 ескор­ти­ра не­от­лъч­но своя сю­жет; са­ма­та тя е плод на ед­на не­въз­мож­на исто­рия на Майски­те съ­бития. Съвре­мен­на­та исто­рия – то­ва про­уч­ва­не на ак­ту­ал­ност­та – не при­ла­га в насто­я­ще­то исто­ри­чески ме­то­ди, из­пол­з­ва­ни за ми­на­ло­то; тя е пос­лед­но­то про­гон­ва­не на ду­ха на съ­би­ти­е­то, край­на­та фа­за на не­го­во­то раз­ла­гане. Дори об­ща­та исто­рия да не се съг­ла­ся­ва с нея, тя, по­доб­но на съ­би­ти­е­то, ве­че ще е съ­щест­ву­вала.

Цяло­то на­ше насто­я­ще се стре­ми да ос­мис­ля се­бе си пос­ред­ст­вом но­вия ста­тус на съ­би­ти­е­то в ин­дуст­ри­ал­ни­те об­щества. Проб­ле­ма­ти­ка­та на съ­би­ти­е­то, ко­я­то не е за­вър­ше­на, е тяс­но свър­за­на със спе­ци­фи­ка­та на “съв­ре­мен­на­та” исто­рия. В т. нар. кон­су­ма­тив­но об­щест­во на­ше­то от­но­ше­ние към съ­би­ти­е­то е мо­же би просто на­чин да све­дем вре­ме­то до пред­мет за пот­реб­ле­ние и да вло­жим в не­го все съ­щи­те емо­ции[14]. Ако е вяр­но, че исто­ри­я­та за­поч­ва ед­ва ко­га­то исто­ри­кът за­да­ва на ми­на­ло­то – от глед­на точ­ка на соб­ст­ве­но­то си насто­я­ще – въпро­си, за ко­и­то съв­ре­мен­ни­ци­те не са мо­же­ли до­ри да имат и пред­ста­ва, как­во без­по­койст­во се крие зад та­зи нуж­да от съ­би­тия, как­ви нев­ро­зи пред­по­ла­га та­зи ти­ра­ния, как­во съ­би­тие от пър­восте­пен­на важ­ност за на­ша­та ци­ви­ли­за­ция из­ра­зя­ва въ­веж­да­не­то на та­зи ма­щаб­на систе­ма на съ­би­ти­е­то, ко­я­то офор­мя об­ли­ка на ак­ту­ал­ността?

Неспо­соб­ни да схва­нат съв­ре­мен­но­то съ­би­тие, чи­и­то “пос­ле­ди­ци” са не­из­вест­ни, по­зи­ти­висти­те са ре­гист­ри­ра­ли не­съз­на­тел­но не­го­ва­та по­я­ва, за да ос­но­ват на­у­ка­та за исто­ри­я­та, ка­то са още­тя­ва­ли по съ­щест­во насто­я­щето. Днес, ко­га­то ця­ла­та исто­ри­огра­фия е вляз­ла в мо­дер­ност­та, за­ли­ча­вай­ки съ­би­ти­е­то, от­ри­чай­ки не­го­во­то зна­че­ние и не­го­во­то раз­па­да­не, съ­би­ти­е­то се зав­ръ­ща при нас – и то­ва съ­що е съ­би­тие, – а с не­го и евен­ту­ал­на­та въз­мож­ност за ед­на истин­ски съв­ре­мен­на история.

Превод от френски: Стоян Атанасов



[1] Пре­во­дът е напра­вен по из­да­ни­е­то Présent, nation, mémoire“Bibliothéque des histoires”, Gallimard, 2011. В пър­ва­та си вер­сия ста­ти­я­та е озаг­ла­ве­на “Съ­би­ти­е­то-чу­до­ви­ще” и е пуб­ли­ку­ва­на в спи­са­ние Communications n°18, 1972. Второ­то пре­ра­бо­те­но из­да­ние е пуб­ли­ку­ва­но в сбор­ник под на­уч­но­то съста­ви­тел­ст­во на Жак Льо Гоф и Пи­ер Но­ра, озаг­ла­вен Да пра­вим исто­рия (Jacques Le Goff et Pierre Nora. Faire de l’histoire (tome I: Nouveaux problémes, “Bibliothéque des histoires”, Gallimard, 1974). Бел. ред.

[2] Jules THIENOT et al., « Rapport sur les études historiques », in ID., Recueil de rapports sur les progrés des lettres et des sciences en France, Imprimerie impériale, 1867.

[3] Ду­ма­та се по­я­вя­ва на 14 яну­а­ри 1898 г., ко­га­то в. Орор пуб­ли­ку­ва “Ма­ни­фест на ин­те­лек­ту­ал­ци­те”, насто­я­ващ за пре­раз­г­леж­да­не на про­це­са сре­щу Драй­фус след оправ­да­тел­на­та при­съ­да за Естер­хази.

[4] Вж. Patrice BOUSSEL, L’Affaire Dreyfus et la Presse, Armand Colin, coll. « Kiosque », 1960.

[5] Вж. Frantz FANON, L’An V de la Révolution algérienne, Maspero, 1959.

[6] Вж. Roland Barthes, “L’écriture de l’événement”, Communications N° 12, 1968.

[7] Вж. по-спе­ци­ал­но: Georges AUCLAIR, Le Mana quotidien. Structure et fonction de la chronique des faits divers, Anthropos, coll. « Sociologie et connaissance », 1970; Roland BARTHES, Mythologies, Ed. du Seuil, coll. « Pierres vives », 1957.

[8] Вж. под­роб­но­то из­с­лед­ва­не за от­ра­зя­ва­не­то в пре­са­та на то­зи слу­чай: André-Jean TUDESQ (съста­ви­тел), La Presse et l’Evénement, Publications de la Maison des sciences de l’homme de Bordeaux, travaux et recherches du centre de presse, Paris, La Haye, Mouton et Cie, 1973.

[9] Daniel J. BOORSTIN, L’Image, ou Ce qu’il advint du Rêve américain, Julliard, coll. « 10/18 », 1963.

[10] Ан­то­ан Огюстен Кур­но, френ­ски ма­те­ма­тик (1801­1877).

[11] Вж. по-спе­ци­ал­но: Abraham M. MOLES, Sociodynamique de la culture, Paris, La Haye, Mouton et Cie, 1967.

[12] Вж. Jules GRITTI, « Un récit de presse: les derniers jours d’un “grand homme” », Communications, N° 8, 1966, как­то и дру­ги тру­до­ве от съ­щия ав­тор, по-спе­ци­ал­но: L’Evénement. Technique d’analyse de l’actualité, Fleurus, 1969.

[13] Edgar Morin, « Principes d’une sociologie du présent », in ID., La Rumeur d’Orléans, Ed. Du Seuil, coll. « L’histoire immédiate », 1969, p. 225.

[14] Вж. по-спе­ци­ал­но Jean BAUDRILLARD, Le Systéme des objets, Gallimard, coll. « Les Essais », 1968.