Последните няколко дни прекарах по разни места в Беломорска Тракия. Мислите ми през повече от времето бяха свързани с особеностите на пейзажите и с лятото. Но заедно с това размишлявах и върху историята на тези географски пространства. Затова имаше и моменти, в които мислех и за войните на България през двайсети век. Покрай тях се сещах и за Ньойския мирен договор, разбира се.
Не бих искал, а и не бих си позволил да изказвам мнение относно това дали генерал Румен Радев притежава качествата, които трябва да притежава една личност, за да бъде възприета нейната евентуална кандидатура за президентския пост като силна и убедителна. При положение, че е издигната от силни и авторитетни политически формации. Ще си разреша единствено да споделя някои размисли, провокирани от привеждането в действие на името на генерал Радев на този етап от борбата за спечелването на президентските избори.
Най-напред трябва да се каже, че нямаше как да не предизвика усмивка – и нещо повече от усмивка – сравнението с много тежките и действително унизителни за България клаузи на Ньойския договор. Сравнение, направено от господин генерала във връзка с идеите за охраняването на българското въздушно пространство. Едва ли има особена нужда да се изреждат детайлно аргументи в полза на твърдението, че един такъв паралел е повече от неуместен. Този паралел е направо абсурден. Само че в случая е интересно точно осъзнатото изхвърляне с едно такова рисковано изказване от страна на един висш военен. Думи, съпровождащи твърдото решение на генерал Радев за отказ от високата длъжност, която заемаше до момента той.
Очакванията, стоящи зад този предизвикателен жест и зад включването на фигурата на генерал Радев в президентските пасианси, са прозрачни. Ето как трябва да изглежда в очите на публиката станалото: доблестен български воин, воден от своето чувство за чест и достойнство, напуска отговорния си командирски пост в българската армия, защото не може да се примири с това, че армията и страната са поставени от нашите, от собствените ни български политици, в унизително положение.
Да, маневрата с експлоатирането на образа на воина като алтернативен на образа на политика може и да донесе някакви ползи, но едва ли има потенциала, нужен за спечелването на предстоящите президентски избори. Мисля си, че не са оправдани прогнозите, опиращи се на мнението, според което напрегнатите и твърде комплицирани международни отношения, неизвестните около бъдещето на Европейския съюз и опасността от още по-засилени терористични атаки карат българските избиратели да гледат с надежда и очакване към кастата на генералите. В преценките си относно степента на опасност и на реална заплаха за сигурността на страната българите са далеч по-информирани, критични и склонни към нюансиране, отколкото се допуска в редукции от типа на „светът не се готви за война, той е във война, следователно се нуждаем от генерали“. Затова е проява на опростяване очакването, че българските гласоподаватели сега са в търсене на своя „генерал“, на когото да се уповават в условията на динамична и много нестабилна външна среда. Че търсят някого, в когото да разпознаят героя, който – като всеки истински воин – е дотам предан на нацията, че не само стои над всяка партийна целесъобразност, но и е свръхчувствителен към националните чест и достойнство. С което е истински гарант на независимостта на нацията.
Всъщност внушенията, че в момента доминиращите обществени нагласи са точно такива и че се очаква титаничен сблъсък на „генерали“, се правят съвсем целенасочено и манипулативно. С надеждата, че за времето до президентските избори в българското общество наистина ще се създадат и ще бъдат грижливо отгледани очаквания и предразположения, които ще мотивират избирането за президент на фигура като генерал Румен Радев например.
Само че, показният антинатовски патос на господин генерала и неговото незабавно излъчване на честотите на проруската реторика не са достатъчно убедителни за по-голямата част от онези, които притежават правото да изберат следващия български държавен глава. И това е така по простата причина, че тези хора са в състояние да преценят до каква степен съюзните ангажименти и права на България в рамките на НАТО ощетяват суверенитета на страната и представляват унизителни за нейните граждани и техните национални чувства форми на комуникация и обвързаност. Поради добре развитата в това отношение различителна способност на днешните българи акции като тази на генерал Радев може и да изглеждат като добър и обещаващ модел, който си заслужава да бъде приложен с цел привличане на избиратели, но, убеден съм, ще се окажат в крайна сметка непълноценни и негодни за постигането на целта.
Що се отнася до БСП, може да се каже, че ходът с генерал Радев не поправя и не може да поправи допуснатите вече наивни грешки, издаващи неувереност и обърканост. Имам предвид фалстарта при обявяването на първите идеи за кандидатури и преди всичко безразсъдното жонглиране с имена, получило се още в самото начало. Казаното важи най-вече за крайно непредпазливия и дори учудващо недомислен сондаж, извършен с името на Симеон Сакскобургготски, както и слуховете за интриги по адрес на Мая Манолова, наложили кризисно полагане на усилия за замазване на положението.
Така че потенциалът на генералската карта не бива да бъде надценяван и в левите среди трябва да разберат добре това. В противен случай ще допуснат грешка, която ще остави трайни и болезнени белези върху самочувствието и самоуважението на левите. И особено върху това на социалистическата партия.
Играта на генерали и патриоти е рискована и може да доведе до нещо, от което ще боли много. А именно – до шумен отлив на сериозно мислещи привърженици на левите формации, които ще бъдат отблъснати и дори омерзени от опитите за генералски гамбит под лозунга за спасяване на националното достойнство от Ньойския синдром. Понеже ще възникне въпросът кой и защо всъщност страда от него. Онези, които трябва да бъдат спасявани, или техните „спасители“?
А има и още нещо, което не бива да бъде изпускано от поглед. Бойко Борисов отдавна вече не играе на „генерал“.