„Гениалната приятелка“ (ИК „Колибри“, 2016, превод Вера Петрова) е роман за израстването на две момичета, а и на цяло едно поколение в покрайнините на Неапол през 50-те и 60-те години. Публикуваме откъс от него.

Това е първата част от тетралогия със стройна сюжетна линия и дълбок психологизъм – Лила изчезва и заличава всяка следа от съществуването си, синът й търси помощ от приятелката й от детинство, Елена, която решава да напише книга за съвместния им живот. Разказът се води от името на Елена, гениалната приятелка е Лила. Двете черпят сила една от друга, помагат си, но и си нанасят душевни рани, ограбват се взаимно в емоционален и интелектуален план. Феранте се занимава най-вече с вътрешното, невидимото насилие над психиката. И все пак атмосферата на бедняшкия Неапол, която пресъздава, е толкова жива, че в паметта на читателя неизбежно изникват кадри от времето на италианския неореализъм.

Елена Феранте е псевдоним. Който и да се крие зад него (възможно е да принадлежи и на мъж), е на мнение, че професионалната публичност на един писател ненужно отвлича вниманието от творбите му. Заради психологическата релефност на женските образи понякога Елена Феранте е сравнявана с Вирджиния Улф, а прямотата и изчистеният стил я свързват с авторки като Симон дьо Бовоар. Макар и без личността на автора, творчеството на Феранте печели престижни международни награди, романите й имат успешни киноадаптации, а псевдонимът е в списъка на стоте най-влиятелни личности на планетата според класацията на сп. „Тайм“ за 2016 г. На български език е издадено произведението й „Дни на самота“ (ИК „Колибри“, 2009).

Елена Феранте, „Гениалната приятелка“, ИК „Колибри“, 2016, превод Вера Петрова

ПРОЛОГ

Заличаване на следите

1.

Тази сутрин ми се обади Рино: помислих, че пак ще ми иска пари, и се подготвих да му откажа. Но поводът за обаждането му беше друг: майка му беше изчезнала.

– Откога?

– От две седмици.

– И ми се обаждаш чак сега?

Тонът ми сигурно му се стори враждебен, въпреки че не бях нито сърдита, нито възмутена – беше по-скоро леко саркастичен. Опита се да обясни, но говореше твърде неясно, смутено, отчасти на диалект, отчасти на италиански. Предположил, каза, че майка му кръстосвала из Неапол, както обикновено.

– И през нощта ли?

– Знаеш я каква е.

– Знам, но две седмици отсъствие нормално ли ти се струва?

– Да. Ти отдавна не си я виждала, но състоянието ѝ се влоши. Изобщо не спи, влиза, излиза, прави каквото ѝ хрумне.

Накрая все пак се притеснил. Разпитал навсякъде, обиколил болниците, дори се обадил в полицията. И – нищо, майка му я нямало никъде. Ама че син: едър мъж, около четиресетте, който никога не е работил в живота си, а се е занимавал само с тъмни сделки и пилеене на пари. Представих си с какво старание я е издирвал. Нулево. Безмозъчен тип, загрижен единствено за себе си.

– Да не би да е при теб? – попита ме внезапно.

Майка му? Тук, в Торино? Беше наясно с нещата, само си говореше на вятъра. Виж, него го биваше да пътува, беше идвал у нас поне десетина пъти без покана. А майка му, която за разлика от него бих посрещнала с удоволствие, никога в живота си не беше напускала Неапол. Отговорих му:

– Разбира се, че не е при мен.

– Сигурна ли си?

– Рино, ако обичаш: казах ти, че не е тук.

– И къде е отишла тогава?

Разплака се и аз го оставих да си разиграе сцената на отчаяние с хлипания, които от фалшиви се превръщаха в истински. Когато приключи, му казах:

– Моля те, поне веднъж постъпи както тя би искала: не я търси.

– Ама какви ги говориш?

– Това, което казах. Няма смисъл. Научи се да живееш сам и престани да търсиш и мен.

Затворих му.

2.

Майката на Рино се казва Рафаела Черуло, но за всички винаги е била Лина. Не и за мен – никога не я нарекох нито с първото, нито с второто ѝ име. Вече повече от шейсет години за мен е Лила. Ако я нарека Лина или Рафаела, ей така, изведнъж, ще си помисли, че приятелството ни е приключило.

Поне от три десетилетия ми повтаря, че иска да изчезне, без да остави следи, и само аз знам какво точно е имала предвид. Никога не е мислила за бягство или за смяна на личността, не е мечтала да започне нов живот другаде. Не е мислила и за самоубийство, отвратена от идеята за Рино, който да трябва да се занимава с тялото ѝ. Целта ѝ винаги е била друга: искаше да се изпари; искаше всяка нейна клетка да се разтвори във въздуха; нищо не трябваше да успеят да открият от нея. И понеже добре я познавам – поне мисля, че я познавам, – залагам на това, че е намерила начин да не остави на този свят дори и косъм, никъде.

3.

Дните минаваха. Проверявах и електронната си поща, и другата, но без надежда. Аз ѝ пишех много често, тя не ми отговаряше почти никога, така стояха нещата. Предпочиташе да ползва телефона или да си говорим по цели нощи, когато бях в Неапол.

Отворих чекмеджетата с металните кутии, в които пазех най-различни вещи. Не много. Бях изхвърлила доста неща, най-вече свързаните с нея, и тя го знаеше. Открих, че нямам нищо нейно – нито една снимка, нито билет, нито подарък. Изненадах се от себе си. Възможно ли е през всичките тези години да не ми е оставила нищо свое или – по-лошо – аз да не съм пожелала да запазя нещо от нея? Възможно е.

Този път аз се обадих на Рино, макар и с нежелание. Не отговаряше нито на домашния, нито на мобилния. Върна ми обаждането вечерта, без да бърза. Опитваше се да си придаде измъчен глас.

– Видях, че си ме търсила. Имаш ли новини?

– Не. А ти?

– Нищо.

Наговори ми разни безсмислици. Искал да отиде в телевизията, в предаването за издирване на изчезнали хора, и да отправи апел, да помоли майка си да му прости за всичко и да я увещава да се върне.

Изслушах го търпеливо, после попитах:

– Погледна ли в гардероба ѝ?

– Защо да гледам?

Естествено, не му беше дошло на ум най-очевидното.

– Отиди и погледни.

Отиде да провери и установи, че вътре няма нищо, нито една рокля на майка му, нито лятна, нито зимна, само стари закачалки. Накарах го да претърси къщата. Липсваха и обувките ѝ. Липсваха малкото ѝ книги.

Липсваха всички снимки. Липсваха филмчетата. Липсваше компютърът ѝ заедно със старите дискети, които се използваха някога – всичко, всяка следа от опита ѝ на електронна вещица, която още в края на шейсетте години боравеше със сметачните машини, още когато работеха с перфокарти. Рино беше изумен.

Казах му:

– Провери, без да бързаш, и ми се обади, когато си готов, да ми кажеш дали си открил дори и една нейна вещ, ако ще да е карфица.

Обади ми се на другия ден, превъзбуден.

– Няма нищо.

– Съвсем нищо ли?

– Не. Изрязала се е от всички снимки, на които сме били заедно, даже и от тези, когато съм бил малък.

– Добре ли провери?

– Навсякъде.

– Дори и в мазето?

– Казвам ти, навсякъде. Даже кутията с документите е изчезнала, разни стари актове за раждане, договори за телефона, сметки. Какво значи това? Някой ни е обрал ли? Какво търсят? Какво искат от майка ми и от мен?

Успокоих го, казах му да не се притеснява. От него особено нямаше вероятност някой да иска нещо.

– Може ли да дойда за известно време у вас?

– Не.

– Моля те, не мога да спя.

– Оправяй се, Рино, не мога да ти помогна.

Затворих и когато ми позвъни отново, не вдигнах. Седнах на бюрото.

Лила си е наумила да прекали както винаги, помислих си.

Разпъваше отвъд всяка граница разбирането за следа. Искаше не само да изчезне тя самата сега, на шейсет и шест години, но и да заличи целия живот зад гърба си.

Почувствах се много ядосана.

Да видим кой ще излезе отгоре този път, казах си. Включих компютъра и се заех да опиша нашата история с всички възможни детайли, всичко, което беше останало в паметта ми.