„Кой се страхува от светците на дома“, Сара Дуарте Брандао, превод от португалски Рада Ганковска, издателство „Лемур”, 2026 г.
Класифицирам читателските си вълнения на два вида: за книги, след които изпитвам благодарност, че са били написани; и за книги, на които ми се приисква аз да съм техният автор. За първи път обаче ми се случва, докато съм с една книга, да се питам през цялото време дали действително я чета, или я пиша? И изобщо нямам предвид активното читателско съучастие, с което някои автори жонглират. Защото португалската писателка Сара Дуарте Брандао не дресира читатели. Тя ги превръща в поети. Или в откриватели, в случай че преди това не са знаели за поезията в хората. Така е озаглавена и една от миниатюрите в романа „Кой се страхува от светците на дома“ – „Поезията в хората“.
Неслучайно използвах думата миниатюра вместо глава заради усещането, че действието в този роман идва от срещата на отделни стихотворения, прочетени със затворени очи и написани след невидима диктовка от 34 882 думи. Ако трябва да определя тематичните пространства на тези хиляди думи, бих ги групирала около детство-книги-поезия-любов-саудаде-дом. Със знак за равенство между тях. Брандао заема от колективното въображение образи и символи, на които дава благодарен ефир за собствения им глас: светците са домашни, домът е книга, книгата е дядо, дядото е градина, градината е поезия, поезията е детство, детството е любов, любовта е саудаде, тъгата е малко момиченце, момиченцето се превръща в жена, жената е вещица, вещицата е светица, светците са домашни. Ето така се затваря кръгът в тези страници – като нареждане на молитва, която прилича повече на заклинание. Но най-много на поезия, която разцъфтява пред очите на читателя с цялата чувственост, на която е способна една жена.
Сара Дуарте Брандао ни пренася в рибарско селище в Португалия, където влизаме едновременно във всички сърдечни територии на Мария Тереза, но влизането се случва с помощта на огледало с двойно дъно: всяка привидност е измамна и всичко въобразено се увеличава. Защото нито в детството си Мария Тереза е дете, нито в съпружеството си е жена, нито в майчинството си е посветеност. Подобно на хронологичното сечение в Библията на Стар и Нов завет, и в романа на Брандао четем общността през старата и новата църква, през момиченцето и старицата, през страхопочитанието и безбожието, през безсловесността и поезията. Но предимно през поезията, която е навсякъде и във всичко.
Дядото на Мария Тереза казва, че най-добрата молитва е поезията. Когато той умира, внучката му се опитва да го възкреси, изричайки цялата поезия на света. С това извикване на поезията се възстановява изгубеното родство между невинните: падре Белмиро е женен за Бог (невидимостта), дядото на Мария Тереза е невидим, Мария Тереза има супер сила и това е нейната невидимост. Колкото по-плътна е невидимостта, толкова повече писателката Сара Дуарте Брандао разказва за домашните светци, които са домашни заради опитомяването на житията им и дори измислянето на нов канон: унизените светци са складирани, складът е известен само на (п)осветените, посветените са хора и хората също са светци, чийто разговорен език е поезията. Всяка дума е начало на градина, пише португалската писателка. В „Кой се страхува от светците на дома“ е събрана цялата реколта на изящната словесност и магическия реализъм.
