0
2580

Геноцид над детството

„Някъде все още има слънце“, Майкъл Грюнбаум, Тод Хазак-Лоуи, превод Деян Кючуков, издателство „Колибри“, 2022 г.

Колкото повече се разказва една история, толкова повече тя се отклонява от оригиналната си версия. Повторенията в разказването се превръщат в пре-разказване и накрая вместо автентичната история остава разказът за това как си я разказал. Замисляме ли се за надписите по действителен случай и вдъхновен от истинска история, за това как влияят на рецепцията на читателя и зрителя. На колко художественост има право един писател или режисьор, ако борави със суровия материал на историческото събитие? Вмешателство и посегателство над автентичността ли е всяко охудожествяване на историческа епоха? Отговор на тези „външни“ за сюжета си въпроси дава романът „Някъде все още има слънце“. Повествованието е своеобразен мемоар за Холокоста, написан от Майкъл Грюнбаум, но със съавтор Тод Хазак-Лоуи, който е помагал предимно за литературната форма на това разтърсващо разказване от първо лице. Литературата тук е призована освен да спасява естетически, и да придава по-омекотен изказ на бруталността. Но има и друга причина издателите на романа да търсят съавторство: Грюнбаум си спомня, но Хазак-Лоуи „преработва“ спомените му в сегашно време, а сегашното време, както е известно, прави от читателя бърз съучастник. По този начин се постигат и добре структурирани, неконвенционални спомени за Холокоста, предоставени на читателя чрез езика и погледа на едно чешко момче – Миша. За да не е това поредната книга за Холокоста, Миша не разказва по обичайния начин, а текстът придава монологично мислите и думите, които се въртят в главата му във всяка една ситуация. Така читателят вече не е съучастник, читателят не участва заедно с Миша, читателят вече е (и) Миша.

И в действителност навлизането в зловещите събития става постепенно. Така, както детето все още няма език за случващото се и обяснява всяка промяна с вече познати неща, успоредно с развитието на историята набъбва и новият езиков репертоар, тълковен речник за внезапния житейски контекст: гето, транспортиране, концентрационен лагер.

Страшно съм уморен и не мога да се преструвам, че не съм най-тъжното момче на света. Стомахът ме боли от глад и лицето също ме боли, сякаш съм плакал със седмици. Толкова съм уморен, че вече не ме е грижа за тъгата и тя просто си седи, загнездена в празния ми стомах като напълно отделно същество.

Силно емоционална сцена в романа е как докато Миша копнее за предишния си живот без пространствени ограничения, без рестрикции за неспазване на безумните изисквания, чийто списък се множи с всеки изминал ден, внезапно скъсва зашитата еврейска звезда на връхната си дреха, за да отиде на кино. Но психическата енергия да се преструва на нееврейче му отнема насладата да бъде зрител. Защото в залата започва друг филм, прожектиран единствено за Миша: всяка приближаваща се фигура е предполагаемо на немски войник, всеки поглед към Миша може би е от очи, които разпознават измяната. Неотдавна в интервю на Юлия Хаджиева авторът на романа Майкъл Грюнбаум признава, че не помни нищо от този филм, заради който е рискувал живота си: Изобщо не помня филма, който отидох да гледам. Честно казано, бях твърде уплашен, че някой ще ме забележи и ще докладва за мен. А дали си заслужаваше риска – знаете ли, когато движенията ви са толкова ограничени, колкото бяха движенията на евреите по онова време, вие поемате риск дори само за да си поемете дъх, да изживеете няколко мига свобода.

Заради тази сцена избрах да чета романа предимно като геноцид над детството. Защото когато умира съпруг – овдовяваш, когато умира родител – някой осиротява, но езикът все още не е дал думата за смъртта на децата. По време на Холокоста човечеството губи 1,5 милиона еврейски деца, убити от немските нацисти.

Като опозиция на изтребването на еврейските деца романът предлага общността на нешаримите в лагера Терезин. Нешарими на иврит означава орли, така са се наричали всички онези момчета, обитатели на стая 7 от сграда L417, принудени да работят и оцеляват заедно. Подобно на орлите децата също опитват да гледат отвисоко:

– Нацистите не ни възприемат като човешки същества. Смятат, че сме по-нисши, че сме животни. Защо иначе ще ни тъпчат заедно като добитък? Но те грешат! – Франта скръства ръце, а последната дума отеква в помещението. – Ние няма да позволим нищо да ни лиши от човешката ни същност. Нито техните обиди, нито техните укази, нито техните лагери. Наш дълг тук е да оцелеем и да се запазим като хора. Не като животни. Дълг към родителите ни и към нас самите. Да сме готови за живота, когато всичко това приключи.

И точно като орлите, застрашени видове, изчезващ биологичен елемент, еврейските деца са принудени хищнически да се вкопчват в този живот под условие. Малцина като Миша, чиито мемоари четем, успяват да продължат.

В романа има още една знакова за геноцида над децата сцена: когато нацист държи плюшено мече, хипнотизиран от фината му изработка дотолкова, че не изпраща към газовите камери еврейката, която шие съвършените плюшени мечета. Психолозите биха припомнили как всяко вкопчване в играчки е самота и вик за обич. Може би сцената с мечето казва всичко: нацистите също са деца, които докато играят на изчистване на света – заличават светове.

Йорданка Белева е родена през 1977 г. в гр. Тервел. Завършва българска филология, а след това и библиотечен мениджмънт. Защитава докторат в областта на сравнителното библиотекознание, като изследва възможностите за единна информационна система между парламентарните библиотеки в Европа. В момента е експерт библиотекар в парламентарната библиотека. Автор е на стихосбирките „Пеньоари и ладии“, „Ѝ“, „Пропуснатият момент“, на сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“, „Ключове“. Книгата ѝ с разкази „Кедер“ е номинирана за Книга на годината 2018 – награда „Хеликон“, и в категория проза за наградите на Литературен клуб „Перото“ при НДК. Разказът ѝ „Внукът на човекоядката“ е екранизиран от режисьорката Десислава Николова-Беседин, филмът спечели специалната награда на Международния фестивал Cinelibri 2019. Най-новата ѝ книга е сборникът с разкази „Таралежите излизат през нощта“ (2022).
Предишна статияИмето на езика
Следваща статияПредозирал с пародия