След малко ще имате възможност да прочетете едно есе на Генчо Стоев за 24 май. В края му той ни съобщава удивителното си прозрение, което гласи: „Всички родни святости са сбрани в оная, чрез която сме ги узнали.”

Есето носи заглавие „Светостта” и е публикувано в далечната 1986 г. във в. „Поглед”.

Оказва се, че и Генчо Стоев, непоклатимият автор на шедьоврите от романовата трилогия „Цената на златото”, „Завръщане” и „Досиетата”, е писал колонки. Тук му е мястото да отдадем дължимото на Георги Гроздев, чието издателство „Балкани” публикува няколко книги на големия писател, съдържащи тъкмо такива текстове, оставащи в сянката на високия хребет на трилогията, и по този начин стопли и зарадва последните няколко години от живота на Генчо Стоев. Есето „Светостта” е включено в сборника „Прокоба и слънце” (Изд. „Балкани”, София, 2000 г.)

И друг един човек трябва непременно да споменем, когато говорим за Генчо Стоев. Това е проф. Сава Василев от ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, самоотвержен и много задълбочен изследовател на творчеството му. Неговите две книги „Цената на златото и на историята” и „Писателят Генчо Стоев и литературните кръстовища на историята” са истинско златоносно находище за тези читатели, които ценят и се интересуват от делото на големия ни автор.

Ще ви спомена само една златна трошица от втората книга. Кой е авторът на диалозите във филма „Шибил” по едноименното произведение на Й. Йовков и негов съсценарист, наред с Магда Петканова и режисьора Захари Жандов? Познахте. Генчо Стоев.

А сега нека да видим как ремсистът, три пъти изкарван на разстрел преди Девети септември, който след Девети се превръща в личен враг на Вълко Червенков, пише и разсъждава за светостта.

Светостта

Генчо Стоев

Мръкна, заваля. Хайде да построим тая нощ колибка за още една бездомна мисъл. Мокро е, дъждът е черен и само за кратки мигове светкавиците го позлатяват. Колибка от грижовни слова. Ще се смалява колибката в тъмното, ще пораства в светлото, ще пулсира така с ритъма на двете начала, а на старата бездомна мисъл ще ѝ е добре – тя е свикнала и с едното, и с другото. Всъщност те са я родили.

А каква е мисълта? Тя броди около неща, свързани със словото святост. Святи са всички стъпки на миналото. Святи са земите и хлябът ни. Заветът на дедите ни и родната реч, която го изрича, са святи. И писмената, с които изразяваме всички тия неща.

А за мен са святи и създателите на тия писмена. Когато пиша за тях – а съм писал неведнъж, – назовавам ги така: братята Кирил и Методий. Но остана ли сам, мълчалив пред величието им, те си възвръщат нявгашните права: светите братя Кирил и Методий.

И спор не може да става, че тъкмо нашето време ги въздигна на най-високия пиедестал в пантеона на родната ни духовност. Тъканта на делото им продължава да се разраства – и в колбите на симпозиумите, и по широките орни полета на българската словесност. Така сенките им, изтръгнати от Средновековието, се материализират днес като могъщи съвременници.

Така е. Зная го, утвърждавам го, но за първи път моето детство ги зърна в малката стара църква „Св. Атанасий” и ги запомни върху една олющена дървена икона, като светци. И забелязах през годините, че растящото ми преклонение пред тяхната полезност затуля неясния душевен трепет пред светостта им.

Затова и моето отношение към днешното портретуване на братята е двойствено. Понякога се радвам на яките, буреносни мъже, които ни гледат от платната, а друг път се боя, че създаваме нов иконографски канон, по-нетраен от стария. Предназначен за еднократна употреба от поколението.

Между другото, детството ми помни и двамина мъжаги, братя, коларо-железари. Носеха същите имена, добре си поработваха те и добре си пийваха. Нямам ли право да търся в себе си непроницаема мембрана срещу дифузията между двата спомена?

Знаем, че Кирил и Методий са имали най-високи духовни санове и са общували с „божиите наместници” на земята – патриарха и папата. Напомнят ми за статута на Прометей между олимпийските богове. Той бе откраднал огъня, за да го поддари на елините, а братята подадоха през безброй запрещения една по-висша светлина на славянството – книжовната. И те заплатиха дързостта си – като митологични персонажи, като в антична трагедия.

Някога човекът си е конструирал удобна духовна йерархия, за да се възкачи по нея до небесата. И пресметливо да поставя свои застъпници на нужните височини. Нашият вид се е занимавал с това хилядолетия наред и днес, въпреки уточнените ни представи за света, едно ехо от старата йерархия остава да действа в родовата памет на народите.

Сега вече сме върху опасен ръб, нали, читателю? Но едно е да говорим и да пишем при научните си изяви за Паисий Хилендарски, а съвсем друго е, когато го наречем помежду си Отец Паисий. Лично за мен духовният сан „отец” се свързва кръвно със зачатието на нашето Възраждане.

И почти всички предпочитаме да съкратим името на Васил Иванов Левски в дякона Левски, а често и само в Дяконът. Тук санът се е превърнал в код на посвещаване, едно огромно посвещаване на свободата, обхванало цялата страна.

Продължава да вали, но ето че колибката на бездомната стара мисъл е вече почти построена. Вътре, на сушина, съм поставил светостта на братята Кирил и Методий. Отгоре падат само златни капки, озарявани трайно отдолу, от подслоненото.

Всички родни святости са сбрани в оная, чрез която сме ги узнали.

в. „Поглед“, 9 юни 1986 г.