Тревненските зографи обичат голотата, така както обичат пъстротата и реалния рисунък, близък до човешкото. В своите фрески и икони почти правят дисекция на тялото, за да явят човешкото начало на Христос, Неговата човешка драма.
Иконопочитанието е начало на боговидението.
Владимир Лоски
Тревненската иконописна школа е една от двете, заедно със Самоковската, които през XVIII–XIX век даряват българското църковно изобразително изкуство с изтъкнати майстори и образци, обогатявайки жанра с привнасяне на по-светски елементи, но и на един типичен фолклорен, стилизиран, драматичен стил, начеващ още от зората на XIV век и за който споменава и Павел Евдокимов в книгата си Изкуството на иконата: богословие на красотата. Този драматизъм, който в миналото намира изражение предимно в чертите на лицата и жеста на телата, при тревненските майстори се задълбочава и прониква през голотата в по-редките иконописни сцени около Кръщение Христово и Разпятие. И доколкото тялото също е носител на Божественото начало, те не случайно му придават Божествени елементи и символи, извеждайки ги от геометрията на Троицата, от основните физически носители на духовното – сърцето и мозъка.
Там, откъдето минава диханието, където е връзката между синусите и мозъка, бръчката между веждите, е мястото, на което зографите от Витановска и Захариевска фамилии наблягат. Както и върху всяка долчинка и гънка на тялото, върху тялото въобще. В техния стил съществува противоречие между опростеността на голотата и нейната детайлност. Опростеност, чрез която повечето лица на светии изглеждат като спокойна вода, като гледани през воал и едновременно с това – акцентиране върху геометричността на формите, превръщайки ги почти в математически формули, за да предадат посланието на тялото от висшата божествена триада: дух, душа и тяло (вж. Св. Лука Войно-Ясенецки, Дух, душа и тяло).
Така например в най-емблематичната икона – на св. Иоан Предтеча от църквата „Св. Архангел Михаил”, очите на Кръстителя са като два камъка, хвърлени във вода, с разсейващи се вълнички около тях, лицето Му пък в едно друго изображение наподобява река (или море от планини). Защото това е всъщност Той – ангелоравният, досущ като водата, с която ни кръщава. В деколтето на дрехата му, там, където се вижда плътта, се загатва и нейният смисъл – три камъчета, слепени едно с друго, образувайки триъгълника-трискеле на Троицата. Понеже възкръсваме с плътта си, върху нея неминуемо са изписани знаците на Небесата. В православното вероизповедание тялото има равна роля с душата и духа за постигане на обожение – онова богоподобие, посято от Бог у човека при Сътворението и разрушено от първородния грях.
Любима тема на майсторите от Трявна е Оплакване Христово. Отново с едно акцентиране върху голотата на горната част, върху торса на Спасителя. Макар разсъблеченият Христос винаги да е облечен – в светлина или вода (вж. Манолис Панселинос, Кръщение Христово, XV в. и също – Костницата в Бачково), ако се загледаме по-внимателно, ще видим, че двете половини на тялото Му заедно с ребрата и гърдите образуват риби, както ги слагаме уловени вече на тезгяха. Защото смъртта на Спасителя беше всъщност резултат от Неговото безмълвно продаване-предаване. В същия силует виждаме загатнати и основните символи на Мисията Му – гърдите като два кръга – на човешкото и Божествено начало в Него, стомаха – триъгълник (предобраз на Троицата), а повивката на бедрата – кръстосана, символ на Разпятието.
В иконата Кръщение Христово пък е наблегнато на женското и мъжкото начало чрез стилизираните форми на репродуктивните органи на мъжа и жената, загатнати в торса на Спасителя, по-конкретно в корема и гърдите. Понеже Той е носител и на двете, Спасител и на двете. Защото поделеният грях между Адам и Ева беше поет от Спасителя, издърпвайки ги от гробовете им при Своето Възкресение. По същия начин това начало е предадено и във всеки мъченик, умрял за Христа (Св. Четиридесет мъченици), понеже „Словото е станало човек, за да станат човеците богове” (Св. Ириней) и „… при възкресението нито се женят, нито се мъжат, но пребъдват като Ангели Божии на небесата” (Мат. 22:30).
Въобще във всички изображения на Христос, където прозира голотата Му, тя е неминуемо носител на символност, почти на йероглифност. Както в иконата Страстите Христови, където кръстът на торса е пресечен, един вид задраскан от тоягата-скиптър в ръцете на Пастира-Цар (Неговият горчив послеслов-продължение на Гетсиманската градина).
Тревненските зографи обичат голотата, така както обичат пъстротата и реалния рисунък, близък до човешкото. За тях Христос е преди всичко Синът човешки. В своите фрески и икони почти правят дисекция на тялото, за да явят човешкото начало на Христос, Неговата човешка драма заради небесната Му мисия. Затова голотата там, където е част от голяма композиция, е зададена много категорично, привличайки погледа. А когато става дума за лицата – тя е носител на знаци върху гладкостта. Тя е съсредоточаване в детайла. Детайлът на фона на гладкостта изпъква като допълнителен придатък или недостиг – древногръцка статуя, на която са отронени носът или ръката. По този начин ушите на светиите са сякаш залепени за лицата, пръстите на нозете на Спасителя от Света Троица са извити в една невъзможна посока, улеят под носа на Богородица и нейната брадичка от иконата Богородица заклана са като издялани с длето, а очите й от Богородица скърбяща – поставени листа или монети върху истинските. Всичко е на вид разчленено, издялано, иконостасно. Защото разпадането на тялото предшества неговото Възкресение.
И ето го Христос Пантократор с характерното прозрачно чело, където са изобразени в сивкаво двете полукълба на мозъка Му, толкова реално като на рентгенова снимка. За Отците на Църквата душата е скътана някъде в сърцето (вж. св. Макарий Велики), за тревненци тя е в леговището си – мозъка. Мозъкът, който може да бъде и хляб, и плът. Плът, на която вече не й трябва хляб, за да е силна (със силата, която помества планини, а не изкачва върхове). Защото хлябът, манната от Стария завет, е изместен от Словото в Новия. Хлябът е станал вече Слово.
По същия начин копието на св. Георги, което се забива в змея, не е вече копие, то е нишката на дъха му, която светецът изтегля. Светецът, на когото не са нужни мускули, а единствено дух, за да се пребори. Духът във вързаната опашка на коня, за разлика от навитата на змея (змията). Понеже Христос дойде не за да промени Закона, а за да го изпълни… със съдържание. Той стана възелът на кръга, камъкът на ъгъла, Онзи, който връзва и развързва, трийсет и трите възела на молитвената броеница, които прехвърляме с Умната молитва.
Тревненските майстори не придават, те извличат. От телесността – дух. От духа – душа. В степен, в която тялото, приютило душата, не просто се идентифицира с нея, но самото става душа. Така Тома Неверни не бърка вече в раните на Христос, а бърка в самото Му сърце (торсът е във формата на сърце). В Бога Любов. За да може в човека, който Създателят е създал по Свой образ чрез самото Му въплътяване в създаденото по Негов образ, душата да се съедини с духа, понеже както пише св. Ириней Лионски, именно в Светия Дух човекът придобива уподобяване: „Ако в някой човек духът не е съединен с душата, този човек е несъвършен; той остава звероподобен и плътски, макар образът Божи и да е запечатан на неговата плът”.
Наблягайки върху одухотворената плътскост, майсторите от Тревненската школа ни показват именно това съединение между душа и Дух, при което тялото дори приживе вече не е плът, но пребивава в Христа и е видоизменено – Възкресено, обитавайки не биологичното и космическо време с техните линейни и кръгови характеристики, но свещеното или литургично време, при което всеки миг е отворен към Вечността.
Текстът е публикуван в последния, 87-и брой на сп. „Християнство и култура”.
Цветанка Еленкова е поет, есеист и преводач. Има издадени четири стихосбирки, две книги с есета и редица преводи на поезия от английски и гръцки. Две от стихосбирките й са издавани във Великобритания и Сърбия – Седмият жест („Шиърсмън Букс”, „Повеля”) и в САЩ – Изкривяване („Тебот Бак”). През 2013 г. излиза книгата й с християнски есета, посветени на фреските от изоставени манастири Български фрески: празник на корена. Тя е и редактор на антологията На края на света: съвременна поезия от България за английското издателство „Шиърсмън Букс”.
