В чест на Никулден, празника на Бургас
Георги Баев-Джурлата е емблема на Бургас, едно от неговите най-ярки артистични лица. Вероятно и поради това за разлика от други свои колеги артисти – художници и не само, не е пътувал толкова много и толкова далече. Както, да речем, неговият варненски адаш Георги Велчев, обиколил почти цялата земя. Но приемът на картините му компенсира статичността: показвал е в различни градове на Европа и по света – 13 самостоятелни изложби в Лондон, Будапеща, Хавана, Москва (два пъти), Виена (два пъти), Линц, Тунис (два пъти), Никозия, Лимасол, Дордрехт, и още 24 участия в общи. Едва ли навсякъде е присъствал – социализмът не обичаше поданиците му да щъкат по света и да виждат чуждия живот – шарен, разнообразен, свободен, лекомислен. Но в същото време живот с изострено чувство за естетическа значимост и възвишеност, който поради това признава безапелационно Георги Баев. Най-големият успех идва от Австрия, където става носител на Хердеровата награда на Виенската академия за изкуство (1986). Проф. Петер Вундерли, председател на кураториума, избиращ лауреата, го посочва като един от големите европейски хуманисти. Но Георги Баев-Джурлата, „бургазлия и пакостник“, както го нарича Георги Павлов-Павлето, е не единствено хуманист, той май преди всичко е и маринист, художник на морето; може би най-страстният и най-отдаден художник на морето, на Черното море. Маринист par excellence, бих казал дори – маринист на маринистите…
Някому вероятно би могло да се стори прекалено горното, но за неговата достоверност съществуват доказателства – и от биографията на Георги Баев, и от картините му. Известно е например, че е бил изкушаван да се установи и да работи както в световни арт-столици като Париж и Лондон, така и в българската София, но винаги е отказвал. До смъртта си – 18.ІІ.2007 г., живее и твори в Бургас своите, както споделя, „малко неща – пясък, вода и небе. И – продължава – още няколко неща, които и аз не знам какво са“. Той не знае, но другите знаят. Стоян Цанев, немногословният Стоян Цанев, изрича след кончината му: „Много неща си отиват с него, най-големия художник на България. Епоха, епоха беше!“. Така е, да, само един голям художник може да оцени мащаба на друг голям художник. Стоян Цанев не обяснява повече – пестеливец на думи беше, ние обаче ще се опитаме да го сторим. Тръгвайки от едни слова на художника Георги Баев, изречени във връх на душевно изпитание: „Изкуството е мъка, Голгота, Кръстът е и криле, но не за всеки“…
При рисуването на морето има една трудност, с която се сблъсква всеки маринист – неговата хоризонталност. Това е проблем, тъй като в един момент ще вземе да се окаже, че вземайки го за тема, тази главна ( понякога и единствена) тема на/за художника може да се изравни (ентропира) в монотонност, еднообразност, еднаквост. Накратко, в скука. Затова първите морски пейзажи са не само море, а море с кораби. Кораби, които се бият, които акостират, които плават, но кораби, винаги кораби… Първият маринист, холандецът Хендрик Корнелиус Врум (Hendrick Cornelisz Vroom, 1591–1661), рисува морето – естествено – но всеки път с кораби в него, че и с чайки, прелитащи покрай плавателния съд. Врум най-напред украсява по поръчка чинии и чаши, но, както отбелязва неговият биограф Карел ван Мандер, винаги включвайки „малки корабчета“. С тях не само цели да оживи мъртвешки бледия порцелан, но някак да го извиси, да му придаде вертикалност, изтегленост. Същото е с корабите в картините му: техните платна, знамена и мачти са за това – да нарушат и ако може, да издигнат иначе равната морска повърхност. Да вертикализират хоризонталността. При другите холандски маринисти, последователи на Врум, намираме същото – море, да, винаги и с любов, да, но непременно и с кораби: Корнелис Клас ван Виринген, Симон де Влигер, Адам и Абрахам Вилартс (баща и син), Ян ван де Капеле… Вилартс-баща дори се изхитрява заедно със своя колега Вилем Ормеа да разнообразят иначе доста пригладеното море с един вдъхващ ни почти мистически ужас пейзаж с риби и мекотели на брега, изглеждащи всичките като библейски чудовища. За да ни покажат вероятно, че то, морето, не е чак толкова спокойно, че това негово спокойствие е по-скоро измамно и че в дълбините му се крият ужасяващи същества – змейове, кракени, кашалоти, коварни русалки и убийствени сирени, макар и сладкогласни. Разбира се, повечето от маринистичните пейзажи с кораби са възхвала на холандските победи по море – над испанци, англичани, французи, което значи, че няма как да се мине без галери, галеони, шхуни, фрегати, бригантини, каравели… И – забележете – само изреждането на имената създава у нас усещане за многоликост, за полиморфност, за екзотичност, ако щете. Тоест наименованията на корабите също се борят със скуката на/в морето. Във Франция е тъждество: при най-известния френски маринист Адриен Манглард отново изобилие от кораби, лодки, пристанища, вимпели; неговият учител, холандецът Адриен ван дер Кабел, намерил смъртта си в Лион, изглежда го е научил отлично. Така е и при друг прочут французин, рисувал морето – Клод Жозеф Верне. Клод Лорен (който все пак не е предимно маринист) е усвоил същите уроци – вдигай мачти, за да издигнеш морето. Гениалният Дьолакроа от своя страна е създал едно жълто море, цялото изпълнено с лодки – „Изглед към морето от хълмовете на Диеп“ (1852), за да набразди по този начин гладката му повърхност. Дори в знаменитата „Импресия. Изгряващо слънце“ (1872) на Клод Моне в дъното са изобразени кораби, за да се наруши иначе равното и кротко море. Джоузеф Търнър, може би най-известният маринист, винаги изобразява кораби в платната си, включително в забележителното „Снежна буря: параход в устието на залива“ (1842), пресъздаващо вихрения устрем на разлютилата се стихия. В прочутата „Деветият вал“ (1850) – вероятно най-разпознаваемата морска картина, Айвазовски – също прочут маринист, на изток даже сякаш по-прочут, е нарисувал корабокрушенци, хванали се за отломките от мачтата с някакъв отчаян оптимизъм, че все пак ще се спасят, все пак ще успеят. Като те са в центъра на изображението, те са темата на художника, не чак толкова морето и неговите девет бала. Прочее, Айвазовски май е единственият, позволявал си да предава морето без човешко присъствие – „Черно море“ (1881); и в платното се вижда колко хоризонтално е морето въпреки вълните и вълнението. Следва го нашият Христо Каварналиев. Другите български художници-маринисти са решавали този проблем с пейзажи, в които море и суша се сблъскват, вода и бряг се бият, вълни и скали се надмогват едни други. Юрдан Кювлиев рисува множество лодки в „Месемврия“, Александър Мутафов удря една ò друга вълна и скала в картините си от Созопол, Марио Жеков се отдава на лодките в Адриатика и на плажа край Балчик, а Георги Велчев се вторачва в „Арката“, изобразявайки я с някаква невъздържана обсесия. И както споменах, единствен Христо Каварналиев като Айвазовски рисува чисто, натурално море, обаче хоризонтално, няма как иначе, освен хоризонтално. С други думи, хоризонталността остава, винаги остава – изглежда, че маринистичната картина, чистата маринистична картина, на която има само море и нищо друго освен море, не може да бъде инаква, освен хоризонтална, надлъжна, плоскостна…
Георги Баев слага край на тази обременена обреченост. Не му трябват помощни средства, за да изрази вертикалността на морето, височината му, а го прави с четката си сякаш ей-така, отникъде, без усилие и напрегнатост. Георги Динев, директорът на Бургаската художествена галерия, сам художник, отбелязва този факт, без да го анализира: „Георги Баев беше много продуктивен и сръчен. Работеше бързо, беше експресивен“. Но думата според мен не бива да е „експресивен“, думата може да бъде „спонтанен“, може „непринуден“, може „естествен“, може „интуитивен“, може „непредвзет“, може „непосредствен“, може и „стихиен“… Но сякаш най-много може думата „оргиастичен“. Защото Георги Баев рисува морето оргиастично, като някаква самородна вакханалия, която не признава ограничения, не признава задръжки, не признава граници. И най не ги признава по отношение на височините, на това извисило се вертикално море, което той превръща от равна повърхност в дивен стълб, едновременно огнен и воден, въздушен и земен, ефирен и метален, райски и дървесен; стълб, насъбрал в себе си всичките стихии, всичките копнежи и всичките визионерства на човека, за да се възвиси той до онова там, което най-много иска и бленува – небето. Нека припомним признанието му, за да вникнем по-дълбоко в него: „Аз рисувам малко неща – пясък, вода и небе. И още няколко неща, които и аз не знам какви са. Но във всяка картина има различно настроение и чрез него „влизам“ в самия пейзаж, в природата. Аз съм реалист, а в това има нещо много романтично“. Реалист на небето, за когото и морето е небе – изправен вертикал и романтичен идеал…
Георги Баев сякаш е предугаждал революцията, която ще извърши в рисуването на морето: в негово платно от 1947-а, когато е едва на 23 години, наречено „Градината“ откриваме същия този вертикал, който ще се превърне в негова запазена марка. Картината е в цветове, които по-късно художникът рядко ще използва – кафяво, жълтеникаво-кафяво, ръждиво-кафяво. Изобразява кътче от Морската градина в Бургас с четири фигури – възрастен мъж седи на пейка, обърнал е гръб на сушата и е вгледан в морето; момченце ни е обърнало гръб, втренчено в морето; майка е обърнала гръб на морето, с любов взряла се в рожбата си в детската количка; млад мъж е обърнал гръб на дърветата зад него, разпрострял поглед нейде в далечината… Всички на нещо са обърнали гръб, но като че ли най-много на сушата са обърнали гръб. Но не това обръщане гърбом е център на изображението, а вертикално издигащите се дървета в десния му край (гледано фронтално) и особено стълбът, разположен между жената и момченцето и мъничко позатулен от нея. Стълбът стърчи категорично, непоколебимо, истински: изправил се е, за да ни покаже, че онова, което се вижда срещу него – отляво пясък и плажуващи, отдясно къщи с два крана, а и отляво, и отдясно, и в центъра – море, което тъкмо през този център преминава в небе; а Георги Баев иде да ни подскаже, че морето изобщо не е равна повърхност както и живеещите на морето не са някакви равни хора, а е извисено, издигнато, източено. Високо горе е и правилният начин да го нарисуваш точно и достоверно е да го позиционираш там, във високо-горето, където му е мястото и което място е единствено достойно за него. Морето не като хоризонтал, морето като вертикал…
Има една снимка на Галина (Галя) Ушева, известната бургаска артист-фотографка, на Георги Баев, която, струва ми се, изразява по най-същностен начин тази убеденост във вертикала на морето, така характерна за Георги Баев. Художникът е в ателието си, изправен до статива – по-висок от него, между другото. Скръстил е ръце, в обектива гледа натопорчено, пронизващо дори. Около него разхвърляност, неразбория – това е положението, когато работи усилено и неуморно. Синът му Иво Баев разказва:
Баща ми не обичаше хора да ходят в ателието му, когато работи. Дори и ние, членовете на семейството, трябваше предварително да се уговорим или той да ни е поканил. Един ден трябваше да отида да му занеса нещо, без да го предупредя. Той ми отвори омазан в боя, ризата – мокра, все едно е бил под душа. Попитах го какво става. „Работя! Давай, каквото има, и заминавай!“ – бързо ме отпрати той. Така работеше – битка с материала и с идеята, страст и огън със свободомислещ дух, който днес е нещо рядко.
Галя Ушева го е предумала да го снима точно такъв, работещ: дънките му са омацани целите с боя, ризата е разкопчана на гърдите, вижда се част от бял потник, обувките (тип сабо) са мръсни, неугледни чак. Сума ти туби и тубички, кутии и кутийки, шишета и шишенца по масата, на пода, на стола – това е място за труд неистов, невъздържан, непресекващ. И непресъхващ: Георги Баев бъка от идеи, него нищо не може да го събори. Рисува с лявата ръка, дясната е увредена от детски паралич, когато е едва двугодишен[1]. Това обаче не му пречи нито да играе футбол (първо в ЖСК „Локомотив“, а от 1942 г. – в любимия на тогавашните местни запалянковци „Левски“ – Бургас), нито да рисува гениално, превръщайки се отново в любимец на артистичната бохема. Знаем също и печалната случка, която едва не го вади от релси: след негови остри думи в интервю пред Кеворк Кеворкян, водещ на изключително популярното тогава предаване „Всяка неделя“ (11.VІ.1983), на следващия ден (12.VІ.1983) късно вечерта пламва ателието му. Унищожени са 25- картини, повече от хиляда рисунки, отделно материалите – бои, грундове, платна, мастила, лакове, рамки… Пълен потрес, пълна разруха… Да, вероятно, ама при друг някой, не и при Георги Баев: „Този пожар ме разтърси така, че след това направих най-хубавата си изложба… Когато съм разгневен и отчаян, най-много работя“. В резултат са изтръгнатите от цялото му същество творби „Обикновен фашизъм“, „Геноцид“, „Възраждане“, „Агресия“, „Без думи“, донесли му признанието с Хердеровата награда и ласкаещите думи на проф. Вундерли. И тъкмо тези непримиримост, неунищожимост, неуниние, несломимост, неукротимост, непокорност, безкомпромисност е успяла да хване с обектива на своя фотоапарат Галя Ушева; хванала е всъщност вертикалния Георги Баев, вертикален, изправен и висок също както вертикално, изправено и високо е неговото море.
Особено личи тази вертикалност в картината „Пране“ (1968). И тъкмо тогава, и тъкмо с нея, струва ми се, Георги Баев е усетил верния път и накъде трябва да върви. Цялото платно е издържано в разцветките на синьото: сивкаво-синьо за земята, изобразена равна и гладка, като балатум, малко по-светло сиво-синьо за парапета (изпъстрен с бели бликове), мастилено синьо за морето – наситено, плътно, сгъстено, издигащо се и то досущ парапет, и накрая небето – ярко светлосиньо, заемащо почти половината от картината. На негов фон е простряно прането – бяло, само една кърпа е в зелено и оранжево, две други се виждат зад белите – сини панталонки и друга кърпа в цвят пепел от рози. Но най-забележителното са изправените железни тръби тип Т-образен кръст, наричан още Тау-кръст[2]. Те стърчат към небето извисени, непокосени, неудържими. Абсолютно независими, нямат отношение към прането, нито към сиво-синкавата земна плоскост, а единствено към небето, към него се стремят. Един вид знак за вертикалност, за височина; знак, който три години по-късно виждаме в друга подобна картина, „Антени“ (1971): отново пране, отново по-тъмно синьо за морето и по-светло за небето, но този път земята е почти пренебрегната – малка ивица от 2–3 сантиметра. И антените, и те като Тау-кръстовете, поели към висинето. Прочее, в „Блокове“ (1969), която е по-ранна, е използван същия композиционен прийом, който подчертава изправеността, прави я видима, натрапва я чак. Не можеш да не я видиш, не можеш да не я отчетеш: Георги Баев най-напред изпитва вертикалието в други сюжети, за да го пренесе впоследствие в/към морето и да го извиси така, че то повече никога да не бъде хоризонтално, а да бъде единствено и само вертикално.
Започва това издигане с „Пристанище“ (1971), преминава в „Стара къща край морето“ (1974), продължава с „Паруси“ (1975), където гамата е преобладаващо червена, влива се в „На плажа“ (1976) и „Паруси в синьо“ (1977), за да стигне до вече категорично възвисените „Спомени“ от 80-те, „Човекът и изкуството“, „Най-хубавият удавник“ (1983), „Кей“ (1983), „Край брега“ (1984), „Утро“ (1985), „Нощ“, „В бяло“ (1993)… Но като че ли централна за тази блестяща иновация на Георги Баев е една картина от 1980 г. – „Пейзаж в синьо“. И не е единствено колоритът, превърнал се за творчеството му в константа за един продължителен период от време, но е тъкмо това възвисяване, тръгващо от белите лодки, за да се втъче в бялата мачта, която от своя страна да продължи в синьото на небето, сливайки се с него. Това е може би една от най-известните картина на Георги Баев отпреди покушението през 1983 г. не само защото е магическа със своята лирична приглушеност на синьото, но и защото задава по-нататъшните му търсения и утвърждавания. Морето е по-тъмно от небето, небето заема 2/3 от картината, но усещането е, че тя цялата е небе, че цялата се стреми към онзи безкрай, който няма свършек и приключеност. Една картина, която е всемир, вселена, космос; всемирът, вселената и космосът на издигнатото море, което вече не е просто море, което вече е всичко. И за художника, и за зрителя всичко…
–––
[1] По отношение на тия физически деформации на големи имена в българската културна история си струва да се погледне и да се поразсъждава по-сериозно, не само да се споменават като анекдот. В последните си години Златю Бояджиев, Константин Павлов и Рангел Вълчанов загубват гласа си, Рангел дори издава книга с такова заглавие: „Ура! Най-после и онемях“. Инсултът на Златю, който го покосява някъде към четиридесет и осмата му година (1951), е известен на всички, параличът на Георги Баев, оказва се, също, но малцина са знаещите, че и неистовият поет Биньо Иванов е имал недъгава ръка. Както отбелязва Михаил Неделчев: „Машината му я беше гризнала“. Всички те обаче не се предават, а създават и (ни) въодушевяват; изглежда сякаш, че няма значение телесният проблем, от значение са единствено духът и творческите инвенции и интуиции. И по някакъв начин може би точно те като артистични фигури са еталоните на българското културно съзидание: леко нащърбено в развитието си, малформирано, но в същото време уникално, оригинално, самобитно и неповторимо. Изконно българско, изконно световно…
[2] Т-образният кръст е известен с латинското наименование crux commissa (наказателен) или patibulata (уред за изтезания, приличен на вила). Други негови имена са Разбойнически и Антониев. Първото идва от факта, че предимно върху кръст с тази форма разпъвали осъдените за грабежи по пътищата. Второто е свързано със св. Антоний Велики, първия монах във Великата египетска пустиня, който почитал кръста в тази му форма. Евреите приемат Тау-кръста като свещен символ на очаквания Месия.
