„На един дъх“, Георги Борисов, издателство за поезия ДА, 2025 г.
Противно на всякакви основателни очаквания, ще започна изказването си за „На един дъх“ с това какво тази книга не е – тя не е за читатели (ако случайно има такива), които не познават Георги Борисов. За тях тя не би била добра като възможност за начално запознанство, защото сериозно ще ги затрудни. Тази книга е най-вече за онези, които добре познават поезията на Георги Борисов. За тези читатели и почитатели текстовете, включени в „На един дъх“, идват като препотвърждение на усетите им за силата, за богатството и автентичността на неговата поезия. Това е същият Георги Борисов, когото те харесват, обичат, от когото се възхищават. Същевременно „новите“, но всъщност и стари стихове ще докоснат струната на носталгията, защото макар и непознати, в тях прозвучават отделни емблематични за поета мотиви, безпогрешно разпознаваеми, незастрашени от забрава заради феноменалната си мнемонична ефективност – като „замирисва на море“ или „точно в три“.
Самият Георги Борисов ги назовава в кратичкия послепис към изданието „наказаните стихотворения“, сравнява ги с „напъдени деца“, за които му е дожаляло и така обяснява появата им в новата книга. Не бих поставила под съмнение личните усещания на поета. И все пак ще си позволя да им противопоставя собственото си убеждение, че в своето автентично битие, вписани между дневниковите бележки, които Георги Борисов си е водил в продължение на пет десетилетия, те ни най-малко не внушават усещане за безприютност. Напротив, онтологично те принадлежат към света, ословесен в тези записки. Уютно им е там. Нещо повече, приласкани са в него, по най-добрия възможен начин, досущ „като в памук увити коледни играчки“, както четем в озаглавеното по този начин стихотворение, отпечатано на с. 73 от книгата. Прочетем ли стихотворенията от „На един дъх“ редом със записките, публикувани в двутомника „Моите истории“, ще можем да разпознаем атмосферата на момента, в който са били написани, отражението на мимолетни усещания и настроения, регистрирани в кратки или по-обстоятелствени бележки, проблясъците на вдъхновение. Както е например в поетическия фрагмент от 28 юли 1983 г., озаглавен „На гости“ (с. 16): Понякога излизам вън / и сам звънеца си натискам. Или в записаното на 26 март 2022:
Да бъде Словото ти, Господи –
начало
на Твоето
в утробата ми тяло,
неслучайно озаглавено с „Благовещение“, защото очевидно документира мисловно и духовно просветление от предходния 25 март.
Бележките ни дават възможност да идентифицираме в стиховете неназовани в тях житейски и битови подробности, които не само им придават специфични обертонове, но понякога дори предлагат ключ към енигматичната им образност. Например написаното на 23 януари 2022 г. в Брюксел „Сиво двустишие“: Сиво, мъгливо и кално – ей нà, / кучешки лай тук-таме – и лайна, което придобива далеч по-определен смисъл в контекста на конкретните битови обстоятелства, документирани в записаното три дни по-рано, на 20 февруари 2022 г., неделя, и озаглавено неслучайно „Истории с лайна“.
Но още по-интересен е случаят със стихотворението „Смени“ (с. 123):
Смяна на нокътя. С чук и длето.
Смазване. Сплескване. Спитване. Блик.
Смяна на мириса. Смяна на ириса.
Смяна на говора.
Вик.
Струва ми се важно, че е датирано на 22 декември 2020 г. Защото година по-късно, на 29 септември 2021, ГБ е записал: „В хирургията на Пета градска… където вчера ми извадиха нокътя на палеца на десния крак… и съм потресен“.
Аз пък, от своя страна, съм потресена, защото, оказва се, стихотворението има едва ли не пророчески характер.
Изведени от тази си естествена, хранителна среда, стиховете стават, поне според мен, по особен начин беззащитни. Не бих казала безпомощни, защото това е мощна поезия, способна да надмогне каквито и да е луфтове или шумове. Което обаче не означава, че не са уязвими. Онова, от което ги лишава самостоятелната им поява, е оригиналният им контекст. И поради това бих си позволила да препоръчам на преданите читатели на Георги Борисов да четат „На един дъх“ паралелно с „Моите истории“. Обещавам им истинско интелектуално приключение. Защото „Историите“ предоставят на читателя на стиховете от „На един дъх“ извънредно ценната възможност за проучване на тяхната „генеалогия“. Правят видима появата на генеративни матрици. Понякога те се раждат първоначално в поетическите текстове, но заявяват присъствието си и в дневниковите записки. Така е с емблематичното „замирисва на море“. „Балада за пълнолунието“, към което принадлежи този стих, е публикувана през 1986 г. Но две години по-късно, на 2 август 1988 г., поетът – едва ли не като илюстрация на принципите на автотекстуалността, си е записал: През лятото и напеченият асфалт замирисва на море. И да, август е, тъкмо „преди да дойде есента и лятото да си отиде…“, както започва „Балада за пълнолунието“. И по логиката на преноса шосето заревава като вълнолом, тировете се привиждат като кораби, които се носят с бързината на вятъра, а нощем колите фосфоресцират и се плъзгат безшумно като риби в мастилената утайка на синевата.
Но преносът може да се осъществи и в точно противоположната посока. Много убедителна илюстрация е случаят с „Точно в три“. Това е заглавието на поемата, публикувана през 2005, в която настойчиво се повторя стихът „тя идва нощем точно в три“. Неслучайно Георги Борисов го е избрал и за заглавие на цялата си поетическа книга от 2008 г. Фразата „точно в три“ отеква и във „Висящите градини“ (2008), а после и в посветената на Константин Павлов поема „Надпреварване“ (2011).
Генезисът обаче се е състоял в „Историите“ – под датата 11 февруари 2003 г. четем текста, включен в „На един дъх“, в който вече можем да разпознаем бъдещите поетически вариации по темата:
На смърт мириша вече, но на чужда… Тя идва нощем точно в три. Очите ѝ светят като кандила, в които гори спирт.
Но още по-рано, през 1999 г. на 15 октомври в 3.30 през нощта, седнал в леглото си, Георги Борисов записва първия сън след смъртта на майка си, в който разговаря с нея.
И същевременно фразата ще се повтаря отново и отново и в по-късните записки. Под 29 април 2017 г., Париж, фигурира следната бележка: Връщам лентата и си спомням за Кольо Радев. Събудих се в три. Точно в три. И до четири и половина мислих и си припомнях цели периоди от живота ми с Кольо… На 4 август 2025 г., понеделник, Момчиловци, след дълга вечер „на гроздова и музика“ поетът си е отбелязал: Като си лягах, погледнах часовника – и не повярвах: беше 3. И почти като на шега на 29 май 2017 е записал: Рецитал по мои стихове на студенти от НАТФИЗ „Точно в три“ следобед – годишен изпит на студенти от втори курс в НАТФИЗ по сценична реч и мои стихотворения.
Откриваме сакралната формула и в поетическата миниатюра „Благодатният огън“, отпечатана на с. 68 от „На един дъх“:
Без дим и сажди, без да изгори,
гори душата. Нощем. Точно в три.
Но и следите, които водят към тази миниатюра, оставени в „Моите истории“, също са прелюбопитни. Защото още на 30 срещу 31 октомври 1998 г. Георги Борисов е написал: „Без дим и сажди, без да изгори, / душата ниско в ъгъла гори“. А на 23 април 2011 г., събота, в Княжево, по повод очакването Благодатният огън от Йерусалим да „кацне“ на летище София, той размишлява върху чудото и си задава въпроси, един от които гласи: „И огън ли е, или светлина, след като не пари и не гори човешката плът?“.
Пак така с незаменима обяснителност ни се представят „Историите“ и за прочита на едно от най-силните, според собствената ми преценка, стихотворения от книгата – „Щом“ (с. 133). Написано е на 21 септември 2022 г. Предхождат го размислите на поета: „Вечно жива е само мъртвата природа. Влюбените правят любов, не деца. Дори бих казал: творят любов“. Разбира се, тези бележки безпогрешно събуждат реминисценция за Далчевото „вечно и свето е само мъртвото, живото живее в грях“, за да го оспорят.
Но два месеца по-рано, на 14 юли 2012 г., в Банкя той е написал друго стихотворение, много близко по съдържание, озаглавено „Бягам от себе си като от огън“ (с. 100), което започва с Щом на Бога гласът / от петела пропя, / стана мъжът / тази сутрин / у мен / преди мен, / и ме вдигна на път. И завършва с Плачат всички тела на жени покрай мен от любов. Диалогът между двете стихотворения е извънредно интересен, защото единогласното утвърждение: преди мен мъжът у мен се буди / става, се явява в съвършено различен по дух контекст – в първия случай на парадигмалното евангелско пропяване на петела, с всичките му стабилизирани конотации, докато във втория то е напълно освободено от импликациите за върховна санкция, и по тази логика вместо „Плачат всички тела на жени покрай мен от любов“, ще прочетем:
… щом бърза да се скрие зад завоя
и свежда взор
кобилата разпрегната пред моя
нескрит възторг…
„На един дъх“ не е просто стихосбирка. Тя е своего рода лаборатория, която ни обещава достъп до тайните на една поезия, възхищението от която, както е по принцип с истински голямата поезия, е съпроводено от недостиг или дори провал в разбирането. От изследователската находчивост на читателя зависи докъде ще бъде допуснат. Да си пожелаем успех.
Проф. Клео Протохристова е преподавателка по антична и западноевропейска литература в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. Авторка на книгите „Вдъхновения и дни. Съпоставителни догадки и проучвания“ (2026),„Литературният двайсети век. Синхронни срезове и диахронни проекции“ (2020), „Записки от преддверието. Теория и практики на заглавието“ (2014), „Огледалото – литературни, метадискурсивни и културносъпоставителни траектории“ (2004), „Западноевропейска литература. Съпоставителни наблюдения, тезиси, идеи“ (2000, 2003, 2008), „Благозвучието на дисонанса. Опити върху междутекстовостта“ (1991, 1996).
