Сборникът включва осем студии и статии, писани от 2007 до 2011 г., които разглеждат ключови заглавия и биографични моменти в житейския път на Георги Марков.
Обект на литературоведски анализ са романът „Покривът”, пиесите „Комунисти” и „Архангел Михаил”, есетата от цикъла „До моя съвременник”, както и посмъртно публикуваният сатиричен роман „Достопочтеното шимпанзе” в съавторство на Г. Марков и Дейвид Филипс. Самостоятелно изследване е посветено на „Задочни репортажи за България”. Съпоставителната студия „Никола Вапцаров и Георги Марков. По повод два юбилея през 2009 г.” проправя път за бъдещи изследвания на двамата творци, споделили една и съща трагична участ въпреки антагонистичните си убеждения. Редактор на изданието е Георги Мишев.
Цвета Трифонова, „Георги Марков. Да пишеш за да можеш да умреш”, изд. „Фабер”, 2012
Цвета Трифонова е родена на 5 август 1944 г. в Ямбол. От 1981 г. до края на 2009 г. работи в Института за литература при БАН. Автор е на четири монографии: „Архив Н. Вапцаров. Анталитичен опис”(1992); „Никола Вапцаров. Текстът и сянката” (2004); „Писатели и досиета” (2004) и настоящия сборник. Публикувала е над 100 студии, статии, предговори и рецензии. Съставител, редактор, автор на предговори, бележки и справочни апарати на четири книги на български писатели: „Мойра: епистоларният роман на Яна Язова и Александър Балабанов”(1996); романа „Война” от Яна Язова; мемоарно-документалния сборник „Данаил Крапчев и вестник Зора . Незабравимото”(2006) . През 2007 г. редактира и подготвя за печат романа „Покривът” от Георги Марков. Автор е на предговора, приложенията и бележките към творбата.
Галерия на Многоликия
Видно е от текста със заглавие „Лицето”, че Георги Марков е заинтригуван от проблема видимост/същност в антропологически и психологически аспект. Търсейки себе си, виждал е в огледалото или през фотообектива, ту отчуждена, ту автентичната своя физиономия, меняща чертите си непрестанно. Както всеки човек и той разказва себе си по различни начини – спонтанно и индиректно, визуално, жестово, словесно. Дотук обект на интерпретация бе словесното самопортретуване. То, разбира се, е разностилово и многожанрово. Фикционалните и публицистичните авторски текстове са проекции на принципи, естетики и мировъзрения, но и точен лакмус за личностните характеристики, за душевните и моралните му качества. Писателят се рисува сам и в епистоларната си кореспонденция, рисуват го в мемоарни щрихи близки, приятели и неприятели, описват го тайни служби и властови институции в досиета и рапорти, журналисти в поръчкови статии, литературни критици и писатели. От паратекстуалната вакханалия се разбира едно – той е многолик, с неуловим образ и неизчерпаема същина. В личността и духа му се съчетава всичко, което витае или се е утаило в пластовете на битието и в човешката природа – противоречия и хармония, чиста екзистенция и ръмжащи инстинкти, слабости и сила, доброта и демони, интелект, любов, страст и непоносимост. За щастие съществува собственоръчен, непубликуван до днес, фрагмент с изповедален наслов „Желая да приличам на някого”: Това е тема за роман. Чета за Наполеон, който е извършил такива и такива убийства, желая да приличам на Наполеон.Чета за Толстой, който осъжда Наполеон и проповядва непротивене на злото, желая да приличам на Толстой. Чета за Фуше , гениален подлец или за Талейран, желая да приличам на Талейран или Фуше – и същевременно желая да бъда Левски или Ботев с някаква безгранична чистота и честност.
Имената тук са индекси на крайности, на противостоящи нравствени и психични полюси. Г. Марков дефинира антитезите, за да ги обедини в многолика цялост, изтъкана от блян и реалност, мрак и светлина, злост и добрина, от нечовешки магнетичен чар и неизразима отлъченост. Стремежът му е да персонифицира мистичния архетип, изпаднал от гигантския, водовъртеж на Вселената.
Но има и друга, от никого необгледана сфера, която чака своя час – портретната галерия, снимките и скулптурните бюстове на Георги Марков. Освен драми, романи и репортажи, оставил е многобройни фотографски отражения. Те са визуалният спомен за човека, отишъл си от света преди 34 години. Освен в думите, вътрешното зрение на нацията тепърва ще се взира в образите му. Визуални маркери на неговия живот, те също разказват и най-вече разкриват изгледа, темперамента и душевността на този впечатляващ човек. Запечатали са различни възрасти и ситуации, улавят мигновени изрази и епизоди, но в многообразието и различността си наслагват, както константно-неизменното, така и противоречивото в един динамичен и стремителен характер. Разпръснати във времето, снимките регистрират промените в чертите и в израза на лицето и всъщност отразяват еволюцията в самоосъзнаването и самочувствието на твореца. Променя се външният изглед на този, който вътрешно се променя. Лицето е като илюстрована книга, разказваща вълнуващата история на един живот със средствата на визуалното изкуство.
Последната снимка, снета приживе, е историческа и по някакъв начин сакраментална. Сумира в един образ политически и трагически контексти. Контекстите естествено са заговорнически – конспиративни и отмъстителни, те са в рамките на досието „Скитник”, своевременно унищожено през 1990 г. Уникалното в тази фотография е, че е с вързана с работата на писателя в радио „Свободна Европа” и със „Задочните репортажи” – направена в дома на колега, емигрант и приятел – Димитър Бочев, от друг техен колега, а всъщност агента „Мартини”. Човекът с конспиративен псевдоним е Николай Калчев, внедрен от ПГУ на Държавна сигурност като служител в българската редакция на „вражеската радиостанция”. Не само следят всяка крачка на „Скитника” и записват всяка негова дума, но и образа му държат под око. Следят всяка промяна, побеляващата му коса, новите бръчки на умората, израза на очите, усмивката или тъгата. За да бъде разпозната, колкото и да се променя, набелязаната жертва. За да не я сбъркат с някой друг ловците на глави, „дългите ръце” на режима. Няма начин убийците да изхабят напразно кагебистката отровна сачма и пропуснат рождения ден на диктатора. Дори проба вече е направена върху офицера от ДС Вл. Костов, но така, че да не му навреди. Такава е грозната история и още по-зловещата функция на предсмъртния портрет на Г. Марков. Сигурно е, че е доставен и прошноруван в последния от 16-те тома на унищоженото досие, че е бил поръчан, за да бъде връчен на килъра Пикадили.
Но поразителното е друго – почти месец преди гибелта на 11 септември 1978 г., това лице вече не е от „мира сего”. Зад дебелите рамки и диоптри, очите вече не са живи и искрящи, както във всички предишни снимки, а са отсъстващи, тревожно втренчени в невидима празнота. Прощалният поглед на Георги Марков е това, който ти къса сърцето. Лицето е изопнато и някак изпито и още повече откроява насъщната кротост, интелект, проницателност, но и обреченост.
Белязано е от полъха на нещо, което отдавна витае край него като осезаема заплаха – многократно е предупреждаван от приятели и дори от милостив враг, че ще бъде убит, знаел е, че го дебнат и са наблизо. Омразата и Смъртта дълго и неумолимо кръжат наоколо и помрачават ведрия му дух, обсебили са го накрая. Може би отровните флуиди на агента с фотоапарат в ръцете и в момента са прониквали в сломеното му сърце. Покъртително е, че с чувствителните си сетива и проницателен поглед е усетил гибелния чар на смъртта. Облъхнат е от нея и фотолентата е запечатала призрачното, което го обгръща. Остава отвъдният светлеещ образ, който вечно ще измъчва съвестта ни и ще трупа срам, вина и греховност върху гърба на окаяната ни нация. А тя наивно ще продължава да се чуди защо се избиват и защо я напускат децата й. Просто е – спасяват се.
Една уникална скулптурна експозиция
Най-сетне, след 22 години демокрация и 33 г. след гибелта му, паметта за Георги Марков проби и в сферата на изящните изкуства. През март 2011 г. в една малка софийска галерия за пръв път се появи скулптурна експозиция със слоган „Мишена Скитник”. Кой, ако не скандалният и иновативният творец Спартак Дерменджиев – Парис, би могъл да възпроизведе в пластики от керамика бюста на Скитника. Скулпторът, който от години предизвиква обществените нрави и естетичните канони с експресивни и провокативни тематични изложби като „Няма щастливи българи”, „Дон Кихот е мъртъв”, „България – тоталитарна курва„ ,Стената” и др., съвсем естествено достига до тази идея, без никога да е виждал на живо модела на творбите си. Лаконично пояснява какво го е привлякло към персоналистичната тема: По някакъв начин го почувствах близък… Искам да припомня това, което се случи с Георги Марков. Искам да припомня, че способните и талантливи хора биват използвани от системата и унищожавани. Той е бил много жизнерадостен човек и системата съсипва живота му.
Но зад пестеливите думи стои мълчаливото братство на свободните духом, на индивидите, родени с дарба и призвание да променят теченията на изкуството и на живота.Тласкани от волята да смъкват маските на лъжата и проправят път на истината, те като библейския Мойсей си измислят и извайват идеалната обетована територия, където всичко е истинско, коренно, автентично. Рано или късно се застигат в нея, подават си ръка в асинхронния поток на времето и заедно застават в защита на някоя хуманна кауза. Така става и сега. В керамичната галерия, посветена на Георги Марков, вероятно е вграден и духът на ваятеля Спартак, и на гладиатора Спартак. Точно на тази колекция се дължи заглавието на текста – моделът е един, а лицата са много. Скулпторът е изваял многоликия феномен на Духа в антропологията на едно и също лице. Налучкал е точния материал – гъвкавата и пластична глина се оказва най-подходящото градиво, способно да изобрази изменчивост на изрази, чувства и настроения, да извади наяве скритата същина на човешката психика. Мрамор или бронз с твърдата си структура не биха показали бръчките на смеха и добротата, нито ще уловят сенките на мъка или угнетение, може би само борбената твърдост би им била достъпна. Докато глината в ръцете на майстора с лекота е изваяла душата на модела. Това е постижението на колекцията – във всяка глава и бюст се разпознават характерът и излъчването на Георги Марков. В остро изрязаните черти, в издълбаните бразди и неравната напластеност на глината по скулите, в сенките на очите и немирния детайл на косите е очертана не просто анатомията, а е изтръгната истината за нрава, за живота и съдбата на човека, чието име покрива една цяла епоха. И какво в крайна сметка доказват всички тези пластики, разположени в линеен кадър? Едно жизнерадостно, щедро усмихнато, добродушно, влюбено в живота момче, с развят перчем, истински безгрижен скиталец из опасните световни пътища.
Но това е едно от лицата на Многоликия. Защото до него е другият му образ – напрегнат, съсредоточен анфас на тревожен мислител, гледащ в упор реалността, която го измъчва. Неизчерпаеми са ипостасите, до които се е докоснал художникът, щом е изваял и предизвикателния профил на несмиримия и присмехулен дисидент, предизвикващ системата на неравен двубой, с целия й войнствен арсенал от смъртоносни оръжия. Познатият от фотографиите малко вулгарен жест е превърнат в пластическа, експресивна кулминация, израз на презрението на Георги Марков към нищожествата, управляващи България.
Постепенно или интуитивно, скулпторът надмогва разноликата персоналния, за да изяви високата символика на образа. Забележителна е и завинаги ще остане в историята на изкуството скулптурната полуфигура, чиято гръд е мишена, открита и нехаеща за изстрела на „българския чадър”. Той е изправен, ведър и естествен като дихание, с едва загатната горчива усмивка в гънките на устата и в сенките на очите.
Смело разнася дамгата на гибел и смърт върху сърцето си – сякаш е горд с отредената му мисия и нехаещ за надвисналата заплаха. Бог е на самия себе си, превърнал се е в символ на божествената глътка Свобода, дадена само на малцина измежду човеците. Но именно затова е разпознаваемата, доброволна мишена и за робите, и за свободолюбивите, и за тираните. Ако България все пак оцелее и ако я има в следващите векове, ще се изпишат хиляди страници и книги, ще се издигнат мраморни и бронзови мемориали на Георги Марков. Но няма да се забрави керамичната композиция на Спартак Дерменджиев, която с езика на пластиката и триизмерната визия разказва всичко за великия ни сънародник. С многозначната си изразителност галерията от бюстове и фигури връща силуета на трагичния български „Скитник” в омерзеното родно пространство. Има скрита символика в това завръщане –може би България отново има нужда от стожери, от духа и заветите на мъртвите си синове, които мислеха и милееха за нейната независимост. А мястото за мемориала на „Мишена Скитник” в градския ландшафт ще посочи бъдещето, ако го има, дори да е след още половин век.