Начало Идеи Георги Марков Георги Марков. Да пишеш, за да можеш да умреш
Георги Марков

Георги Марков. Да пишеш, за да можеш
да умреш

Цвета Трифонова
06.02.2013
2711

Сборникът включва осем студии и статии, писани от 2007 до 2011 г., които разглеждат ключови заглавия и биографични моменти в житейския път на Георги Марков.

gm1Обект на литературоведски анализ са романът „Покривът”, пиесите „Комунисти” и „Архангел Михаил”, есетата от цикъла „До моя съвременник”, както и посмъртно публикуваният сатиричен роман „Достопочтеното шимпанзе” в съавторство на Г. Марков и Дейвид  Филипс. Самостоятелно изследване е посветено на „Задочни репортажи за България”. Съпоставителната студия „Никола Вапцаров и Георги Марков. По повод два юбилея през 2009 г.” проправя път за бъдещи изследвания на двамата творци, споделили една и съща трагична участ въпреки антагонистичните си убеждения. Редактор на изданието е Георги Мишев.

 

Цвета Трифонова, „Георги Марков. Да пишеш за да можеш да умреш”, изд. „Фабер”, 2012

Цвета  Трифонова  е родена на 5 август 1944 г. в Ямбол. От 1981 г. до края на 2009 г. работи в Инсти­тута за литература при БАН. Автор  е на четири монографии: „Архив Н. Вапцаров. Анталитичен опис”(1992); „Никола Вапцаров. Текстът и сянката” (2004); „Писатели и досиета” (2004) и настоящия сборник.  Публикувала е над 100 студии, статии, предговори и рецензии. Съставител, редактор, автор на  пред­гово­ри, бележки и справочни апарати на четири книги на български писатели: „Мойра: еписто­лар­ният роман на Яна Язова и Алек­сан­дър Балабанов”(1996); романа „Война” от Яна Язова; мемоарно-документалния сборник „Данаил Крапчев и вестник Зора . Незабра­вимото”(2006) . През 2007 г. редактира и подготвя за печат романа „Покривът” от Георги Марков. Автор е на предговора, прило­жени­ята и бележките към творбата.  

 

Галерия   на  Многоликия

 

Видно е от текста със заглавие „Лицето”, че  Георги Марков е заин­тригуван от проблема видимост/същност в антропологически и пси­хологически аспект. Търсейки себе си, виждал е в огледалото или през  фотообектива, ту отчуждена, ту автентичната своя физиономия, меняща чертите си непрестанно. Както всеки човек и той разказва себе си по различни начини – спонтанно и индиректно, визуално, жестово, словесно. Дотук обект на интерпретация бе словесното само­портрету­ва­не. То, раз­бира се, е разности­лово и многожанрово. Фикционалните и публици­сти­ч­ните авторски текстове са проекции на прин­ципи, есте­ти­ки и миро­въз­рения, но и точен лакмус за лично­стните  характеристики, за душевните и моралните му каче­ства. Писателят се рисува сам  и в  епистоларната си кореспон­ден­­ция, рисуват го в мемоарни щрихи близки, при­ятели и неприятели, описват го тайни служби и властови институции в досиета и рапорти, журналисти в поръчкови статии, литературни критици  и писа­тели. От паратекстуалната  вакханалия се разбира едно – той е многолик, с неуло­вим образ и неизчерпаема  същина. В личността и духа му се съчетава всичко, което витае или се е утаило в пластовете на битието и в човешката природа – противоречия и хармония, чиста екзистенция и ръмжащи ин­стинкти, сла­бости и сила, доброта и демони, интелект, любов, страст и непо­но­симост. За щастие съществува собственоръчен, непубли­куван до днес, фрагмент с изповедален наслов „Желая да приличам на някого”: Това е тема за роман. Чета за Наполеон, който е извършил такива и такива убийства, желая да приличам на Наполеон.Чета за Толстой, който осъжда Напо­леон и проповядва непротивене на злото, желая да при­ли­чам на Толстой. Чета за Фуше , гениален подлец  или за Талейран, желая да приличам на Талейран или Фуше и същевременно желая да бъда Левски или Ботев с някаква безгранична чистота и чест­ност.

Имената тук са индекси на крайности, на противостоящи нрав­ствени и психични полюси. Г. Марков дефинира анти­тезите, за да ги обедини в много­ли­ка цялост, изтъкана от блян и реалност, мрак и светлина, злост и добрина, от нечовешки магнетичен чар и неизразима отлъченост. Стре­межът му е да персонифицира мистичния архетип, изпаднал от гигантския, водовъртеж на Все­ле­ната.

Но има и друга, от никого необгледана сфера, която чака своя час – пор­трет­ната галерия, снимките и скулп­тур­ни­те бюстове на Гео­рги Мар­ков. Освен драми, романи и репорта­жи, оста­вил е мно­­гобройни фотографски отра­жения. Те са визу­ал­ният спо­мен за чове­ка, отишъл си от света преди 34 години. Освен в думите, вътре­ш­ното зрение на нацията тепърва ще се взира в обра­зите му. Визу­ални маркери на неговия жи­вот, те също разказват и най-ве­че раз­кри­ват изгледа, темпе­рамента и душев­ността на този впечат­ля­ващ човек. Запе­ча­тали са различни въз­ра­сти и ситуации, ула­вят миг­но­­­вени изрази и епи­зоди, но в много­обра­зието и раз­лич­ността си наслаг­ват, както кон­стантно-неиз­мен­но­то, така и противоречивото в един дина­мичен и стремителен характер. Разпръснати във времето, сним­ките регистрират промените в черти­те и в израза на лицето и  всъщност отразяват еволю­ци­я­та в само­осъз­наването и само­чувствието на твореца. Променя се външ­ни­ят изглед на този, който вътрешно се променя. Лицето е като илю­стро­вана книга, разказваща въл­ну­ващата история на един живот със средствата на  визуалното  изкуство.

ГМ1-1

Последната снимка, снета приживе, е историческа и по някакъв начин сакраментална. Сумира в един образ политически и трагически контексти. Кон­текстите естествено са заговорнически – конспиративни и отмъсти­тел­ни, те са в рамките на досието „Скитник”, свое­временно унищожено през 1990 г. Уникалното в тази фотография е, че е с вързана с работата на пи­сателя в радио „Свободна Европа” и със „Задочните ре­пор­та­жи” – на­пра­­ве­на в дома на колега, еми­грант и приятел – Димитър Бочев, от друг техен колега, а всъщност агента „Мартини”. Човекът с конспи­ра­тивен  псев­доним е Николай Калчев, вне­дрен от ПГУ на Дър­жавна сигур­ност като служител в българската редакция на „вражес­ката радиостан­ция”. Не само следят всяка крачка на „Скитника” и записват всяка негова дума, но и об­раза му държат под око. Следят всяка промяна, побе­ля­­ващата му коса, но­вите бръчки на умората, израза на очите, усмив­ката или тъгата. За да бъде разпозната, колкото и да се променя, набеля­заната жерт­ва. За да не я сбър­кат с някой друг ловците на глави, „дългите ръце” на режима. Няма начин убийците да изхабят напразно кагебистката отровна сачма и про­пуснат рождения ден на диктатора. Дори проба вече е направена върху офи­­цера от ДС Вл. Ко­стов, но така, че да не му навре­ди. Та­кава е грозната исто­рия и още по-зло­ве­ща­та функция на предсмърт­ния портрет на Г. Мар­ков. Си­гурно е, че е доставен и прошно­руван в последния от 16-те тома на унищо­женото досие, че е бил поръчан, за да бъде връчен на килъра Пикадили.

Но поразителното е друго – почти месец преди гибелта на 11 септември 1978 г., това лице вече не е от „мира сего”. Зад дебелите рамки и диоптри, очите вече не са живи и ис­кря­­щи, както във всички предишни снимки, а са отсъстващи, тревожно втренчени в невидима  празнота. Прощалният по­глед на Георги Марков е това, който ти къса сърцето. Лицето е изоп­на­то и някак изпито и още пове­че откро­ява насъщ­ната кротост, интелект, про­­ни­цателност, но и обреченост.

Беля­зано е от полъха на нещо, което отдавна витае край него като осезаема за­плаха – многократно е преду­преж­да­ван от прия­тели и дори от милостив враг, че ще бъде убит, знаел е, че го де­б­нат и са наблизо. Омразата и Смъртта дълго и неумолимо кръжат нао­коло и по­мра­чават ведрия му дух, обсе­били са го накрая. Може би отров­ни­­­те флу­и­ди на агента с фото­апарат в ръцете и в мо­мента са про­ник­вали в сломе­но­то му сърце. Покъртително е, че с чувст­ви­телните си сетива и про­ни­ца­те­лен поглед е усетил гибелния чар на смъртта. Облъх­нат е от нея и фото­лен­тата е запечатала призрачното, което го обгръ­ща. Ос­тава от­въдният све­т­ле­ещ образ, който вечно ще измъч­ва съвестта ни и ще трупа срам, вина и греховност върху гърба на окаяната ни нация. А тя наивно ще продължа­ва да се чуди защо се изби­ват и защо я напускат деца­та й. Просто е – спася­ват се.

Една уникална скулптурна експозиция

Най-сетне, след 22 години демокрация и 33 г. след гибелта му, паметта за Георги Марков проби и в сферата на изящните изкуства. През март 2011 г. в една малка софийска галерия за пръв път се появи скулптурна експо­зиция със слоган „Мишена Скитник”. Кой, ако не скандалният и ино­ва­­­тив­ният творец Спартак Дерменджиев – Парис, би могъл да възпроизве­де в пластики от керамика бюста на Скитника. Скулпторът, който от години предизвиква обществените нрави и естетичните канони с екс­пресивни и провокативни тематични изложби като „Няма щастливи българи”, „Дон Кихот е мъртъв”, „България – тоталитарна курва„ ,Стената” и др., съвсем есте­ст­вено достига до тази идея, без никога да е виждал на живо модела на творбите си. Лаконично пояснява какво го е привлякло към персона­ли­сти­ч­ната тема: По някакъв начин го почувствах близък… Ис­кам да при­помня това, което се случи с Георги Марков. Искам да припомня, че способ­ните и талантливи хора биват използвани от систе­мата и унищо­жа­вани. Той е бил много жизнерадостен човек и системата съсипва жи­вота му.

Но зад пестеливите думи стои мълча­ливото брат­ство на свобод­ните духом, на индивидите, родени с дарба и при­зва­ние да про­ме­нят тече­нията на изку­ст­вото и на живота.Тласкани от волята да смъкват мас­ките на лъжата и про­правят път на истината, те като би­блей­ския Мой­сей си измислят и извайват идеалната обетована територия, където всичко е истинско, коренно, автен­тично. Рано или късно се за­сти­гат в нея, подават си ръка в асинхронния поток на времето и заедно застават в защита на  някоя хуманна кауза. Така става и сега. В керамичната галерия, посветена на Георги Мар­ков, вероятно е вграден и духът на вая­теля Спар­так, и на гла­диатора Спартак. Точно на тази колекция се дължи заглавието на тек­ста – моделът е един, а лицата са много. Скулпторът е  изваял мно­го­ликия феномен на Духа в ан­тро­пологията на едно и също лице. Налучкал е точ­ния материал – гъв­ка­ва­та и пластична глина се оказва най-подходя­щото градиво, спо­соб­но да изобрази изменчивост на изрази, чув­ства и настроения, да извади наяве скри­тата същина на човешката психика. Мрамор или бронз с твърдата си струк­тура не биха показали бръчките на смеха и добро­тата, нито ще уловят сен­ките на мъка или угнетение, може би само борбената твърдост би им била достъпна. Докато глината в ръцете на майстора с лекота е изваяла душата на модела. Това е постижението на колекцията – във всяка глава и бюст се разпознават характерът и излъч­ва­не­то на Георги Мар­ков. В остро изрязаните черти, в издълбаните бразди и нерав­ната напла­стеност на гли­ната по скулите, в сенките на очите и немир­ния детайл на косите е очер­та­на не просто анатомията, а е изтръгната исти­ната за нрава, за живота и съд­­бата на човека, чието име покрива една цяла епоха. И какво в крайна смет­ка доказват всички тези пластики, разпо­ло­жени в линеен кадър? Едно жиз­­не­радост­но, щедро усмихнато, добро­душ­но, влюбено в живота момче, с развят перчем, истински безгрижен скита­лец из опасните светов­ни пътища.

ГМ1-2

Но това е едно от лицата на Многоликия. Защото до него е другият му образ – напрегнат, съсредоточен анфас на тревожен мислител, гледащ в упор реал­но­стта, която го измъчва. Неизчер­паеми са ипоста­си­те, до които се е до­кос­нал художникът, щом е изваял и предиз­ви­кателния профил на не­сми­­­ри­мия и присме­хулен дисидент, предизвик­ващ систе­­мата на неравен двубой, с целия й войнствен арсенал от смъртоносни оръжия. Позна­тият от фото­гра­­фиите малко вулгарен жест е превърнат в  пласти­чес­ка, експре­сивна кулминация, израз на презрението на Георги Марков към нищоже­ст­вата, управляващи България.

ГМ1-3

Постепенно или интуитивно, скулпторът надмогва разноликата персо­­на­л­ния, за да изяви високата символика на образа. Забеле­жителна е и завинаги ще остане в историята на изкуст­вото скулп­турната полуфигура, чиято гръд е мишена, открита и нехаеща за изстрела на „българския чадър”. Той е изпра­вен, ведър и есте­ст­­вен като дихание, с едва загатната гор­чива усмив­ка в гънките на устата и в сенките  на очите.

ГМ1-4

Смело разнася дамгата на гибел и смърт върху сър­цето си – сякаш е горд с отредената му мисия и нехаещ за надвисналата заплаха. Бог е на самия себе си, превър­нал се е в символ на божест­ве­ната глътка Свобода, дадена само на малцина из­меж­ду човеците. Но имен­но затова е разпозна­ва­емата, доброволна ми­ше­на и за робите, и за свобо­долю­би­вите, и за тираните. Ако България все пак оцелее и ако я има в след­ва­щи­те векове, ще се изпи­шат хиляди страници и книги, ще се издиг­нат мраморни и бронзови мемо­риали на Георги Марков. Но няма да се забрави керамичната композиция на Спартак Дер­менджиев, която с езика на пластиката и триизмерната визия раз­казва всич­ко за великия ни сънародник. С многозначната си изра­зи­­тел­ност галерията от бюстове и фигури връща силуета на тра­гич­ния бъл­гарски „Скит­ник” в омерзеното родно про­странство. Има скрита симво­лика в това завръщане –може би България отново има нуж­да от стожери, от духа и заветите на мърт­вите си синове, които ми­слеха и милееха за нейната незави­симост. А мястото за мемо­ри­ала на „Мишена Скитник” в градския ланд­шафт ще посочи бъдещето, ако го има, дори да е след още поло­вин век.

Цвета Трифонова
06.02.2013

Свързани статии