Книгата на акад. Георги Минчев „Думи вместо ноти“ беше представена официално на 7 ноември. В началото на годината отбелязахме в списание „Култура“ неговия юбилей. Но тогава говорихме за нотите, а днес идва ред на думите.
Кое е по-лесно – да пишете ноти или думи?
Сигурно визирате моето поредно приключение да направя нещо неочаквано за себе си. Така се случи, че написах книга. Казвам го с доза свян, защото не очаквах.
Колко време ви отне и кога решихте да започнете да я пишете?
Това е един сборник, в него има биографични бележки, стерилно сухи, има автобиографични ремарки, има материали, писани от мен за другите и за мен самия. Бързо я написах, защото бях подготвен. Обади ми се Иван Гранитски и ми каза, че е издавал много книги за художници, поети, писатели, историци, но няма за музикант. Помоли ме да направя нещо по този въпрос. Попитах го защо поръчва на мен? Като иска нещо, да поръча на някой музиковед. Той беше много откровен и каза: „Защото на него ще трябва да платя, а на тебе няма да ти платя“. Но ми стана интересно. Цяло чудо е, че съм събирал и афиши, и отзиви, и какви ли не усмивки по пътя. Бил съм и малко нехаен към този вид документация. Афишите са към 70–80, а всъщност изпълненията, които съм имал с различни оркестри по света, са над 170. Другото е някъде изгубено.
То е ясно, че когато човек е млад, рядко пази подобни материали, а след това вече е късно.
Да, а и кому е нужно, звучи като гъделичкане на самолюбието, на самочувствието, на егото. От една страна, е добре да ги събира човек, от друга страна, какво пък толкова е станало. Но специално за тази книга написах…
Увода?
Не може без увод. Написах, че слонът е толкова голямо животно, но и той започва отнякъде – от хобота (смее се)… Една глава от тази книга – „Седемнайсет наМИГвания от моята пролет“, са анекдотични разказчета за разговорите, които съм имал със седемнайсет мои колеги и приятели, композитори, музиканти, хора, с които съм се срещал през живота си и съм имал щастието да се шегувам. Някои не са българи, например директорът на грамофонната фирма DECCA – историята беше наистина много анекдотична.
В книгата има глава, отделена за слова на колегите.
Това са публикации в пресата, интервюта, юбилейни концерти. Работа на журналистите е да събират мнения за авторите – за техен ужас, защото не винаги мненията съвпадат с това, което на човек му се иска да получи. Аз не съм имал такива големи разочарования. Щастлив човек съм.
Не е имало отрицателни критики?
Е, не. В самото начало при появата на първото ми по-голямо произведение „Старобългарски хроники“. Това е първото, защото реших и изгорих всичко написано от мен преди него. Направих го, не защото съм пироман, а защото всичко онова, което дотогава бях написал, са композиционни опити, които се доближаваха до творчеството на големите звезди. Можеха да се намерят Шостакович, Прокофиев и Стравински, както поотделно, така и в комбинация. Така направих заявка, че желая да започна моето ново начало. През декември 1971 г. беше премиерата със Симфоничния оркестър на БНР, Смесения хор на радиото, с фолклорния ансамбъл на радиото, воден от Красимир Кюркчийски, и солисти, Васил Казанджиев беше диригентът. Изпълни се произведението и общественото мнение се раздели на две. Имаше хора, които напълно го отрекоха, сравниха го със земята. Нямаше как тогава да допуснат един млад човек да пише малко по-остро, отколкото повеляват каноните на социалистическия реализъм, като особено остри бяха двама автори, но няма да спомена имената им. Получих много удари в гърба. Но тези отрицателни критики накараха хората да се позаинтересуват от това ново и неизвестно дотогава име. Така че, всяко зло за добро.
Имате и глава „Обсъждане на Димитровската награда“. Това беше голямо звание някога.
Вече не е в номенклатурата на наградите, но аз не съм се отказал от него, защото това е признание. За разлика от другите награди, то се присъждаше след общонародно обсъждане в пресата. Тук са писмата в защита на концерта ми за пиано, с който бях предложен за лауреат и получих наградата.
Поглед към изминалите години
„Думи вместо ноти“, Георги Минчев, издателство „Захарий Стоянов“, 2019
Интересна среща, с човек, когото лично познавам от двадесет години. Беше директор на дирекция „Музика“ на БНР, след това главен художествен ръководител на БНР. Завърна се в радиото след скандалното разцепление на Съюза на българските композитори. Изумителен човек, когото и до днес уважавам много, и срещите с когото са винаги приятни. Познавам биографията, познавам и човека, но книгата прочетох с интерес. В музикантските среди някои от историите са емблематични. Публикуваните интервюта и радиопредавания съм чела и слушала, но така, събрани заедно – са безценни.
Почувствах се, както се чувствам всеки път, когато посегна към записите в „Златния фонд“ на БНР. Чувстваш емоцията, подигравката, смеха. Понякога прослушваш десетки минути и няма какво да избереш, защото записите са неизползваеми за днешните времена, но са свидетелства. Така се почувствах, четейки някои глави. Дори чувах гласовете. Всъщност книгата започва след 1980 г. Всички материали са след тази дата. Времето между 1971 – „Старобългарски хроники“ и 1978 г. – Концерт за пиано и оркестър, липсва документално. Има го в авторския разказ, в интервютата с Маня Попова и Екатерина Дочева, в снимките и афишите. Знам, че съдбата на творци като Георги Минчев в точно тези години не е била бляскава. Чувала съм в документални записи от онова време хора да изговарят такива клишета, че свят ти се завива от безсмислието им. Трудно време. На компромиси, на заучени фрази. Как се спасяваш? Вероятно като Георги Минчев – с шега, с виц (разказва виртуозно и винаги има подходящ за момента), със забележка или разказ за нещо, което е преживял (преживял е много и винаги изненадва с най-неочаквана история). И с онзи поглед, от който разбираш, че за този човек ти си ясен от самия миг на запознанството. Отново преживяваш една епоха, връщаш се към хора, които си срещал и познаваш. Забележителен е кръгът около Георги Минчев, забележителна е способността му да създава контакти – и да ги поддържа. Тези, които са запознати с музикалната история, биха разбрали – Родион Шчедрин, Симеон Пиронков, Васил Казанджиев, Иван Спасов, Васил Стефанов, Димитър Манолов, Пламен Джуров, Румен Скорчев.
Колкото до специалната глава, тя наистина е забавна – тук само три истории, и то със съкращения.
Биричките
След всяка командировка в чужбина задължително трябваше да се пише подробен доклад, където командированият беше задължен да опише целта на командировката, задачите, финансовата полза…, непременно да даде някакви предложения… Връщайки се от някаква командировка, аз седнах да пиша моя доклад и някъде към края, прекъсвайки мисълта си, поставих запетайка и вмъкнах: „… и който е стигнал дотук … ще получи каса бира от мен“, следваше нова запетайка и продължението на моя доклад … Минаха години … и изведнъж по телефона се обажда непознат глас, който ми обяснява, че е член на някаква одиторска група, на която е възложено да прави ревизии в Радиото, и ме покани на разговор …Посрещна ме строгият поглед на одитора, който с церемониален жест ми показа подчертания с жълт маркер пасаж от моя доклад отпреди много години…. И с нетърпящ възражение гласец отсъди: „Искам си биричките!!!“
Питър Устинов
През 1989 бях поканен във Флоренция на тържественото връчване на Европейските награди „Лоренцо Великлепният“ на Международната академия „Медичи“. Дни преди това в уведомителната телеграма … между другото се споменаваше, че след тържественото връчване на наградите ще се състои гала вечеря, за която не се предвижда специален „дрескод“ … На масата вече имаше хора, между които и Питър Устинов. Именитият артист беше облечен в изключително ослепителен светъл сребристо-сиво-синкав смокинг. Аз бях в същото черно костюмче от сутринта. Питър Устинов отреагира моментално: „Защо – каза той – вие, като мастит представител на панславизма, тази вечер сте без смокинг?“ …. Отреагирах на Устинов със стар, изпитан в множество употреби виц: „Маестро, не нося никаква персонална вина за това. Когато вчера тръгнах от София, в куфара си бях взел смокинг, но на летището видях голям, нетърпящ възражение надпис Non smoking и аз се видях принуден да оставя моя смокинг там“.
Устинов се смя много, очевидно този български виц не беше популярен в онази част на Стария континент.
В часовете по хармония
В часовете по хармония проф. Парашкев Хаджиев много често ме канеше на пианото отпред пред всички и ми задаваше да свиря „каденци“, „отклонения“ и „модулации“, коя от коя по сложни и мъчни. Странното беше, че винаги ми задаваше кошмарната за мен тоналност „си бемол минор“… Веднъж моя колежка, в опит да ме защити, зададе със скрит упрек въпрос към професора/ „Ама защо на Жоро Минчев му задавате все тази тоналност, професоре?“ … „Ами какво да правя, щом го погледна, започва да ми звучи все в си бемол минор!“…
Останалите истории са в книгата. Разговор с Иван Дреников в едно кафене в Париж, Александър Райчев и Георги Минчев в Куба, Симеон Пиронков и изказването му пред управителния съвет на Съюза на българските композитори и най-забавната Арам Хачатурян и Салвадор Дали.
Безценна и абсолютно непозната за мен е лекцията само отпреди три години в рамките на годишния семинар на Събранието на академиците и член-кореспондентите на БАН, а темата е „Две поколения звукотворци в БАН“.
„И когато ми беше подсказано, че се очаква от мен да се включа в традиционния Академически семинар на САЧК, си дадох сметка, че едва ли свързването на доминант-терц-кварт акорда с тоническия квинт акорд (недай си Боже – с тоническия секст акорд) би било интересно и интригуващо за моите уважавани колеги. И реших да говоря пред вас за делото и творчеството на академиците композитори.“
И започва преинтересен разказ за Петко Стайнов, Андрей Стоянов, Марин Големинов, Николай Кауфман, Христо Недялков и Васил Казанджиев. Разказ от първо лице, защото всички тях той познава лично и случките са автентични. Освен това лекцията е била придружена със записи на гласовете на тези велики личности и с изпълнения на техни произведения. Дадох си сметка, че Георги Минчев е направил за колегите си от БАН радиопредаване, каквито е правил многократно с Мишел Годар за Френското радио.
Зачиташ се и в публикуваните писма и документи. Сред тях писмо от Рей Бредбъри. По неговия роман „451 градуса по Фаренхайт“ Георги Минчев пише едноименен балет, поставен в Софийската опера. Следва писмо от Кжиштоф Пендерецки. Има рецензия от 1968 г. на Родион Шчедрин –Интермецо от Георги Минчев е много привлекателно съчинение. Това е образец на така наречената „тиха музика“ – своеобразен музикален акварел“. И Марин Големинов през 1976 г. дава оценка за Концертна музика за оркестър: „Произведението… е написано с творчески замах. Огромен симфоничен оркестър с пищното си разнообразие на тембри, с техническите си възможности и звукова мощ е поставен в услуга на художествените замисли на автора“. Последните две рецензии са написани на ръка от техните автори. Какво щастие, че са сред запазените документи.
Сред многото оценки и самооценки за отделни произведения на Георги Минчев и за самия него си струва да добавя най-важното, защото все пак книгата е написана от самия Минчев.
„Не съм плодовит автор. Пиша бавно, мъчително, „хабя“ много хартия – Концерта за пиано съм започвал седем пъти. Музиката не се ражда мигновено, тя се изстрадва с режеща болка от много съмнения. За съжаление, перото на музата не пише самò. Пък и музата е капризна и непостоянна… Има различни композитори – рационални, емоционални. Трудно ми е да намеря себе си между тези две определения. Същественото за твореца е друго – да притежава изострени сетива за различни мигове от живота, дори за най-обикновените. Колкото по-чувствителна е неговата антена, толкова по-големи са предпоставките за създаване на вълнуващо произведение. Мъча се да определя собствените си схващания какъв трябва да бъде търсещият творец. Това, което много ми се иска, е да бъда в състояние да покрия част от характеристиките, които Рей Бредбъри е кодирал в мотото на книгата си „Фаренхайт 451“. Това за мен наистина е „код“: „Дадат ли ти разчертана хартия, пиши накриво!“ (Габриел Гарсия Маркес)“
