Георги Найденов и Тексим-Имекстраком

Откъс от книгата на Петя Славова, издание на Института за изследване на близкото минало“ и „Сиела“.

В края на декември 1961 г. по силата на секретно разпореждане на Министерски съвет в рамките на Инженерното управление към Министерство на външната търговия на НРБ се появява фирмата/името „Тексим“. Първоначално „Тексим“ не възниква като реално юридическо лице, а като етикет за прикритие, използва фалшиви напечатани фактури с името „Тексим“, чрез които се търгува и контрабандира оръжие. Човекът, на когото е възложено да управлява дейността, прикривана зад етикета, е Георги Найденов, 33-годишен служител в Първо главно управление на ДС, работещ под прикритие като търговски представител и икономист в системата на външната търговия от 1952 г.

Също през декември 1961 г., но в началото, княжеската канцелария на съда във Вадуц, Лихтенщайн, издава съобщение за регистрацията на анонимно търговско дружество „Имекстраком“ Етаблисман. Подставеното лице, посочено официално като собственик на това търговско дружество, е Алфред Шилде, 55-годишен западногермански гражданин, собственик на машиностроителна фабрика „Шилде Корпорейшън“ и почетен полковник на алжирското революционно движение. Управляващ директор на „Имекстраком“ е лихтенщайнският доктор по право и адвокат Иво Бек. Действителните собственици на „Имекстраком“ са физическите лица Георги Найденов и Мабед Шареф – един от ръководителите на алжирското революционно движение.

През 1964 г. по силата на разпореждане на Министерски съвет на НРБ „Имекстраком“ получава право да инвестира в строителството и покупката на машини, съоръжения и технологии в България, „Тексим“ пък, вече регистриран като самостоятелно юридическо лице – държавно търговско, а впоследствие стопанско предприятие, получава правото единствен да представлява „Имекстраком“ в България.

В резултат от сътрудничеството между двете дружества за около девет години съвместна дейност са закупени 26 кораба с различно предназначение (рудовози, въглевози, пътнически и петролен танкер), около 60 самолета, шест от които пътнически, а останалите товарни и пригодни за селскостопанска авиация, около 1200 автомобила, повече от 1000 от които товарни, полутоварни, хладилни и строителни. Построени са 409 декара оранжерии за целогодишно отглеждане на зеленчуци, изградени са 5 бутилиращи предприятия за безалкохолни напитки (в т.ч. „Кока-Кола“ и „Фанта“, продавана като оранжада) и минерални води, завод за антибиотици и научно-експериментална станция, която патентова и заплаща годишната международна патентна такса за бактерията „лактобацилус булгарикус“. Съвместното сътрудничество между „Тексим” и „Имекстраком” създава и още няколко по-малки производствени мощности и търговски обекти, сред които магазините „Мода и Лукс“ за луксозни западни стоки, продавани свободно срещу левове в София и Варна, както и ателие за химическо чистене. Създадени са и над дванадесет чуждестранни дружества в Европа, Африка, Азия и Латинска Америка, като някои от тях работят в Австралия, Индонезия и Панама. При ликвидацията на фирмата през 1970 г. по банковите ѝ сметки в България и чужбина се намират малко повече от 12 милиона долара. Всички тези дейности в България се олицетворяват с името „Тексим“. През 1968 г. е създадена Икономическата групировка „Български търговски флот“ с генерален директор Георги Найденов. „Тексим“ става част от групировката, в която към септември 1969 г. работят около 45 000 социалистически граждани (от които около 600 в „Тексим“).

Петя Славова е доктор по социология от Свободния университет на Брюксел (ULB), главен асистент в софийския университет „Св. Климент Охридски“.

Петя Славова, „Георги Найденов и Тексим-Имекстраком“. „Комисионерска“ икономика и стопанска автономия през социализма от 60-те“, от поредицата „Минало несвършено“ на Института за изследване на близкото минало“, изд. „Сиела“, 2017 г., художник Веселин Праматаров.

Анотация

В началото на 60-те в България се наблюдава едновременно устойчиво овладяване на партийно-държавния апарат от страна на Т. Живков и икономическо разведряване, в символ на което се превръщат външно-търговското предприятие „Тексим“ и ръководителят му – Георги Найденов. Периодът съвпада с процесите на деколонизация и на опитите на СССР и на сателитните му държави да „пост-колонизират“ бившите западни колонии в Африка и Близкия Изток, като установят идеологически и икономически контрол. „Тексим“ възниква на кръстопътя между вътрешните икономически и политически проблеми, които режимът среща, и спецификите на външно-политическия контекст. „Тексим“ възниква и функционира и благодарение на „сложните биографии“ на стопанските и политическите дейци от 60-те.

От възникването си през 1961 г. дейността на предприятието бележи структурно и съдържателно икономиката на страната, формира нови потребителски и социални практики. „Тексим“ не е нито просто едно социалистическо предприятие „като всички други“, нито самостоятелна стопанска единица. То е част от комбинацията „Тексим“-„Имекстраком“, поставила началото на създаване на български фирми в чужбина под прикритие и на обвързване на дейността им с тази на социалистически предприятия в страната. Чрез тези стопански „комбинации“ се манипулират ограниченията едновременно на капиталистическия и на социалистическия пазар. Стопанските дейци, ръководещи „комбинациите“ от фирми-предприятия, разполагат с различни степени на автономия, делегирана им от режима, и разработват свой подход и лична автономия в управлението им. Чрез създаването и управлението на „Тексим“-„Имекстраком“ Георги Найденов се превръща едновременно в емблема на стопанския успех през 60-те и в заплаха за режима във вътрешно и външно-политически план. Краят на десетилетието (1969) е белязан от закриване на предприятието и на икономическата групировка, от което е част, както и от два последователни съдебни процеса срещу Г. Найденов.

Книгата изследва възникването и функционирането на „Тексим“, като разкрива едновременно спецификите на политическия режим, анализиран като „ограничена диктатура“, и създаването на предприятието като стопанското изключение без аналог в страната.

Заплетената история на режима, на предприятието и на стопанския деец Найденов е изследвана въз основа на данни от архива на двата съдебни процеса и от други документални източници. Данните са анализирани с помощта на интерпретативната социология и на ревизионистката парадигма в историческите изследвания на социализма. Така, обвитата в митове история на предприятието е трансформирана в знание за упражняването на едноличния режим, за изключенията, които допуска, и за ограниченията, които среща.  

Трета глава

Договаряне с капитализма: „комисионерската“ икономика

„Тексим“ никога не би се случил по описания в предишната глава начин без създаването на „Имекстраком“ Етаблисман във Вадуц, Лихтенщайн, и без дъщерните ѝ фирми. Собствеността и начинът на функциониране на фирмата са в основата нe просто на създаването на „Тексим“, а на формирането му като стопанско изключение. С оглед целите на книгата историята на фирмата „Имекстраком“ ме интересува тук от няколко гледни точки. От една страна, историята на тази фирма позволява да бъде разбрана употребата на делегираната автономия от страна на стопанския деец извън страната. Ако специфичният начин на договаряне между Найденов и режима постига като резултат разрешението за създаване на задгранична фирма, то начинът на функциониране на тази фирма зад граница предполага употреба на тази автономия и на свързаната с нея лична автономия по начин, който зависи в много по-голяма степен от дееца и от международния контекст, отколкото от местната конюнктура (конфликти, органи за контрол, структурни реформи) в социалистическа България от 60-те. От друга страна, създаването и дейността на тази фирма е илюстрация за начина на функциониране на ограничената диктатура и на икономическия модел на изключението, който тя толерира. Накрая, историята на тази фирма в най-чист вид разкрива как заради толерирането на този модел на изключенията режимът успява да постави самия себе си в пълна зависимост от волята на едно лице, различно от партийния и държавния лидер, т.е. да бъде ограничена силата му. 

Създаване на „Имекстраком“: лица, места и форми на контрол

Официалната версия за създаването на „Имекстраком“, изложена от Г. Найденов в различни документи и в протоколите за разпит, е, че фирмата се създава на пети декември 1961 г. като задграничната фирма, по инициатива на временното алжирско правителство. Босуф, министър по въпросите на армията и въоръжаването на временното алжирско правителство зад граница, гостува в България полуофициално през пролетта на 1961 г. ^[1] На тази среща са договорени оръжейни доставки и се обсъжда опазване на секретността, с цел гарантиране на доставките на оръжие, двустранния обмен и по-доброто осигуряване на трансфера на сумите, които временното алжирско правителство изплаща на България. За България, към онзи момент, най-големият проблем (освен опазването на секретността) е получаването на парите. Алжир все още не е автономна държава и с него не може да се сключи клирингова спогодба за разплащане, както това става по-късно. Затова разплащането става на ръка, което крие много рискове и за двете страни.

„До тогава [до създаването на Имекстраком] по 100, по 200, по 500 000 хиляди долара получаваме на ръка, къде фалшиви, къде други…Алжирците бяха отговорни за предаването, за доставката на парите, не ние, основно те.“ (Т 98, л.1623, Протокол за разпит на Лалю Кючуков, ръководител на Инженерното управление, Върховен съд )

Контрабандата поражда двойна несигурност: на доставките и на плащанията по тях, но и по отношение на опазване на секретността. Едно от възможните решения за преодоляване на тази многостранна несигурност е контрабандната дейност да се осъществява и прикрива не само от доверени лица в мрежа, но и от фирма/фирми, регистрирани в чужбина, чиято собственост е непроследима/трудно установима. 

„Искането на алжирците беше да стане смесена фирма, но да няма нито българи, нито алжирец официално регистриран в дружеството. След като се даде съгласие, М. Шареф [доверено лице на Босуф] направи проучване и в края на месец ноември ние се срещнахме с него в Швейцария. Той предложи Вадуц. Аз дотогава не бях ходил във Вадуц и не знаех какво представлява. Защото формата на дружеството, ако се образува, в която и да е друга държава, има закони които задължават да се води счетоводство и да се регистрира търговска дейност на фирмата по финансови, фискални и други причини, докато във Вадуц съществува възможност фирмата да не дава отчет за своята дейност, а да плаща фиксиран данък на администрацията и никой не е длъжен да представя отчета. И второ, ако е дружество с ограничена отговорност, където и да е другаде, по търговските регистри се вижда кой е собственикът. Тази фирма, която се предложи и се възприе и се направи във Вадуц дава възможност също да се изпълни това изискване – фирмата да не се знае, поне в началото от хора, които искат да видят търговския регистър, защото той е публичен, да видят кой работи там. А тук не може да научат кой е действителния собственик и може с отделни, специални договори с по две, три четири лица подставени да се работи, докато мъчно се стига до крайния собственик.“^[2] (Т 17, л.17 протокол за разпит на Г. Найденов, Градски съд)

Мястото за създаване на фирмата е грижливо подбрано и проучено от Мабед Шареф – деец на революционното движение за независимост на Алжир, отговарящ за доставките на оръжие. Мястото предлага максимална дискретност що се отнася до собствеността на фирмата и на нейната дейност. Тази дискретност ще се използва впоследствие и за създаване на мрежа от фирми, които не са регистрирани в Лихтенщайн, а на други места в Европа, Африка и Близкия Изток, но чийто собственик или съсобственик е „Имекстраком“.

Въпросът за създаването на фирмата „Имекстраком“ се делегира на Г. Найденов, като отговарящ за контрабандата на оръжие с Алжир и като основно преговарящо лице с алжирското революционно движение. Никой друг от българска страна освен Г. Найденов не проучва в детайли условията и начина на функциониране на тази непозната в социалистическа България юридическа форма на собственост. Това става ясно от данните от протоколите за разпит, както на юриста, който обслужва Инженерното управление през този период, така на заместник-министъра, отговарящ за него (Т 98 л.1730 Протокол за разпит на Добри Алексиев, Върховен съд). За отговорния юрист Минковски е било важно да съхрани за работата си копие на превода на статута на „Имекстраком“, което му донася Найденов, но не и да проучи сам правните норми, уреждащи този статут. Данните от разпит на свидетели, за които прокуратурата твърди погрешно, че са правили проучване на този въпрос още през 1961 г., а именно търговският представител на България в Швейцария Авакум Браничев и по негово поръчение адвокатът от Берн Отто Бос, също потвърждават изключителната позиция, която придобива Найденов да бъде единственият запознат с начина на регистрация и функциониране на „Имекстраком“ (Т 114, л. 6551-6557 Протокол за разпит на Авакум Браничев, Върховен съд). Това още веднъж подчертава изключителните права, които се делегират на оперативните служители в Инженерното управление и в частност на Найденов. Той не просто договаря, организира и контролира доставките на оръжие, но и придобива монополни знания по въпроси, свързани с различни форми на юридическа регистрация зад граница, с това как функционират и си взаимодействат различни юридически лица и пр. Тези знания и монополът върху тях представляват специфичен източник на автономия за дееца, която той ще използва впоследствие при създаването и управлението на други фирми.

Доверието, което режимът в България и Найденов гласуват на Мабед Шареф за избора на място, където да се създаде фирмата, и за начина, по който това да стане, са безпрецедентни. Практически тези две физически лица – Найденов и Шареф, регистрират частна съсобствена фирма, без възможност за публично проследяване на собствеността. Режимът в България възлага задачата на Георги Найденов без никакво писмено свидетелство, само въз основа на устна договорка и на особен вид доверие, което, ако не се оправдае, се заплаща със затвор и/или с живот. Липсата на писмени свидетелства се обяснява с това, че България и Алжир все още нямат официални дипломатически отношения, на които да се позоват при създаването на съвместна фирма, и евентуално документиране на създадените българо-алжирски отношения би изложило на риск от международен скандал българската държава. Отношенията са напълно секретни и в областта на контрабандата, която се прикрива под евфемизми като „делови и търговски въпроси“.

„Подсъдимият Георги Найденов: Правителството в лицето на Живко Живков даде разрешение, че от наша страна аз ще участвам, а от алжирска страна – М. Шареф. Това разрешение беше устно, нямаше писмено разпореждане. 709-то разпореждане е по-късно, което ми дава право да стана и алжирски гражданин.“

Председател на съдебния състав: Решението за създаване на такава фирма в капиталистическа страна не беше ли оформено в наш правителствен документ?

Подсъдимият: Тогава не беше оформено, защото не се оформяха документи.

Председател: Вие не бяхте ли натоварен въз основата на разпореждане, на постановление на Министерския съвет?

Подсъдимият: Тогава не излизаха постановления. След освобождението на Алжир [юли 1962г.] излязоха вече поверителни постановления, но дотогава нямаше. (…) Нас ни предупредиха така, другарю Председател  – ако стане провал, отговаряме ние. Ако французите хванат някой наш кораб, както хванаха югославски и чешки кораби и скъсат дипломатически отношения и създадем някакви трудности на страната, нас ще ни обвинят като контрабандисти, не че се занимаваме по поръчение на Политбюро и на правителството. Ние ще влезем в затвора, за да се оправдае нашето правителство пред французите. Така ясно ни казаха.“ (Т 17, л.16, Протокол за разпит на Г. Найденов, Градски съд)

Данните от протоколите за разпит и документите, приложени към делото, както и документите от архива на Министерски съвет свидетелстват за това, че писмен доклад и решение за създаване на „Имекстраком“ не е запазено и/или не съществува. В протокола за разпит на Лъчезар Аврамов откриваме потвърждение на тази хипотеза. Според Аврамов именно той и Живко Живков дават нареждане на Г. Найденов да създаде подобна фирма, но по думите на Аврамов „на негова отговорност“. Режимът залага на карта живота на дееца, но и се превръща в негов заложник. Цената на това положение е да се процедира по начин, който да не позволи да се разбере, че българската държава или нейни институции са замесени в контрабандата. Режимът рискува, делегирайки задачи на отделни дейци, персонифицирайки се чрез тях, като им гласува голяма автономия в действията и в практическата реализация на операцията. Така започва създаването на изключения. 

„Тази и други подобни дейности се контролираха много строго от редица западни страни. Още през този период 1959-1960 търсехме нови начини и форми за извършване на тази дейност, която да е извън държавната. Така се родиха разни идеи и беше създаден Тексим, в този дух мислехме и как може да се използват и българи живеещи в чужбина, техни съратници и да извършват тази дейност. Така се стигна и до идеята да се намерят някои хора, които на свой риск биха се съгласили да организират фирми, които да работят на тяхна отговорност. Такъв е и случаят с Георги Найденов. На него му беше дадено право да създаде фирма или фирми, както той намери за добре, в чужбина, които да работят като частни фирми. За създаването на тези фирми от държавата не му е даден нито лев и той сам трябваше да решава как да работи, като знаеше че ако бъде провален или съден от някоя държава това ще си бъде за негова сметка.“ (Архив на ВКП по описа на ПВС, сл. дело №1/93 г. л.17 Протокол за разпит на Лъчезар Аврамов)

Първият официален документ, в който се споменава името на фирмата „Имекстраком“ и какъв е нейният статут, е един доклад на заместник-министъра на Външната търговия Добри Алексиев от 12 юни 1962 г. Този документ носи подписи на заместник-министър и на заместник-председател на Министерски съвет, но не е бил запазен в архива на Министерски съвет. Оригиналът му е приложен по делото и е предоставен от Г. Найденов. Докладът само формално е подписан от заместник-министъра, той е изготвен от Г. Найденов и е предназначен за Т. Живков и за Ж. Живков. В доклада се съобщават резултатите от дейността на фирмата през първите 5-6 месеца от създаването ѝ и се предлага със средства от вече реализирани печалби (от алжирска контрабанда) да се придобият 80% от активите на фалиралата швейцарска фирма „Кожекооп“ (Cogecoop). Това, заради което е написан докладът (придобиването на швейцарската фирма), така и не се случва, но документът е забележителен с няколко други елемента, подчертаващи степента на делегираната автономия, с която се ползва Найденов, както и механизмът за взимане на решения по секретните въпроси, който практикува режимът. На първо място, документът не е бил изведен в секретното деловодство на Министерство на външната търговия, както е трябвало, а след подписването му от зам.-министъра „на ръка“ е отнесен в ЦК на БКП от Георги Найденов за съгласуване с Т. Живков. След няколко дни Найденов е извикан от Живко Живков, който го уведомява, че докладът е одобрен и може да действа по въпроса за придобиването на Кожекооп. Ж. Живков запазва оригинала на доклада, за да изготви проекторешение по въпроса до Министерски съвет^[3] (Т 98, л.1600-1604 Протокол за разпит на Добри Алексиев, заместник-министър на външната търговия, Върховен съд). Тези две действия (запазване на оригинала и разрешението за действие) са отразени върху самия доклад от Г. Найденов и след това документът е представен само за сведение на заместник-министъра, но остава на съхранение при Г. Найденов. Така йерархичната линия на взимане на решения Живков-Живков-Найденов се утвърждава като основен механизъм за заобикаляне на другите партийни и държавни органи и като инструмент за утвърждаване на автономията на двамата лидери – на политическия лидер Живков и на икономическия лидер Найденов. Размяната на документи пък не винаги следва установените процедури за документооборот в секретните деловодства на институциите – още един знак, който подчертава изключителността на делегираната автономия на дееца към онзи момент. Историята по създаването и първоначалното функциониране на Имекстраком създава този модел на комуникация и взимане на решения и именно той е приложен в по-късните години на 60-те при договарянето на каскадните привилегии между Найденов и режима на Живков.

Независимо че решенията за фирмата се договарят между Т. Живков и Г. Найденов с посредничеството и съветническата дейност на Живко Живков, още няколко човека в държавата знаят за основаването на фирмата във Вадуц. Наред с тримата изброени, това са Станко Тодоров (заместник-председател на МС), Добри Алексиев (заместник-министър на външната търговия), Лалю Кючуков (ръководител на Инженерното управление при МВнТ), заместникът на Найденов по износа и партийният секретар на Инженерното управление. Линията на взимане на решения и на докладване, подобно на тази, използвана при контрабандата, върви през ЦК, а не през Министерски съвет; през режима, а не през държавните му институции.

„Защото тогава ходихме, другарю Председател [на съда] както потвърди пред вас и Добри Алексиев, не в Министерски съвет при Антон Югов, като председател на Министерски съвет, а в Централния комитет при др. Тодор Живков, по-право при натоварените от него двама души, членове на Политбюро – Станко Тодоров и Живко Живков – и не беше подирена администрацията по линия на тази дейност, а вървеше по линията на Централния комитет. Кои бяха съображенията за това, не знам, много въпроси.“ (Т 98, л. 1629 Г. Найденов в диалог с Добри Алексиев и председателя на Върховен съд)

След получаването на разрешението за основаване на фирмата в кабинета на Добри Алексиев неколкократно се събира групата посочени лица, като за някои от заседанията към тях се присъединява и Мабед Шареф при някои от посещенията му в България с цел договаряне доставки на оръжие. (Т 98 л. 1595 Протокол за разпит на Добри Алексиев заместник-министър на външната търговия)

***

Кой е Мабед Шареф?

Мабед Шареф е важна фигура от втория ешелон в алжирското революционно движение, отговарящ за доставките на оръжие за движението. Учител по образование, първи секретар на Алжирския Комсомол преди освобождението и основен поддръжник на движението за въоръжена борба. Шареф произхожда от заможно семейство, притежаващо оловни мини в Мароко, които се експлоатират от холандска фирма, земи и стада с животни в Алжир. След Освобождението именно фракцията, която Шареф представлява, предвождана от Ахмед Бен Бела завзема властта в Алжир, а Мабед Шареф заема различни държавни постове (министър и заместник-министър, началник на кабинета и пр.) Женен за белгийка, самият той без деца, но отглеждащ в дома си много от децата на загинали негови съратници от освободителното движение. През 1964 г. уличен в „комисионерство“, напуска Алжир и се установява в Южна Франция, където се занимава с отглеждане и обучение на коне като една от многобройните му икономически дейности.

***

Част от секретността на операцията се състои в това не всички, които знаят за контрабандата и основаването на фирмата, да знаят как ще работи тя и кои са реалните лица зад нея. При създаването на „Имекстраком“ практически се използват същите механизми за договаряне и взимане на решения, познати от анализа на контрабандата в първа глава, но са посветени много по-ограничен кръг лица. С изключение на Тодор Живков и на Живко Живков, Найденов е единственият, който притежава информация за всички аспекти по създаването и функционирането на фирмата и има задължение да докладва за нея. В рамките на Инженерното управление има строго разделение на дейностите, в т. ч. е решено от Живков, по настояване на Найденов, че фирмата е от компетенциите на „Тексим“, а не на самото Инженерно управление. Целта е да се избегнат конфликти с други дейци от контрабандната мрежа, които също имат претенции за повече автономия (Лалю Кючуков например). Поемането на нови и различни задачи от страна на Найденов, като тази да основе фирма в чужбина, се смята за логично следствие, предвид успехите му и препоръките, с които се ползва. През 1990 г. Живко Живков, член на Политбюро и заместник-председател на Министерски съвет, препоръчал Найденов и защитавал дейността му, ще напише: „Фактът че облякохме в такова голямо доверие Георги Найденов говори за чистотата на делото и помислите. Георги Найденов оправда това доверие и след години, когато дойде развръзката, прехвърли всички активи на българската държава. Тодор Живков беше в течение на всичко и то ставаше с негово съгласие.“ (Живков 1991:106-107) Различното този път е, че освен подкрепата „отвътре“, Найденов се ползва и с подкрепата на алжирските партньори.

Мабед Шареф определя кой ще представлява официално фирмата. Формално, „по документи“, регистрираната във Вадуц фирма е собственост на Алфред Шилде, който е част от съществувалата в Западна Германия мрежа от местни лица, подпомагаща Алжирското освободително движение.

„Шилде е западногермански гражданин, който беше един от германците, които работеха с алжирците в Германия. Чрез него ние сме пращали тротила и пластичните бомби за Франция. Един от каналите беше и той в Западна Германия.“ (Т17, л.22 Протокол за разпит на Г. Найденов, Градски съд)

Според едно писмо, изпратено от западногерманския гражданин Рудолф Арнт до Софийски градски съд във връзка с процеса срещу Г. Найденов, става ясно, че Шилде е бил член на Революционния комитет на Алжирската освободителна армия, а авторът на писмото (Арнт) – също немски гражданин – неин почетен полковник^[4] (Т 14, л. 76-77 Протокол за разпит на Г. Найденов, Градски съд). Алфред Шилде е и кръстник на фирмата, той измисля името „Имекстраком“, което е съкращение от четири думи – Импорт, Експорт, Транзит, Компенсация. Официално фирмата се управлява от д-р Иво Бек – адвокат във Вадуц. Всяко действие на управителя се извършва чрез адвоката и след нареждане на реалните собственици.

Доверието между Мабед Шареф, Шилде и Найденов не е гарантирано само от социални способи (изградено доверие заради участие в контрабандата на оръжие за алжирското освободително движение и пр.), но и от чисто правни способи, чрез подписването на мандат за управление на Иво Бек и чрез издаване на бланкова цесия, притежавана от реалния собственик, като единствен валиден документ, удостоверяващ собствеността.

„На другия ден, след регистрацията на фирмата ние искахме, и това е по съвет на М. Шареф да се издаде, понеже знаехме, че истинския собственик не е Шилде, да се издаде цесия на дял от Шилде. По този начин Шилде го обезсилваме като истински собственик в момента, когато поискаме да го премахнем. Ако не го обезсилим ние, той формално за всички други, които се интересуват като отидат в регистъра ще видят, че собственик на фирмата е Шилде, и че управител на фирмата е д-р Иво Бек. Нито Мабед Шареф, нито Георги Найденов ги има там по книгите.“ (Т17, л.23. Протокол за разпит на Георги Найденов, Градски съд)

При основаването на фирмата единствената уговорка, която се „дава на думи“ между Найденов и Шареф и не е подкрепена с документ, е тази относно дела им на участие във фирмата. Мабед Шареф „дава и договорката за равно участие 50 на 50%.“ (Т17, л.23 Протокол за разпит на Г. Найденов, Градски съд). Както ще видим по-натам равното участие не означава нито равно разпределяне на печалбата, нито едновременно управление и контролиране делата на фирмата.

След регистрацията на фирмата във Вадуц през 1961 г., Мабед Шареф задържа в себе си единствения оригинал на бланковата цесия, а на Найденов предоставя две фотокопия – едното Найденов отнася в София, а другото остава в Берн, Швейцария, където започва да се води и счетоводството на фирмата. Оригиналът на цесията остава у Шареф, тъй като първоначалните средства за основаване на фирмата „Имекстраком“ са осигурени от него. В Берн той предава на Георги Найденов 10 000 швейцарски франка, които да послужат като минимален капитал, необходим за регистрацията на фирмата.

Макар че фирмата е създадена с алжирски средства и по алжирска инициатива, режимът на Живков също взима мерки по контрол и наблюдение на операцията. Доверието гласувано на Найденов е безпрецедентно, но има своите граници, налагани от характера на ограничената диктатура и на международната обстановка. Първият механизъм за контрол е свързан с излъчване на български представител на фирмата в Швейцария. Той е различен от официалните и неофициалните ѝ собственици и е упълномощен да представлява „Тексим“ и „Имекстраком“. Още преди официалното регистриране на фирмата в Швейцария е изпратен Васил Василев, за да изпълнява тази дейност. Той е човекът, на когото Найденов предава парите, дадени му от Мабед Шареф, и който ги внася в банката при регистрацията на фирмата. Василев съхранява и копието на бланковата цесия, уставът на фирмата и други документи, свидетелстващи за основаването ѝ. На негово име е издадено и ограничено генерално пълномощно, даващо му права да подписва документи, свързани с обслужването на банковите сметки на „Имекстраком“ в швейцарски банки. Пълномощното е ограничено, защото Василев всъщност не може да извърши нищо без предварително одобрение на собствениците.

Причината за намесата на Василев в делата на „Тексим“ и „Имекстраком“, от една страна, е свързана с опазването на секретността. Г. Найденов, за да прикрие личното си участие, през този период работи в чужбина предимно с подставени лица. Намесата на Василев в делата на „Тексим“ се дължи основно на начина, по който е организирано българското разузнаване в чужбина. Василев е военен разузнавач, когото военното разузнаване внедрява под търговско прикритие в „Тексим“ и „Имекстраком“, а преди това и в „Булет“.

„Василев никога не е бил в нашия екип по износа на оръжие. Василев беше служител на военната разведка. Той имаше да изпълнява други задачи и изпълнява такива задачи. Беше пращан за прикритие по искане на началника на военното разузнаване генерал Стоянов и на Кръстев, които го пратиха в Швейцария. Но той след това, по тяхно искане беше върнат за някакви негови работи. Пратен бе в Турция, но и от там го отзоваха. И понеже аз трябваше да изляза налице казват, че аз съм го отзовал, отзова го военното разузнаване. Писал съм свидетел началника на военното разузнаване и ако е допуснат, разбрах че е допуснат, да обясни на съда случая с Васил Василев.“ (Т17 л. 28 Протокол за разпи на Георги Найденов, Градски съд)

В случая с намесата на Василев става дума и за контролирана „по партизански“ акция от страна на Г. Найденов – от една страна, той си осигурява подставено лице, от друга – удовлетворява нуждите на разузнаването, но като контролира чрез свои собствени източници избора на конкретния човек. Василев е подчинен на ръководителя на Военното разузнаване ген. Стоянов. Последният е съпартизанин на Найденов и негов командир „в Балкана“. След 9-ти септември 1944 г. Стоянов и Найденов отново работят заедно по отношение на контрабандата на оръжие, а и по отношение на „Имекстраком“:

„Служебни контакти [с Г. Найденов] сме установявали не регулярни, в периода, когато аз ръководех разузнавателното управление в Главния щаб. Ставаше нужда някои наши хора под прикрития, по линия на неговата служба [на Найденов] да отиват зад граница. (…) Имали сме общ език с него [с Г. Найденов]. Въобще нашите служби [Първо управление на ДС и военното разузнаване] взаимодействаха много близко.“^[5] (Т 114, л. 6488. Протокол за разпит на ген. Петър Стоянов, Върховен съд)

Именно ген. Стоянов изпраща, а впоследствие и отзовава Васил Василев от Швейцария, тъй като Василев е извършил финансова измама с местен сътрудник на българското разузнаване. Найденов също не е удовлетворен от работата му и оказва натиска за неговото оттегляне от „Имекстраком“ и от Швейцария. Изключителността на „Имекстраком“ и автономията на Найденов не стигат дотам, че дейността им да остане извън контрола на разузнаването, осигурявано от други лица, различни от Г. Найденов – самият той служител на ДС. Това, което Найденов постига е да контролира избора на контрольорите си.

Режимът контролира дейността на Найденов освен чрез разузнавателните си структури и чрез търговското представителство на България в Швейцария. По нареждане на министъра на външната търговия В. Василев информира Карло Луканов, по това време вече посланик на България в Швейцария, и търговския представител Авакум Браничев за развитието и делата на фирмата (Т 98, л.1815 Протокол за разпит на Добри Алексиев, зам.-министър на външната търговия, Върховен съд). Контролът обаче не се изчерпва само с намесата на разузнаването и на търговската легация в чужбина, т.е. със структури, директно контролирани от режима и част от начина му на функциониране.

Друг механизъм, който режимът на Живков използва, за да контролира Найденов и „Имекстраком“, е чрез наемане на местен швейцарски адвокат за съветник и пълномощник. Отто Бос, швейцарски адвокат, е използван през първите една-две години от създаването на „Имекстраком“ като „пощенска кутия“, получаваща кореспонденция от адвоката и управител на „Имекстраком“ Иво Бек. Отто Бос предава документи, имащи отношение към „Имекстраком“ на Васил Василев и на търговския представител Браничев и им разяснява правните последствия, които настъпват по силата на един или друг документ във връзка с дейността на фирмата. Ролята на Бос всъщност е да следи и проверява дейността на Иво Бек, както и действията на Найденов и Василев. Наемането на още един посредник в комуникацията официално се прави, за да се копира моделът на работа на западните фирми, които помежду си общуват чрез упълномощени адвокати, т.е. за да се придаде изцяло „западен“ характер на фирмата и така да се прикрие „българската следа“ и да се гарантира сигурността както на режима, така и на стопанското начинание (Т15, л.36, Превод на кореспонденция между Отто Бос и В. Василев). Отто Бос е адвокат, с когото българската легация в Швейцария работи от началото на 50-те години. Изборът му е идеологически мотивиран и проверен – съпругата на Отто Бос е служител в българската легация в Швейцария, а самият Отто Бос е бил член на швейцарската работническа партия. Това, което режимът не знае, или знае, но „си затваря очите“, е, че Бос напуска партията след Унгарските събития от 1956 и къса партийния си билет по време на демонстрация ред съветската легация в Берн (Т 114, л.6556 Протокол за разпит на Г. Найденов, Върховен съд). По време на съдебните процеси Найденов разкрива този факт и по този начин успява да омаловажи писмата, които Бос изпраща до съда и в които дава своето мнение за дейността на Найденов и на „Имекстраком“.

Намесата на Отто Бос като посредник не се случва по настояване на Найденов, а на търговското представителство на България в Швейцария. Веднага щом през „Имекстраком“ са получени всички алжирски динари от контрабандата и Найденов получава възможност да развива и друга дейност и след като се уверява в доверието на Иво Бек, Найденов се освобождава от посредничеството на Бос като „пощенска кутия“. Отстраняването на Бос като посредник обаче е постигнато с цената на два компромиса, които „запазват приятелството“ между България и Бос. Първият компромис предполага в офиса на „Имекстраком“ в Берн да бъде наета секретарка, специално препоръчана от Бос. Секретарка е препоръчана и от един от директорите на банката UBS (Рамзайер), в която „Имекстраком“ има секретни и явни сметки и където става „обръщането“ на милионите алжирски динари, донесени в куфари и чували, в швейцарски франкове и в долари. Двамата швейцарци горещо препоръчват за секретарка г-жа Борер, която до този момент е била продавачка, не умее да работи с телекс, пише с грешки и не се справя с документооборота (Т17, л. 93, Протокол за разпит на Г. Найденов, Градски съд). Въпреки липсата на квалификация за длъжността, Борер е назначена в „Имекстраком“ през пролетта на 1964 г. и остава на работа във фирмата до есента на 1969 г., когато „Тексим“ и „Имекстраком“ спират да функционират.

„Стопроцентово е била агент на тяхната полиция. Спасов [наследникът на В. Василев, като управител на Имекстраком в Берн] я взема на работа. Макар и препоръчвана от тези хора [Бос и Рамзайер], той можеше ако искаше да я смени. Но трябваше да си развалим отношенията с Рамзайер. Аз и Мабед Шареф сме имали друга секретарка, наета от Шареф, която работи и стана неудобна и беше сменена. Не сменихме Борер, защото нямахме желание да си разваляме отношенията с Рамзайер, защото работехме с банката, чийто директор е той. А ние гледахме да сме в добри отношения.“ (Т 17, л. 97 Протокол за разпит на Г. Найденов, Градски съд)

Вторият компромис, с цената на който Бос е „отдалечен“ от делата на „Имекстраком“, е свързан със създаването през 1964 г. на дъщерната фирма „Имекстраком“ АД в Берн, Швейцария. Адвокат и представител на това акционерно дружество е Отто Бос, а дружеството е 100% собственост на „Имекстраком“. То само формално е регистрирано като акционерно и има управителен съвет, но всъщност е еднолично. Подставени акционери в дружеството са самият Отто Бос и тъстът на банкера Рамзайер.

„Не познавам дядото [тъста] на Рамзайер. Не съм го виждал, макар да сме били с него в един управителен съвет. Никога не сме имали съвместни заседания, макар че решенията сме ги оформяли взаимно.“ (Т 17, л. 98 Протокол за разпит на Г. Найденов, Градски съд) 

„През пролетта на 1969 г. Найденов ме изпрати да направя ревизия на Имекстраком Етаблисман и на Имекстраком АД. В АД-то отбелязани по касовата книга се намират две суми дадени от Борер като хонорар на тъста на Рамзайер, равни на 10000 швейцарски франка.“ (Т82, л. 21 Протокол за разпит на Методи Антов, директор в Тексим, Върховен съд) 

Намесата на всички тези лица в процеса по основаване на „Имекстраком“ разкрива няколко важни елемента за начина на функциониране на ограничената диктатура. На първо място, тя не делегира пълна, а само ограничена автономия. Това, което Найденов успява да постигне, е да контролира със свои методи контрола, т.е. чрез лична автономия да контролира ограниченията на делегираната. На второ място, в чужбина режимът работи с недотам проверени местни сътрудници или със сътрудници, които са предани и на българското и на чуждото разузнаване. В конкретния случай това се прави съвсем съзнателно, защото залогът е не какво ще разбере чуждото разузнаване, а дали ще допусне режимът да оперира свободно в чужди банки. Не идеологическата пропаганда, а икономическата свобода е тази, която го интересува. Въпреки това Найденов се опитва да контролира тази особеност на дейността си в чужбина, като само година и половина след основаването на фирмата пренася оперативното ѝ счетоводство в София, в Берн остава официалният документооборот, а други важни финансови и официални документи и дела на фирмата се поемат изцяло от адвоката в Лихтенщайн. На трето място, капитализмът и служителите в банките му гледат на дейността на режима като на източник на нерегламентирани доходи. Личните „комисиони“, изплащани на швейцарския банкер Рамзайер чрез тъста му и чрез адвокат Отто Бос, не са за услуги, които банката би извършила официално. Тъй като посредничеството е нерегламентирано и „комисионите“ са в кавички. Найденов заплаща „комисиони“ и за това да не бъде следен „изкъсо“ (или по-скоро да бъде докладван избирателно) чрез нарочно създадени фиктивни фирми („Имекстраком“ АД така и не развива никаква дейност за 5-те години от съществуването си). Ако единият ключ към успехите му се дължи на късите и директни вериги за договаряне с режима на Живков, то другият ключ се дължи на способността му да контролира с всякакви методи контролиращото го разузнаване – в страната и в чужбина. Това, че е част от службите на режима, при това почти от самото им създаване след 1944 г., със сигурност му помага да контролира контрола им.

„Комисионерската“ икономика като източник на печалба за „Имекстраком“ 

През първите две години от основаването на „Имекстраком“ Мабед Шареф сякаш има водеща позиция не само във фирмата, но и като цяло в българо-алжирските търговски взаимоотношения. Това се дължи, от една страна, на управленските постове, които той заема в освободил се Алжир от средата на 1962 г. натам и преди това в революционното движение. Водещата позиция на Шареф във фирмата се дължи и на „комисионерския“ икономически модел, който налага в търговските взаимоотношения между двете страни, търсейки да извлече лична печалба и изгода от държавните постове, които заема, но и захранвайки сметката на „Имекстраком“ със средства от „комисионите“, които събира от собствената си държава.

„Мабед Шареф взе участие при сключването на сделките, които да дават пари, да ги внасяме, за да увеличаваме печалбата на фирмата [Имекстраком], за да можем да почнем корабоплавателна и друга дейност. Тексим сключваше сделките. За да сключим сделките Шареф ме води при началника на генералния щаб на Алжир, за да подпише договора, за цените каквито искам аз. Разбира се, че получава комисионна. И тази комисионна я оставя в Имекстраком, а не си я взима при него. Правим сделка и на Родопа. Той не е купувач, той не яде шилета, взема ги тяхната държавна организация. Но той отива при [алжирската] организацията с човек от Родопа и се продават 40 000 шилета, взема 40 000 долара – увеличава един долар цената. И тази комисионна пак я оставя в Имекстраком, не си я взима за него. Счетоводството е тука и може да се види.“ (Т 17, л.45 Протокол за разпит на Г. Найденов, Градски съд)

Данните от протоколите за разпит на дейци, участвали в търговията с Алжир през периода 1961-1964 г. свидетелстват за две основни черти, които характеризират българо-алжирската търговия:

• формирането на печалби от „комисиони“, които алжирските партньори в лицето на Мабед Шареф договарят в частна полза, завишавайки продажните цени на стоките и услугите. Печалбата от някои сделки се поделят по равно между българската и алжирската страна, макар че вариации в подялбата са възможни в зависимост от типа на сделката;
• доставяне от страна на България на некачествена, в някои случаи на напълно непригодна и неработеща стока за Алжир (виж текст-бокса за некачествената стока по-надолу) благодарение на предварително уговорени търгове, в които български предприятия участват. Уговорените търгове са обезпечени със заплатени комисиони, чрез които се корумпират алжирски чиновници от различни ведомства.

Заемането на ключови държавни постове и преследването на печалба в частна полза превръщат Шареф в полезен и за България консултант и търговски партньор. Режимът в България по това време гледа на него като на фигура, която отваря големи възможности за печалба и привличане на свежа конвертируема валута както по официален, така и по неофициален („комисионерски“) път. Първоначално контрабандните динари захранват сметките на „Имекстраком“. Впоследствие към тях се отправят средствата, реализирани от „комисиони“ от алжирски партньори, но и от дейци на режима в България. 

През първите две години от съществуването си (декември 1961- декември 1963 г.) „Имекстраком“ работи предимно по доставки на хранителни продукти (кондензирано мляко от Холандия, сапун от Западна Германия, рибни консерви от Югославия и др.) и медикаменти (лекарства и медицински консумативи от Франция) за Алжир и на други стоки от България. Към средствата, от които формира печалби (контрабанда, „комисиони“), се добавя търговската спекула, т.е. разликата между цените, които се договарят с българските и чуждите предприятия за продажба на стоките и услугите, и по-високите цени, на които се доставят тези стоки и услуги в Алжир. Спекулата най-често не е ефект на свободната търговия, а на тайно договорени „комисиони“. Формираната по този начин печалба има освен икономическо и политическо измерение и се нарича „помощ за Алжирската страна“ и „печалба за България“.

„През целия период стоките са изпращани до Тунис, на фирмата „Жамел Кемал“, която е фирма на алжирското съпротивително движение. До там сме изпращали и стоки от тук [България] – храни и други материали, но които не са били оръжие, до същата фирма, на същия адрес, за източния фронт на Алжир. От тези фактури ще видите, че ние сме договаряли и известни увеличения: по една цена е договорирано, а с Мабед Шареф сме договаряли и фактурирали в Швейцария завишени фактури от Тексим, от София или от Булгартабак. Получавано е нещо по една цена и София иска една цена, а ние с Мабед Шареф сме фактурирали по-високи цени и сме вземали от алжирското съпротивително движение по-високи цени. (…)Ние помагаме и казваме, че това е помощ, както и с оръжието, което отиваше до ония момент за претопяване в завод „Ленин“, но ние след това го предавахме на алжирците и получавахме долари за това оръжие.“ (Т114, л.6501, Протокол за разпит на Г. Найденов, Върховен съд)

Стоките се транспортират първоначално чрез наети гръцки и италиански кораби, но това прави печалбата пренебрежима заради цената на транспорта. Така например за първата година – 1962 г., оборотът от дейността на Имекстраком е 6 536 960, 23 швейцарски франка, но печалбата е малко по-малко от 80 000 долара (Т 114, л.6502 Протокол за разпит на Г. Найденов, Върховен съд). Тази ниска (спрямо осъществения оборот) печалба създава напрежение в София, защото за експеримента с „Имекстраком“ започва да се говори като за „известни неуспехи“. През лятото-есента на 1962 г. се заговаря и за закриване на „Тексим“, поради неизпълнение на първоначалните очаквания (Т 103, л.2996 Протокол за разпит на Живко Манов, служител на Инженерното управление и първият зачислен на щат като служител на Тексим след Г. Найденов, Върховен съд). Съществуването на „Тексим“ и на „Имекстраком“ зависи от това дали Найденов и Шареф ще успеят да променят нещо в дейността си, т. е. да договорят нови, но по-големи сделки между двете страни и да намалят икономическата тежест на транспорта. 

Нови търговски договори с Алжир са сключени още през есента на 1962 г., когато Г. Найденов успява да договори (чрез посредничеството на Мабед Шареф) с Алжирското правителство доставка на оръжие и оборудване за армията за 4 000 000 долара. Тази договорка се материализира в официален договор, сключен между двете страни за доставка на оръжие и военно имущество (Архив на ВКП, по описа на ПВС, сл.д.№1/1993г. л.32, Договор между Република Алжир и НРБ за доставка на оръжия и интендантско имущество) Този договор решава до голяма степен съдбата на „Тексим“, а чрез него зависимостите и връзките на обвързване между Найденов и Шареф се укрепват. Едва ли ще сгрешим, ако кажем, че чрез този договор Шареф спасява Найденов и „Тексим“ от закриване и/или трансформиране.

Дружбата между България и Алжир е укрепена и чрез размяна на посещения на официални правителствени делегации, по време на които се постигат конкретни договорености. В началото на септември 1962 г. в България пристига правителствена делегация, предвождана от Мабед Шареф (представен този път под името д-р З(С)ергини) в качеството му на заместник-министър на индустрията, която има за цел да договори конкретни търговски сделки.

В един доклад на Лъчезар Аврамов, министър на външната търговия, до Министерски съвет, подготвен месец след посещението на алжирската делегация в България, се казва следното:

„При посещението у нас на Алжирската икономическа делегация на добра воля, водача на същата д-р Сергини направи предложение, да бъде създадено в Алжир акционерно дружество за търговия 50% участие на алжирската страна и 50% скрито участие на ДТП Тексим. Това участие на ДТП Тексим може да се осъществи, като се ползува част от печалбите на нашата фирма „Имекстраком“ – Вадуц, Лихтенщайн. Своето предложение д-р Сергини обоснова твърде убедително. Съгласно Евианските споразумения^[6], в продължение на три години, в икономическия живот на Алжир ще участват френски банки и дружества, без право да бъдат национализирани или да се ограничава официално тяхната дейност. Ръководството на Алжирската република и по-специално Министър-председателят Бен Бела и Министъра на отбраната Бумедиен смятат обаче, че още сега трябва да се вземат мерки срещу експлоатацията на френския капитал. Те лично са дали указания още сега да се създават алжирски дружества с ръководители – активни участници в революцията, за да могат да постигнат следните цели:

а/ да противодействат на експлоатацията на френския капитал;

б/ да пречат на нахлуването на други паразитни частни капитали;

в/ да ограничават търговската дейност на западни капиталистически фирми в Алжир, като в същото време се въведе за местните алжирски арабски фирми, режим на облагодетелстване и протежиране, особено при издаване на вносни и износни разрешения, предприемачество и др.

г/ да се обучат през този период местни алжирски икономически кадри, с каквито сега Алжир не разполага.“ (ЦДА, Ф.136, оп.86, а.е.577, л. 7-8 Доклад на Лъчезар Аврамов.)

Докладът на Лъчезар Аврамов всъщност завършва с предложение за приемане на Разпореждане № 1671 на Министерски съвет за създаване на българо-алжирската фирма „Сасиа“ (виж предходната глава). В резултат фирмата „Сасиа“ е създадена почти веднага в Алжир, като капиталът и е поделен по равно между Мабед Шареф и „Имекстраком“. (ЦДА, Ф.136, оп.86, а.е.577, л. 1-2 Разпореждане № 1671 на Министерски съвет) Официално целта ѝ е да работи като посредническо бюро, което подпомага сключването и обслужването на сделки между български предприятия и алжирски фирми. Как обаче функционира „Сасиа“ и какво я свързва с „Имекстраком“, освен това, че е създадена със средства на Имекстраком? 

Сделките, които България сключва с Алжир само формално се „осъществяват“ през фирмата „Сасиа“, тъй като реално те се договарят между Шареф и Найденов. Шареф отклонява личната си посредническа „комисиона“ в други свои лични фирми и сметки, а българските предприятия продавачи и алжирските купувачи си взаимодействат двустранно. „Комисионата“, която Найденов инкасира, се превежда в „Имекстраком“. Според Методи Антов – търговски представител към посолството в Алжир (1963-1968), отговарящ за „Тексим“, „Сасиа“ не е развила почти никаква конкретна дейност, освен това, че е проучвала пазари и възможности за продажба на български стоки в Алжир (Т82, л. 5-6 Протокол за разпит на Методи Антов, директор в Тексим, Върховен съд). В действителност фирмата „Сасиа“ е изпълнявала ролята на „касичка“, в която се отчисляват „комисионите“, договаряни между Шареф и българските партньори, но само за някои определени сделки.

От протокола за разпит на генерал Цеко Монов – заместник-председател на Държавния комитет за планиране, отговарящ и за специалните доставки през изследвания период (1959-1963), става ясно, че договаряните „комисиони“ са били поделяни между българската и алжирската страна, а „Сасиа“ действително е била „касичката“ за събиране на тези „комисиони“, откъдето те са били насочвани по други сметки.

„Плащахме [комисионни] когато сключихме договора за българските специалисти и за доставка на [интендантско] имущество. Но беше създадена една фирма Сасиа, на която отчислявахме по 10% – 5% за нас и 5% за Хашими.“ (Т 98, л.1112 Протокол за разпит на Цеко Монов, Върховен съд)

В един протокол за разпит Г. Найденов описва точно начинът, по който Шареф, бидейки заместник-министър, договаря „комисиони“ от търговски сделки, включително на тези, споменати от Цеко Монов, но като частно лице.

„В [юли]1962 г. се освободи Алжир. До тогава България нямаше никакви дипломатически отношения. Веднага след освобождаването М. Шареф с 5 члена правителствена и партийна тяхна делегация пристигна в България. По тяхно искане веднага двама души търговски представители – още няма никакви техни представителства, нито наши там, по тяхно искане двама души – единия, който беше завеждащ на отдела [Инженерно управление] и който работеше[Васил Вълев] и един от външната търговия, който беше назначен за търговски представител [Методи Антов]се изпратиха в Алжир. Веднага отиде една делегация начело с ген. Момеков, аз и много други представители на наши предприятия. Защото по съвета на нашите алжирски приятели, след освобождението там се е получил вакуум. Те нямат никакви кадри, никакви стоки. И трябваше от България да отидат другари, както по време на борбата, така и сега, да укажем необходимата помощ. И веднага като отидохме там се договорихме за доставка на български специалисти, които започнаха всяка седмица с по един Ил-18, по 70-80 души да пристигат без визи, без оформени съответно алжирски документи. Те се посрещаха от наши хора в летищата, разпределяха се от Министъра на народното здраве – тези, които са лекари, от Министъра на индустрията и от М. Шареф, който в това време е директор на кабинета – по френската система и заместник министър на индустрията на Алжир и след това главен директор на управлението на мини Берим в това министерство.

По договарянето на специалистите М. Шареф постави въпроса на българското предприятие „Техноекспорт“, че сега е освободен Алжир и той се занимава както преди, така и сега, независимо че е зам. министър, иска за услугите които ще прави сега в свободен Алжир да получава комисионна. „Техноекспорт“ се съгласи, като казва „Аз давам един доктор в Алжир, Тунис или Мароко за 500 долара, ще дам комисионно 10%, колкото искаш, но ще ти завиша цената на 550 долара, фактически за сметка на алжирската страна. По този начин М. Шареф подписа договора с представителя на „Техноекспорт“, който беше в делегацията. Направи тогава той и някои сделки за шилета от България за Алжир и за маслини от Алжир за България.

[Мабед Шареф] участва и с комисионна и като главен директор на Берим, дойде тук в България, сключи договор с Рудметал за рудата. Това беше една мина в гр. Берисад, която беше наводнена и изоставена от французите. Той поиска и ние му пратихме няколко български инженери, които да възстановят мината. Той дойде тука, за да продаде рудата и сключи договор с българското вносно предприятие Рудметал. (Т 17, л.25 Протокол за разпит на Г. Найденов, Градски съд)

Всъщност създаването на „Сасиа“ успява да обслужи единствено частните интереси на Мабед Шареф, тъй като по силата на споменатото Разпореждане № 1671 на Министерски съвет „Сасиа“ получава право да разкрие собствена сметка в българска банка (виж предходната част), в която Шареф скрива „комисионите си“. Както видяхме в предишната част, случаят „Сасиа“, заради тези комисионерски практики довежда до влошаване на българо-алжирските взаимоотношения, до закриване на фирмата и до изтегляне на българския персонал от Алжир.

Режимът в България обаче не вижда нищо проблематично в „комисионерския“ икономически модел, напротив той се насърчава като полу-официална държавна политика. Той се интерпретира като помощ за алжирската страна и като печалба за българската. „Комисионерският“ модел, практикуван от стопанските дейци на социализма, е източник на автономия за тях, като същевременно е най-пряк израз на ограничената диктатура – на онази, която непрекъснато престъпва официално създадените правила, за да удовлетвори частни политически и/или икономически интереси. Найденов участва като посредник между българските предприятия и алжирските фирми и практически монополизира търговските контакти с тази страна, независимо от типа на сделката и от това, което се търгува. Този монопол, резултира в „комисионерство“ и е действителният източник на печалба за „Имекстраком“.

Рисковете от „комисионерството“

„Комисионерството“, което частично замества и/или допълва контрабандата, е почти толкова рисково, колкото и самата контрабанда. Рисковете, които българските и алжирските партньори поемат в рамките на „комисионерската“ икономика, могат да бъдат обобщени в три категории: 1) лицето „комисионер“ да бъде разкрито и така да се компрометира установеният канал за договаряне на търговски сделки и евентуално намесата на режима на Живков в тях; 2) „комисионерът“ да вземе „комисионата“, но да не извърши услугата, при което режимът понася финансови загуби; 3) лицето „комисионер“ да извърши услугата, но да не успее да си получи „комисионата“, най-често, защото е било разкрито, а с него вероятно и намесата на режима. Накратко „комисионерството“, залага международната репутация и стопанския интерес на режима, в интерес и на частната полза. Това допълнително усилва автономията, с която се ползват стопанските дейци, тъй като единствено те могат да контролират поетите ангажименти по сделките с „комисионите“ и налагат ограничения на диктатурата от реализация на възможните рискове.

Българските стопански дейци в лицето на Найденов и подчинените му, които оперират „на терен“ в Алжир – Миланов, Ботев, Вълев, основно са се опасявали от втория тип риск и затова при договаряне на сделките е бил предвиждан буфер, който да поеме загубата, в случай, че сделката не се състои, а „комисионата“ е била платена. От създаването си „Имекстраком“ започва да играе ролята на този буфер, а Мабед Шареф се превръща в гарант за него – чрез частните си „комисиони“, които инкасира за себе си и прикрива в „Имекстраком“, но и чрез държавните постове, които заема. Шареф поема осигуряването на риска. Данни за това, как е бил осигуряван този риск от „комисионерството“, откриваме отново в протокола за разпит на търговския представител в Алжир, отговарящ за „Тексим“ – Методи Антов,.

„При сключване на сделки [в Алжир, с алжирски фирми] съм работил с комисионери при всички случаи, когато се е налагало да се ползват такива. На тези комисионери съм плащал комисионни за което съм получавал от тях разписки, подписани от тях във всички случаи от средствата на фирмата „Имекстраком“. Давал съм комисионни за отделни сделки, а е имало случаи да давам суми на лица посочени от Хашими [Мабед Шареф], така наречения „Доктор“. Тези суми съм давал за евентуални услуги, които тези лица ще направят във връзка с бъдещи сделки, които аз ще сключвам. Хашими е поемал ангажимент, ако тези лица не устоят на поетия ангажимент, тези суми да минат за негова сметка от средствата на фирмата „Имекстраком“.

С комисионерски фирми не съм работил, използвам съм като комисионери само частни лица. Не съм сключвал с тях договори, а заплащането е ставало, както обясних с разписки. Работил съм с определени лица, които сме ползвали и през периода на Революцията [контрабандата]. Това са (…) и др. Всички те бяха на държавна работа. Всички въпроси по изплащането на комисионните, начина на плащането съм съгласувал с другаря Георги Найденов. (…) Разписките по комисионните и даваните пари за услуги са минавали през Найденов и той не е отказвал осчетоводяването им. При всички случаи на плащане на комисионни и на пари за услуги на определени лица е присъствал др. Григорчев [официално търговски представител в посолството] и в негово присъствие са подписвани разписките.“ (Т 75, л.2 протокол за разпит на Методи Антов, търговски представител в българското посолство в Алжир, отговарящ за „Тексим“, отдел Следствен, Главна прокуратура)

Рискът от разкриване на лицето „комисионер“ (риск 1) също съществува и това се случва при договарянето на една от сделките за предоставяне на български специалисти от „Техноекспорт“. При тази сделка Мабед Шареф, който е в ролята на посредник „комисионер“, допуска грешка, която българските му партньори използват, за да го притиснат и да поискат да подели с тях своята част от „комисионата“ и да я преведе в общата сметка на „Имекстраком“. В този случай „Имекстраком“ отново се използва като буфер, като „застрахователно дружество“, покриващо риска от „комисионерство“. Показанията на Методи Антов, записани в следствения протокола разкриват детайли от начина, по който се е реализирал рискът от разкриване на лицето „комисионер“. 

„Милчо Георгиев, който е представител на „Техноекспорт“ в Алжир е поискал от Мабед Шареф да увеличи възнаграждението за специалистите с 10 % и фактически специалистите да си получават нормално договорените заплати, а увеличението от 10% да отива като комисионно. По този начин нашата страна и специалистите не губели нищо, а Мабед Шареф получавал комисионно, която фактически се взема от Алжир и остава за него като частно лице. За получените суми Мабед Шареф е подписвал разписки. По-късно след Милко Георгиев в Алжир идва Петко Антонов като директор на Техноекспорт, за да сключва нови договори за специалисти и за доставка на заводи. Той разговарял с „Доктора“[Мабед Шареф] и постигнали споразумение за цените. След това Антонов написал договора, в него обаче написал още по-големи суми от тези [които са били договорени с Доктора] и вече завишени с 10 на 100 %. Мабед Шареф занесал този договор за подпис на министъра на индустрията, но без да го прегледа. Министърът като видял високите цени направил бележка, че българите все повече и повече искат. Тогава Шареф видял какво е вписано в договора, разбрал каква е работата, но премълчал пред министъра, защото го било страх и казал, че така са се договорили. По този повод Мабед Шареф е съобщил на Найденов, че Антонов иска да го изнуди, че от това се създава опасност за него да бъде разкрит, че печели по този начин от собствената си държава и поискал от Найденов да му върнат всички разписки, които е подписал дотогава за получени суми и да се съставят протоколи, че тези суми не са получени от него като частно лице, а са получени като комисионни за посредническа дейност на фирмата Сасиа. Възползвайки се от това положение, че Шареф е бил на тясно в този момент, Найденов му обещал че може да му се върнат разписките и да се съставят такива протоколи през Сасиа, каквито той иска, но само при положение, че сумите от получените комисионни отидат във фирмата Имекстраком, но Шареф няма да бъде вече сам собственик на тези суми, а ще бъде собственик на 50 на 100, а останалите 50 % ще бъдат за нашата страна. Не ми е известно каква сума е била получена до тогава от Шареф, но от разговорите с Найденов, Ботев и Вълев разбрах, че сумата е била голяма и че след постигането на това споразумение той е превел сумите в Имекстраком. Научих, че имало и суми от комисионните които той не е получил, но са съставени протоколи, а сумите направо са превеждани в Имекстраком, с условието че ще се делят по равно между Шареф и нашата страна.“ (Т 82, л.5-6 Протокол за разпит на Методи Антов, търговски представител в българското посолство в Алжир, отговарящ за Тексим, отдел Следствен, Главна прокуратура)

Данните за търговската дейност с Алжир и „комисионерският“ модел на партньорство, който се установява, свидетелстват за това, че третият тип риск също е бил налице, т.е. алжирският „комисионер“ е извършил услуга (спечелване на търг за интендантско имущество), но не е успял да инкасира дължащата му се „комисиона“ за това. Нещо повече, в конкретния случай „комисионерът“ държавен служител е изплатил предварително залог за това, че ще извърши услугата (уговаряне на търг) с уговорката, че този залог ще му бъде възстановен след изпълнението на сделката, заедно с дължащия му се „комисион“. „Комисиона“ не е платен, защото служителят е разкрит преди да извърши услугата. Залогът също не е възстановен, той остава в български ръце, като се търси подходящо оправдание, за да бъде скрита получената сума. В конкретния случай, по нареждане на Живков Комитетът за държавна сигурност, по това време ръководен от Ангел Солаков, получава залога за неизплатената „комисиона“. Очевидно става дума за засекретена операция, тъй като и двамата свидетелстващи обвиняеми – Методи Антов и Георги Найденов, а и председателят на съдебния състав от Върховен съд говорят и разпитват за този случай изключително предпазливо. Методи Антов дори отбелязва, че по време на първия процес пред Градски съд той не е разказал за този случай, от съображения за сигурност.

„Методи Антов: Аз участвах [в търга] с кухните [походни кухни за армията] и кухните спечелиха, като на мен ми се гарантираше спечелването на 100% – участвам, за да спечеля и спечелих като резултат на връзките, които имах с отбраната [в Алжир]. Този, който ми даде търга е интендант на армията и разпоредител с извънбюджетните средства на самото министерство [на отбраната]. Ние имаме с него много други сделки. Той получаваше винаги за сделките си по 3% комисионно върху други сделки, които сме вършили.(…) Той ми вика: „Аз за целия търг ще ти преведа на тебе една сума за около 100 000 динара, която ще уредя да мине и по клиринга, да замине за България, а впоследствие, когато стане търга, когато се доставят материалите, ти обратно ще ми броиш тази сума на мене.“ (…) Човека не го интересува горят ли или не горят [кухните] – той си търси неговото – сделката да стане, така че той да получи комисионното. А те са трима души, от които той е единият и другият, който е негов човек и убеждават третия да купят от нас кухните.

Председателят на съдебния състав: А двамата са убедени предварително?

Методи Антов: Да, предварително. Може би и да делят, не знам. (…) но там се случи друга катастрофа, той [интендантът] е правил не само с мене така, а и с други, със западногерманците, работил на широка база, със широки перспективи – те го хванаха своите му и го тикнаха в затвора. И парите останаха в нас. Когато излезе от затвора той няма да ме търси мене. И аз докладвах на Найденов, че парите са тука, в София. Найденов каза, нареждам да се прехвърлят по сметка 55000/7. (…) Впоследствие аз разбрах, че се касае въпроса за КДС [Комитет за държавна сигурност], че са отишли в КДС и повече не се интересувах. Затова и в следствието, а после и в съда [Градски съд], аз тая работа съзнателно я замълчах. Ама сега [Вторият процес пред Върховен съд] дойде ножа до кокала и аз няма накъде – трябва да давам обяснения и по тоя въпрос.

Председател на съдебния състав: Найденов, във връзка с тази сума от 100 000 [80 000 долара] динара как стои въпросът – получена ли е тая сума, наредили ли сте вие да бъде преведена по тая сметка?

Георги Найденов: Получена е, наредил съм, преведена е, другарю Председател.

Председател: По ваше нареждане или по нареждане на други хора?

Георги Найденов: По нареждане на други хора. Ако трябва да говоря ще говоря. По нареждане на Централния комитет и председателят на КДС за известни работи там и във връзка с тия нареждания съм наредил да се преведе тази сума.“ (Т 96, л.1059-1062 Протокол за разпит на Методи Антов, Върховен съд.)

Данните от архива не съдържат информация, позволяваща да разберем точно в какъв размер са били изплащаните „комисиони“ на алжирските посредници и конкретно на Мабед Шареф, но всички замесени в операцията (Методи Антов, Ботю Ботев, Георги Найденов) твърдят, че той е бил значителен.

„Да кажем операцията с Министерство на отбраната възлизаше на 3,5 – 4 000 000 долара. Операцията със специалистите – в онзи период, когато аз бях, това са около 600 души специалисти – това са около 350 000 долара месечно получавани средства. От тях 7,5 или 10% беше отчислението месечно и за 1 или 2 години – това са големи натрупвания. (…) По време на моя престой в Алжир пък и преди това ние сме предали в алжирски франкове предполагам общо към 200 000 долара комисионни. Но аз ви казвам, една част от парите, които давахме, аз съм имал схващането, че те са конвертирани и след това прехвърлени в Швейцария [в Имекстраком]“ (Т 98 л. 1904 протокол за разпит на Ботю Ботев, представител на Сасиа в Алжир и бивш служител на Инженерното управление, Върховен съд)

„Комисионите“ се изплащат освен за услугите, споменати по-горе (договаряне на сделки/търгове, пласиране на некачествена стока, пренасяне на пари в брой през граница и т.н.), и за използване на забранени банкови услуги. Преди освобождението Алжир търгува с алжирски франкове, които са конвертируеми, но след освобождението валутата се сменя от франк в динар и обменът на динари във френски франкове е силно затруднен. Шареф се договаря неформално с една френска банка в Алжир за обмяна на динари във френски франкове. Договорката, разбира се, е срещу „комисиона“

„Комисионерският“ модел на работа, установен в Алжир, а вероятно и в други държави, е изключително изгоден за България, не само защото носи официално безотчетни приходи^[7] под формата на „комисиони“ в допълнение към официално отчитаните от търговска дейност средства. Този модел е изгоден за България и заради некачествените стоки, които страната търси начин да пласира. Ако България заплаща „комисиони“, за да си осигури поръчки в Алжир, това не се дължи на конкуренцията, която оказват други страни, търсещи излаз на новосформиращия се алжирски пазар, нито само на възможността да договори чрез Шареф по-високи цени, част от които да инкасира като „комисиона“, а и на лошото качество, което предлага. Некачествените български стоки, пласирани в рамките на спогодбите в СИВ, са добре описани в различни изследвания и у нас (Галев 2005, Вачков 2009), и в чужбина (Kott 2001:88), това не е новост. В случая с износа за Алжир данните от архивите също разкриват лошото качеството на българската продукция на всички нива – от производство през маркетинг, експлоатация и поддръжка. Най-емблематичен от всички описани случаи, свързани с „Тексим“, е този с походните кухни за алжирската армия (част от т.нар. интендантско оборудване или имущество), които така и не са проработили никога, макар че са били продадени и доставени (при това две партиди от тях). Подробно описание на този случай, изградено въз основа на данни от протокола за разпит на търговския представител Методи Антов, се намира в следващия текст-бокс.

***

Некачествената българска стока, пласирана срещу алжирска „комисиона“: походни кухни за армията

„Походните кухни за армията се поръчаха, когато на власт беше Бен Бела и неговия антураж в Министерство на отбраната. Впоследствие обаче стана преврат в Алжир и част от тия хора, както при всички борби и преврати си отиват с главния шеф. Но аз вече бях спечелил търга [за доставка] на тия кухни, понеже там доставката на армията става на тръжни начала. (…) Трябва да ви кажа, че и двете категории кухни не се използваха от алжирците, тъй като не можеха да работят. Те иначе са хубави кухни, но работа не вършат, понеже техния мазут е друг, по-силен и прегарят тия фарсунки, които са поставени вътре като се нагреят, падат обратно и не се получава нищо. Ние имахме големи неприятности с тях, обгарания на войници, които служат, правехме курсове в армията, за да обучим кухняджии, но така или иначе тия кухни не тръгнаха.(…) Първите кухни станаха [като доставка, но не и за употреба], но имаше неприятности още от първия път с кухните, ама ние казваме, че това са дефекти, които са произлезли от това, че те [алжирците] не знаят да манипулират с тях. Казваме: „вашите войници са неграмотни и т. н.“ (…) като почна войната с Мароко, те изкараха кухните, па се отказаха да ги ползват и ги пръснаха в поделенията, та са носили кокошките в тях.

Но кухните, действително не работеха, нашите. Тоя конструктор, който идва в съда [като свидетел], той е конструктор на кухните и ние сме говорили много за тия кухни. Той казва, че всяка година Министерство на отбраната префасонира тия фарсунки, сега чак [от 1962 до 1969] са намерили удачната фарсунка, която може да накара кухнята да гори в поход, да вари боба в движение, защото иначе угасва от сътресението. Навежда се някаква арматура, нещо друго – сега може вече, ама след като аз вече не можах да продам кухните, заради тая работа.

Когато аз правих поръчката, аз я правих както е нашата кухня, в нашата армия, но алжирците казват: “Доставихте ни 250 кухни, нямаме ръководство, написано на френски език за работа с тях, нямаме указание.“ (…) Отивам за проспект [указание за работа] при Ботю Ботев (той се беше върнал като началник на Инженерното управление, началник на Кинтекс) и му казвам: „Другарю Ботев, за да станат тия кухни, които вече са купени, вие сте вземали парите – вземете та направете едно указание.“ „Имам“, казва, „ама на испански“. Добре де, ама не можем да ги караме ония да учат испански, дайте ми на френски. [Ботю Ботев отговаря]“Сега се печати, но по плана на Търговската палата, където се печати, това ще стане след 8 месеца.“ А сделката е тогава. (…) Тогава аз поисках, дайте ми проспект на български, ще намеря някой да го преведе, ще им го дам напечатан на пишеща машина. Взех на български език проспект и им го давам на ония с подлепени картинки от фотограф – кухнята снимана от ляво, снимана от дясно – цирк за продажба на стоки. И те ме викат: „Ела тука, гледай италианците какво правят. Ето проспект.“ Направена една кухня, като че ли не е правена за война, а за вътрешна мебел. Едни никелирани работи направени, описанието, па колко сантиметра е, па колко милиметра, па какво гори, па какво не гори. Викат: „Те това е, вие не сте търговци, вие сте ахмаци.“ Срам ме е и мене, ама какво да правя – така ми го предлагат от София. И аз ще се конкурирам с тия [италианци]?!

Друга една причина се появи, че се явиха други конкуренти на пазара. Докато Бен Бела се славеше като човек, който прави високопарни изказвания за социализма, някои от капиталистическите страни, които търсеха пазари в Алжир, се въздържаха от някои по-съществени действия. [След преврата 1964 г.] При идването на Бумедиен, веднага се откри широк фронт и италианците почнаха да навлизат в армията. Французите се настаняват също и предлагат своите произведения. Е, трябваше аз да се конкурирам с моите кухни. Добре, ама те хората ги направили малко по-добре. Сложили на казана отгоре един повдигач, може да закачи казана с една връв, да го издигне, да го завърти и да го изсипе. А нашия – трябва да се качат на два стола войниците, да вдигнат казана и като го разлеят, да се опарят и т.н. Дадох аз тая конструкция [копие на италианската кухня] в София, да помислят колко ще стане по-скъпо – да се оскъпи малко, ама да я направят. [Отговорът беше] Трябвали много специални материали и не отговаря на българския държавен стандарт. Казвам, пратете ми поне специалист, който да може поне да запали кухнята, да видиме как ще гори. Пратиха ми, стоя десет дена едно момче, той още един идва преди него. Момчето донесе фарсунки, но те не ставаха на тия кухни, защото били хасковски, от фабриката в Хасково, а кухните от софийската фабрика. Върна се този техник, дойде друг специалист от Хасково. Дойде човекът, прави проби, оказа се че не отговаря октановото число. По моя поръчка е направена нова горелка. И аз поръчах от София: „Пратете ми една мостричка, щом не може проспект да ми пратите, пратете ми кухня, цяла.“ По самолет я натоварете – не можела да влезе през вратата. По кораб я пратете – пратиха я по кораб, получихме я. Когато отидох да видя горелката, която трябваше да бъде по нов образец – погледнах: старта горелка. Питам София: „защо ми пращате кухня със старата горелка?“. Горелката казват, ще ти пратиме по самолет. Добре, хайде, пратете ми горелката с техник. Дойде техникът с тази горелка, тя пак не става на кухнята. Това е трагедията по този въпрос. Така или иначе все се намираха причини [кухните да не работят], развалиха се вече отношенията, през това време ги снеха моите приятели, където ми помагаха и аз останах на сухо. Кухните останаха.

Никой не ще тези кухни. Какво да ги правя? Бяха оставени на отговорно пазене в предприятието в Хасково. Па се намери един от в. „Стършел“ та отиде и написа, че ръждясват там, та ме изнесоха и по вестниците. Отидах при другаря Найденов и викам: „Да подарим кухните на армията, поне по вестниците да не ме пишат“. Той вика: „Договаряй се с отбраната“. Отидох при др. генерал Германов. Той казва, ще правя поръчка за кухни, да се направят. Питам аз: може ли да снемете вашата поръчка и да ви подарим ние на вас 200 кухни, малко икономия ще направите. Щом е подарък – всеки приема. Аз му казвам, с една уговорка, неофициална, че някога, ако ми се удаде да имам пазар за кухни някъде, ще ми ги дадеш тия кухни или ще ми поръчаш кухни, ще ми ги платиш, па аз ще ги взема и ти ще ги имаш тия. Но това е викам уговорка, която няма да я изпълним, няма да стане. Засега махни кухните оттам, че вестниците ме пишат, няма къде да се дяна. И ген. Германов нареди на една комисия от трима души полковници: идете на място и вижте кухните. Те са ги видели, казали са: добри са, щом са без пари, дай ги тука. Взимат ги от склада, ремонтират някои части, детайли и влизат в състава на министерството – запас на армията. И сега са там. (…)

Трябва да се има предвид, че през тоя период [1963-1967] Алжир, като държава, Министерството на отбраната като орган за команда на тая държава нямаха още понятие. Всеки си правеше, крадеше, сключиха една сделка с Унгария, после не знам дали се оправиха с нея, на въоръжение вкараха леките коли БеЕмВе[BMW], защото им по-удобно с леките коли да ходят на война, но ние пропаднахме с кухните. Ние дефектите на нашето производство си го знаем. Продаваме дефектно, ама си го знаем, че е дефектно, пък ако мине. И в София го знаят.“ (Т 96, л.1056-1062 Протокол за разпит на Методи Антов, Върховен съд)

***

Схемата „изплащане на „комисиони“ срещу гарантиране на пазар за лошо качествена продукция“, която е в основата на „комисионерската“ икономика се оказва витална и за развитието на „Имекстраком“, тъй като почти цялата „комисиона“ се отчита по сметките на фирмата и именно чрез нея ще бъдат закупени първите кораби и ще започне инвестиционната дейност в България под формата на оранжерии, фабрики за безалкохолни напитки, самолети и т. н.

„Комисионерство“ и инвестиции

„Комисионерският“ модел на печалба и сключването на нови и с висока стойност търговски договори с Алжир действително спасяват съществуването на „Тексим“ и „Имекстраком“ през 1962-1963 г., но не могат да им гарантират дългосрочно съществуване заради високите транспортни разходи, които поглъщат една част от инкасираната „комисиона“. Това е причината двамата дейци – Найденов и Шареф, да започнат да мислят за закупуването на собствени кораби. Но както и Найденов казва в един от протоколите за разпит: „Нямахме пари!“

Първоначално средства за закупуване на кораби се търсят от българското правителство чрез Живко Живков, но то отказва да финансира покупката на кораб. (Т 14, л.134. Паметна бележка от Стойне Николчев от срещата му с Мабед Шареф) Все пак тази идея се осъществява през втората половина на 1963 г., когато последователно са закупени двата първи кораба на фирмата Имекстраком – корабите „Бени Сааф“ (пристанище в Алжир), „Атлас“ (планина в Алжир). Средствата за тях са осигурени от „Имекстраком“, но в по-голямата си част това са „комисиони“, които Шареф, притиснат от Найденов, превежда по сметките на фирмата. При една сделка за доставка на завод от „Техноекспорт“ на Алжир, Шареф отклонява средства за „комисиона“ в частна полза с помощта на Найденов, но се ангажира част от тази „комисиона“ да бъде предоставена за закупуване на кораби. (Т 17, л.26 Протокол за разпит на Георги Найденов, Градски съд) „Комисионерската“ икономика създава особен тип връзки на обвързване между държавите, и между стопанските дейци, като ги подчинява на взаимните им зависимости и слабости. Взаимната зависимост обаче не винаги е в равновесно състояние. Единият партньор може в определена ситуация да стане по-уязвим заради риска, който е поел. За да осигури средства за закупуване на кораби, Найденов използва ситуация, в която балансът на зависимостите между него и Шареф е бил нарушен в ущърб на алжиреца.

Така със средства от „комисионите“, които Шареф и българската страна започват да реализират от есента на 1962 г., са закупени първите кораби на фирмата. Справка-извлечение от банковата сметка на „Имекстраком“ в ЮБС за периода 1.01-1.09 1963 г. показва, че многократно директно в Швейцария са били внасяни големи суми динари, разменяни в банката за франкове, както и че постъпленията по сметката са от „комисионерска“ дейност (Т 76, л.42-43; 55-57 Справката за движението по сметката на „Имекстраком“ при банка ЮБС). Същите справки-извлечения от банката показват и изключително бързото и значимо нарастване на печалбите, отчитани в „Имекстраком“, което започва да се наблюдава от края на 1962 г., т.е. от периода на интензивен търговски и „комисионерски“ обмен между България и Алжир. Доларовата наличност по сметките на Имекстраком към 25 март 1963 г. е 1 967 000. 35 долара. (Т 114, л. 6504, протокол за разпит на Г. Найденов, Върховен съд). През същия период, но предходната година, тази сума е около 80 000 долара. Цитираните цифри сами по себе си нямат значение. Разликите между тях през годините показват обаче нещо по-важно: приходите от „комисионерство“ са много по-значими от приходите от контрабанда.

Шареф е кръстник и на двата кораба, а „тексимовци“ си спомнят акостирането на „Бени Сааф“ (първият кораб) във Варненското пристанище и празненството по кръщението му, на което присъства и Шареф, представен като собственик на кораба, който България ще експлоатира в замяна на помощта, която е оказала на Алжир. От 1963 до 1969 г. „Имекстраком“ ще закупи общо 26 кораба, като следващите са закупени основно чрез кредит срещу ипотека върху вече съществуващите кораби (Т6, л.105, 117-118 Справки за закупените кораби от „Имекстраком“). Политиката, която Найденов провежда, е за закупуване на по-стари кораби, които да бъдат експлоатирани максимално (Т 96, л.1039, Протокол за разпит на Методи Антов, директор в Тексим, Върховен съд).

Първоначално предметът на сделките, по които посредничат Шареф и Найденов, се определя основно от Шареф, който съобразява как да удовлетвори едновременно обществени и частни интереси, т.е. как да извършва дейности, които носят политически ползи и частна икономическа изгода. Респективно двамата стопански дейци започват да определят и предмета на дейност на „Имекстраком“ – корабоплаване и търговия. Прави впечатление, че повечето сделки с Алжир са еднократни, липсва създаването на постоянни търговски взаимоотношения между български и алжирски фирми. Това е още една черта на „комисионерската“ икономика, която търси печалба от „отделния удар“, защото в даден момент е била открита възможност за договаряне и инкасиране на „комисиона“ от него. Друга нейна черта е разнообразието в сделките – от руда през портокали и маслини до шилета. Сделка се сключва не заради търсене на някаква специализация, а заради шанса „да направиш удар“. Единственото, което постоянства в този модел, е двойката Найденов-Шареф и договорките, които постигат за инкасиране и подялба на „комисиона“ и за създаване на нови общи стопански начинания.

За разбиране механизма на функциониране на „Имекстраком“ и печалбите, които реализира, от изключително значение е изясняването на взаимоотношенията между съсобствениците на „Имекстраком“. Анализът на тези взаимоотношения е част от процеса по придобиване на изключителност от страна на Георги Найденов и на „Тексим“; те свидетелстват и за характера на режима, функционирал като ограничена диктатура.

Данните от протоколите за разпит и приложените документи по делото свидетелстват за негласно разделение на дейността във фирмата между двамата съсобственици. Докато Шареф заема различни административни постове в Алжир (1961-началото на 1964) и осигурява договарянето на сделки, Найденов се занимава с търговските и финансовите дела на фирмата и с договаряне на партньори по сделките от българска страна. Разпределението на дейностите служи за прикритие на Шареф и за натрупване на опит и знания от страна на Найденов. Натрупването на знания за търговските дела е критично важно, тъй като опитът на Найденов от „египетския“ и „турския“ период в биографията му не е достатъчен за мащабите на международната търговия, която режимът му делегира да организира и управлява. В подобна ситуация са били повечето му сътрудници.

„Г. Найденов: И мене са ме пратили някога, когато съм знаел само „бонжур“ в Египет. И трябва да пращаме [хора без опит]. Аз не съм завършил колеж, аз съм бил в Балкана. И трябва да ме пратят някъде [да се науча]. Трябва да отиде човек там. Антов нека да каже пред съда, когато дойде на работа в Инженерното управление знаеше ли една дума френски.

Антов: Не

Найденов: Не е знаел. След това като го изпратихме в Алжир научи. Работата може да страда от началото, защото говори като арменец български, но накрая почва да се оправя и ще научи нещо. Такива сме били всички другарю Председател [на съда].“ (Т 96, л.1028 Протокол за разпит на Г. Найденов, Върховен съд) 

Един от първите уроци, които Найденов научава, е, че дейността по корабоплаване и морска търговия е изключително доходоносна, тъй като позволява заобикалянето на множество правила при деклариране на товари (като вид и като количество) и е подходяща както за легална, така и за нелегална търговия. Конюнктурата във водния транспорт освен това е изключително благоприятна по онова време (Вълчанов 2013:57). В допълнение заради позициите които Шареф заема в първите две правителства на Бен Бела, и заради изплащането на „комисиони“, българските кораби не заплащат никакви такси за обслужване и престой на корабите в алжирското пристанище „Бени Сааф“. (Т 98, л.1108 протокол за разпит на Г. Найденов, Върховен съд) Затова и не е случайно, че първият кораб е кръстен именно на това пристанище.

Вторият урок, който научава, е, че колкото повече печалба носи фирмата (придобита по независимо какъв начин, стига да не разкрива участието на режима и ръководството му), толкова по-големи са възможностите за договаряне на автономия с Тодор Живков.

Третото, което Найденов научава, е, че от първостепенна важност е кой притежава документа за собственост на „Имекстраком“ – оригинала на бланковата цесия и кой е официалният собственик. Този въпрос е вероятно най-чувствителният в цялата история на Г. Найденов, „Тексим“ и „Имекстраком“, защото е пряко свързан с опазването на секретността, от една страна, и с осигуряването на лична защита на стопанския деец спрямо потенциална намеса на режима в делата на фирмата или на личността, от друга. До началото на 1946 г. Найденов е успял да осигури закупуването на три кораба – собственост на „Имекстраком“. „Плаващите заводи“ на Найденов са в основата на комбинацията „Тексим-Имекстраком“, работеща едновременно в рамките и на плановата, и на капиталистическата икономика. Чрез корабите „комисионерската“ дейност се обогатява с транспортна, а малко по-късно и с инвестиционна. С други думи, корабите и транспортната дейност не слагат край на „комисионерската“ икономика. Напротив, те ѝ дават тласък, но осигуряват възможности и за намиране на други източници на печалба както на Изток, така и на Запад.

Към началото на 1964 г. все още оригиналът на бланковата цесия се съхранява от Мабед Шареф, а Алфред Шилде е официалният собственик на „Имекстраком“. „Научените уроци“, значимите печалби, които „Имекстраком“ започва да реализира, както и някои други конюнктурни събития, водят до промяна в собствеността и лидерството на фирмата в самото начало на 1964 г. Промяната в собствеността и тясното обвързване на дейността на „Имекстраком“ с дейността на „Тексим“ ще доведе и до обвързване на резултатите от „комисионерската“ икономика с договорените каскадни привилегии с режима в България. Това обвързване практически ще позволи на Найденов да реализира един специфичен икономически модел, който няма аналог през 60-те години на 20-ти век в България^[8].

От август 1963 г. счетоводството на „Имекстраком“ е прехвърлено в България и Г. Найденов изземва водещата роля в управлението и делата на фирмата. Причините за прехвърлянето не са свързани само с осигуряване на по-добър контрол върху сигурността. Те изразяват промяна в лидерството по отношение управлението на стопанските дела. Промяната в лидерството е предизвикана от политическата нестабилност в наскоро освободил се Алжир, довела и до промяна на позицията, която заема Мабед Шареф. Той загубва поста си на заместник-министър и става неудобен в Алжир, а топлите българо-алжирски взаимоотношения се охлаждат. Промяната настъпва и заради обособяването на „Тексим“ като самостоятелно предприятие и привилегиите, които Найденов успява да договори при функционирането му, в т. ч. и привилегията „Имекстраком“ като чуждестранна фирма да работи на територията на България чрез посредничеството на „Тексим“ (ЦДА, Ф.136, оп.83, а.е.1015, л.1-3 Разпореждане на Министерски съвет № П-709/1963 г.). Не на последно място промяната настъпва и заради заболяване на официалния собственик на фирмата Алфред Шилде.

През 1963 г. става ясно, че Шилде е неизлечимо болен от рак, а запазването му като собственик на „Имекстраком“ може да доведе до проблеми, в случай че той почине и негови наследници предявят претенции към собствеността на фирмата^[9]. По тази причина на 6 февруари 1964 г., малко преди смъртта на Шилде, официален собственик на фирмата става нейният досегашен управител д-р Иво Бек, който от своя страна издава бланкова непопълнена цесия за прехвърляне на пълни права върху собствеността на реалните основатели и собственици Г. Найденов и М. Шареф (Т 15, л.37 Съобщение на княжеския държавен съд, действащ като търговски съд, относно настъпили промени в „Имекстраком“ Етаблисман, Вадуц, Лихтенщайн). Като причина за промяна на собствеността на „Имекстраком“ през 1964 г. в различни източници се посочва промяна на законодателството в Лихтенщайн. Така пише в официална докладна записка, адресирана от Найденов до Политбюро на ЦК и до МС (ЦДА, Ф.136, оп.83, а.е. 1015, л.6 Докладна записка от Г. Найденов до ЦК, чрез неговия секретар Лъчезар Аврамов). От официалните документи тази версия за промяната на собствеността попада и в историческите и документални изследвания (Христов 2009:21). Данните от протоколите за разпит на Г. Найденов и преводите на официалните документи на „Имекстраком“, приложени към делото, обаче свидетелстват, че причината за промяна е друга. Промяната на Лихтенщайнското законодателство е просто удобна стилистична фигура, която Г. Найденов използва в докладната си, за да даде легитимен аргумент за нещо, което не би следвало да стига до широка публика, пък била тя и (целия) ЦК на БКП или Министерски съвет, като например болестта на Шилде и опасността от наследнически претенции върху собствеността на фирмата „Имекстраком“ и пр. Найденов използва тази стилистична фигура, за да внуши, че заради икономическите ползи, които България получава от дейността на фирмите зад граница, тя трябва да се съобразява с чуждото законодателство. В контекста на това внушение се искат и се предлага да се разрешат и конкретните привилегии и изключения, залегнали в Разпореждане П-709/ 1963 г. на Министерски съвет, които да са приложими за работата на „Тексим“ и „Имекстраком“ и на техните служители. В доклада си Найденов обяснява и предлага следното:

„… при практическото провеждане на работата [с чуждестранните фирми] в някои случаи не могат да бъдат спазени съществуващите законни положения в НР България, а се налага да се съобразяваме със съществуващите закони на страните, в които фирмите са основани и работят. Такива въпроси са предимно от организационен и финансов характер. Докладвайки ви горните трудности, предлагам да утвърдите следните проекторешения: (…) разрешава на БНБ да открие текуща сметка на Имекстраком и Сасиа в чужда валута. При нужда да дава банкови гаранции, извършва преводи и открива акредитиви, ако има 100 % покритие; 3. Разрешава на ДТП Тексим: а/ Да извършва всякакви разходи във валута и лева, необходими за нормалната работа на фирмите, както в страната, така и в чужбина, като тези разходи се поемат във валута от фирмите(…) да извършва инвестиции в България със средства на фирмите [регистрирани в чужбина], при условие, че инвестиционните обекти след изплащането им във валута, остават собственост на съответните държавни предприятия.“ (ЦДА, Ф.136, оп.83, а.е. 1015, л.6-7 Доклад на Г. Найденов до ЦК на БКП)

Осем години след като пише докладната си до ЦК на БКП пред Градския съд Г. Найденов пояснява, че причината за промяна на собствеността няма общо с някаква промяна на Лихтенщайнското законодателство.

 „Няма такова изменение [на законодателството в Лихтенщайн].(…) Ако е имало законодателство, което забранява или задължава местни лица да се явяват регистриран собственик, това не отговаря на истината, не е вярно. Защото, ако беше вярно не можех аз от 1970 г. да ме регистрират мене при наличието на такъв закон, пак трябваше да е Иво Бек. А аз съм в 1970 [регистриран като собственик] и тук са документите.“ (Т 17, л. 29 протокол за разпит на Г. Найденов, Градски съд)

Отвъд уточняването на историческите факти и демонстрацията на автономия от страна на Г. Найденов, която стига дотам, че на ЦК на БКП и на Министерски съвет се докладва заблуждаваща информация с цел договаряне на привилегии, този епизод със собствеността на фирмата „Имекстраком“ поставя много важен (поне за социолози) методологически проблем. Той се отнася до предпазливото използване на официални правителствени и партийни документи, неприемането на съдържанието в тях безкритично и „на доверие“ за вярно, както и до необходимостта от съпоставянето на данни от различни източници (в случая данни от различен тип архивни източници), имащи отношение към един и същ въпрос. Като допълнение, не всички решения на МС или на ЦК на БКП, макар и написани на хартия, са изпълнени. Това се отнася и до засекретените актове на колективните партийни и правителствени органи. Както беше посочено и в предишната част, първа точка от цитираното по-горе правителственото решение разрешава на Г. Найденов и на Ботю Ботев, без да губят българското си гражданство да придобият и алжирско такова. В действителност до промяна на гражданството изобщо не се стига. (Т98, л.1902, протокол за разпит на Ботю Ботев, Върховен съд) Същото постановление дава право на Г. Найденов и на Ботю Ботев да станат съсобственици на „Имекстраком“, но до подобно положение също не се стига. Чрез използването на подобни удобни стилистични фигури Найденов прикрива стопански и политически рискове, които поема/допуска. Чрез тях търси и по-сигурни форми за действие и договаряне на допълнителни автономии.

Идеята за промяната на собствеността на „Имекстраком“ се ражда още в края на 1962 – началото на 1963 г. Режимът и Найденов се опасяват освен от осветляване на създадената фирма в чужбина и в страната, така и от загуба на средствата и имуществото, което тя започва да придобива. На тези опасения се дължи и появата на решенията и постановленията на МС, които „подготвят почвата“ за осигуряване на среда за функциониране на фирмата и в България.

„Когато в 1963 г. фирмата започна да има собствено имущество под формата на кораби, когато почна да има от сделките повече пари (…) моята мисъл беше друга. Първо, понеже има имущество, аз трябва да имам реално обезпечение, да взема цесията в мои ръце. До тогава нямаше нищо, имаше 10000 франка на М. Шареф и копието беше при мене.“ (Т17, л.28-29, Протокол за разпит на Г. Найденов, Градски съд)

Статутът на „Имекстраком“ в България, както и начинът ѝ на обвързване с „Тексим“, всъщност се договарят преди появата на цитираното по-горе Разпореждане П-709 от септември 1963. На 14 юни 1963 г. се сключва първият договор между „Имекстраком“ Етаблисман и ДСП „Тексим“, по силата на който „Имекстраком“ се задължава да поеме изцяло представителството на „Тексим“ за Швейцария, като се грижи за реализацията на български стоки в конфедерацията и обратното, на швейцарски стоки в България. (Т50, л.121-122 Договор за сътрудничество между Имекстраком и Тексим) Чрез този договор се слага официално началото на двустранното взаимообвързване между двете юридически лица. „Разминаването в датите“ на официалните правителствени документи и договореното между Найденов и Живков, скрепено с търговски договори, е още едно потвърждение на механизма на взимане на решения. Решения се взимат чрез директни „вериги на договаряне“, посредством които стопанският деец предлага, а режимът одобрява конкретни формулировки. Така стопанската практика на изключението се трансформира в официални, макар и засекретени държавни решения.

При смяната на официалния собственик на фирмата обаче възниква спор между съдружниците за това, къде и от кого да бъде съхраняван оригиналът на бланковата цесия.

„(…) ние бяхме двамата [с Мабед Шареф], оригинала го вземам аз. М. Шареф искаше да го вземе. Казвам му, виж какво сега, аз ръководя фирмата. Аз съм освен това представител на държавата тук и аз трябва да я имам. Ти си частник, ти можеш да губиш, да печелиш, каквото искаш да правиш  – ти отговаряш пред себе си. Трябва при мен да стои. Досега стоя при тебе цесията, сега трябва да седи при мене. Казва обаче той: „Дай ми писмо, как е образувана, че сме с равно участие. Готово, ето писмото. Писах в писмото, че Мабед Шареф е основател на фирмата с 50% участие. (…) Мабед Шареф взема копието, аз взимам оригинала на писмото. Втората цесия е у мене, тя е приложена в документите на прокуратурата. Датата е от м. февруари 1964 г.“ (Т 17, л.31, Протокол за разпит на Г. Найденов, Градски съд)

За да убеди Шареф, Найденов използва като аргумент преди всичко разклатената му политическа позиция в Алжир. Както при случая с прехвърлянето на компрометираните алжирски „комисиони“ на Шареф по сметките на „Имекстраком“, така и при прехвърлянето на собствеността на фирмата, стопанският деец използва „правилото“ за неравновесното състояние на взаимните зависимости между партньорите. Това „правило“ се използва за „притискане“ на другия при взимане на решения. Найденов го използва впрочем и при договарянето си с режима. Заради персоналните рискове, които поема, но които са му делегирани от режима, последният е в постоянна зависимост от делата и поведението на дееца, т.е. от собствените си ограничения. При договарянето на каскадните привилегии основна роля изиграват значимите печалби, които генерира „Имекстраком“, но оказването на натиск по линия на зависимостите също се практикува.

Като допълнителен аргумент за оказване на натиск върху Шареф се използва и следният епизод от развитието на търговските дела на фирмата. През февруари 1964 г., когато се състои пререгистрацията на „Имекстраком“, в Швейцария се намират не само Г. Найденов и Мабед Шареф, но и Ботю Ботев, който по това време е все още представител на „Сасиа“ в Алжир. Причина за срещата между тримата в Швейцария е освен прехвърлянето собствеността на „Имекстраком“ и обсъждането на възможността за закупуване на земеделски терени и ферми във Франция, посредством които да се развива тристранна икономическа дейност (Франция-Алжир-България). Адвокатът Иво Бек е натоварен да проучи въпроса с фермите във Франция по настояване на Шареф, макар че Найденов не е съгласен на подобна съвместна сделка. Това е периодът, през който Шареф току-що е напуснал Алжир, а дейността на фирмата „Сасиа“ е пред ликвидиране заради компрометиране на комисионерската дейност на Шареф, а оттам и на българо-алжирските отношения (Т 98, л.1947 Протокол за разпит на Ботю Ботев и Г. Найденов, Върховен съд).

Найденов нарежда да бъдат изплатени от „Сасиа“ 500 000 (около 400 000 долара) динара на Мабед Шареф. Тази сделка до голяма степен изиграва решаваща роля в поделянето на лидерството и контрола върху „Имекстраком“, защото тя представлява негласно споразумение между Найденов и Шареф за това, че „Имекстраком“ няма да купи ферми във Франция, но ще финансира Шареф да направи това в лично качество. За сметка на това Шареф ще остави Найденов да работи с фирмата „Имекстраком“ както намери за добре, без да търси печалба, освен когато той самият не участва в договарянето и изпълнението на сделките. (Т14, л.135 Докладна записка от среща проведена между Стойне Николчев и Мабед Шареф)

„М. Шареф и преди революцията и след революцията и сега [1970] освен революционер, и функционер е и капиталист-търговец. Има собствени оловни мини в Мароко от преди започване на революцията, по време на революцията и сега. Мините му са дадени на концесия на холандска фирма, която ги експлоатира. Той и сега има фирми във Франция, конезаводи и не знам си още какви. (…) Дали М. Шареф участва като мене – това не ме засяга, това не знам, не е било моя работа дали той работи и внася припадащата му се част евентуално на алжирското правителство или не внася.“ (Т17, л.42 Протокол за разпит на Г. Найденов, Градски съд)

Присъствието на Ботю Ботев в Швейцария е свързано с изпълнението на секретното Разпореждане П-709 от 1963 г., което дава право освен на Найденов и на Ботю Ботев (служител на Инженерното управление и официален представител на “Сасиа” в Алжир) „да излезнат като съсобственици на Имекстраком“. На Ботев обаче е издадено пълномощно само за представителство на „Имекстраком” в Алжир. Ботев също така подписва заедно с Г. Найденов мандатен договор, който не му дава право да претендира върху основателските права и върху собствеността на Имекстраком. (Т 98, л. 1948 Протокол за разпит на Ботю Ботев, върховен съд) Подобен мандатен договор за представителство е подписан през 1968 г. и с ливанския гражданин Елиас Кхатар във връзка дейността на задграничните фирми „Литекс“ в Бейрут и „Деманд“ във Виена и с още двама други български граждани, които са били назначавани за директори на „Имекстраком“ – Иван Спасов и Методи Антов. Всички те са използвани само като подставени лица. Този факт свидетелства едновременно за ограничената автономията, която Найденов договаря с режима и въз основа на която получава „като на концесия“^[10] „Имекстраком“ и „Тексим“, но и за личната автономия, която развива, изпълнявайки разпорежданията на режима половинчато и по начин, който само той контролира. В случая монополното знание, което притежава върху правните детайли, свързани със собствеността и дейността на чуждестранната фирма, и безрезервната подкрепа и помощ на лихтенщайнския адвокат се оказват решаващи за практикуването на личната автономия. Найденов, за разлика от режима и от чиновниците му в България, разбира изключителното значение на правата върху собствеността и ги тълкува не в контекста на комунистическата идеология, нито в този на социалистическата реалност в България, а в контекста на либералното право, на което го обучава д-р Иво Бек. Това разбиране и знанията, които притежава, не му пречат в България да говори за фирмата като за „наша“, „българска“. Това е още една много характерна особеност на ограничената диктатура чийто език, не отразява нито реалната ситуация, нито разбирането за нея, а само онова, което другите очакват да чуят. Тази особеност е ефект едновременно от персонификацията на властта и автономията и от разграничаването ѝ от институциите, които създава. Параграфът от Разпореждане П-709/1963 г., който указва и Б. Ботев да стане съсобственик на „Имекстраком“, е израз на по-строгия контрол, който режимът иска да наложи върху дейността на Найденов. Цитираното разпореждане е издадено във времето, когато министърът на Външната търговия Иван Будинов организира коалиция от сподвижници, чрез която се опитва да убеди Т. Живков, Ж. Живков и Л. Аврамов да изпратят Г. Найденов на задгранична мисия в Тунис и да му отнемат „Тексим“ и „Имекстраком“ (виж предишната глава). Найденов обаче успява да ограничи и тази форма на контрол. Съществуващите конфликти и формите на контрол, които пораждат, подсилват у Найденов разбирането за ролята на собствеността и по-скоро това, че тя може да се окаже не просто средство, чрез което да служи на режима, а оръжие срещу него. В допълнение тази история показва, че делегираната автономия и личната автономия, която поражда, са в непрекъснат процес на договаряне. Договарянето върви едновременно директно с режима и със самия себе си. Двойствеността на договарянето е също следствие от ограничения характер на диктатурата, то е израз на съмнението в режима и на преодоляване/контролиране на страха от преследване. Службата на режима не означава вяра в него.

При пререгистрацията на фирмата през 1964 г. Г. Найденов ограничава контрола на алжирския си съдружник, като минимизира участието му до получаване на „комисиона“ за сделки, по които участва. Става дума всъщност не просто за разграничаване от и за ограничаване на съдружника, а за цялостна преориентация на „Имекстраком“ към сделки с други държави. Алжир от основен и почти единствен контрагент се превръща в периферен такъв. Воденето на счетоводството и начинът, по който става разпределянето на печалбата между двамата съсобственици, също потвърждава тезата, че макар и смесена, „Имекстраком“ всъщност е фирма, която започва да обслужва основно (ако не и изцяло) български икономически интереси.

„И още нещо да кажа. Аз не съм бил винаги лоялен и винаги честен партньор [по отношение на Мабед Шареф]. Никога не ми е минавало през акъла, особено в 1963 г., като видях, че има големи печалби от корабите и бях дал нареждане да се разпределя печалбата от корабите^[11], да открия на М. Шареф кредитна партида за резултатите. В 1963 г. видях големите суми и забраних да се открива, дадох нареждане, защото имам право, а не защото нямам право, както се спомена, да не се заверява. И за да не бъда уличен, че укривам печалби от него, аз се договорих още в 1963 г. че мога да ползвам Имекстраком за други сделки на български предприятия, за да мога да се представя, ако има някоя сделка, с голяма печалба, да не я вкарваме в баланса за разпределяне на Имекстраком, а да мога да му кажа, той даже и да знае за тази сделка на българско предприятие, на „Българска захар“ или на „Тексим“. (Т17, л.31 Протокол за разпит на Георги Найденов, Градски съд)

Дадената дума, че фирмата е съсобствена, не означава, че печалбата се дели по равно. Лидерската позиция във фирмата е необходима на Г. Найденов, за да контролира печалбата, т.е. за да договаря автономията си с режима. Опитът на Найденов от времето на контрабандата и от първите една-две години експлоатация на фирмата показва, че Т. Живков вярва на пари, не на думи, нито на саможертвени дела; вярва на безшумно увеличаващи се, налични по сметки в чужбина милиони долари. Това е и ключът към договарянето на още стопански и лични свободи. Извоюването на тази лидерска позиция само формално започва със смяната на собствеността на фирмата. Найденов я подготвя от по-рано (цялата 1963-та) чрез ограничаване на сделките с Алжир и чрез „подготвяне на почвата“ в България за реализирането на комбинацията „Имекстраком“ – „Тексим“. Така Шареф получава печалба от „Имекстраком“ само за сделки, в които той има някакво участие. Дължи му се и изплащането на кораба „Бени Сааф“, за който той осигурява средства от личните си „комисиони“.

С цел скриване на информация за състоянието на фирмата „Имекстраком“, за нея не се изготвя годишен счетоводен баланс. Балансът е инструмент за проследимост на паричните потоци и на техния размер – липсата му позволява практикуване на „субективно счетоводство по справедливост“, т.е. разкриване и предоставяне на тази част от печалбата, за която Найденов абсолютно еднолично прецени, че е за показване и за разпределяне. Сътрудниците му си спомнят, че той никога не е разчитал на годишен или периодичен баланс на фирмата, а е следял движението по сметките всекидневно.

„Той винаги се разхождаше с извлечението на сметките в джоба и отмяташе къде сме на червено и къде сме добре, оставяше тези сметки на бюрото ми да ги гледам и аз и да мислим как да действаме.“ (Т 96, л. 1148, Протокол за разпит на Методи Антов, Върховен съд)

Мерките, които предприема по повод начина на водене на счетоводството, правят така, че той е единственият човек, който разполага с цялата и пълната информация за състоянието на фирмата. Това му осигурява лидерство в две посоки – и спрямо Шареф, и спрямо режима. Както ще видим в последната част, монополът върху знанието за състоянието и движението на фирмата се оказва и средство за защита по време на съдебния процес и успява да му издейства половин година свобода – време, през което разчиства сметките на „Имекстраком“.

„Никога на него [Мабед Шареф аз не съм му давал баланс. Аз ви казах, от него аз съм криел действителните резултати и съм имал договорка, даже да ме засече, че имам сделки на Имекстраком, такива печеливши, да имам винаги отговор. (…) Счетоводството е тука [в България]. Даже и тука нашите, които работят в отделните отдели и сектори и те не знаят. Има дейност, но никой не знае официално. Ние не сме правили баланс. Една от причините да не правим баланс е тази [Мабед Шареф], а правим някакви ведомости. Имаме сведения, от които гледаме как расте чистия актив. Иначе баланс не сме правили, да се знае коя година колко печалба има. Това не може да се види и от документите във Вадуц.“ (Т17, л.36 Протокол за разпит на Г. Найденов, Градски съд)

Историята на „Имекстраком“, и по-специално историята на взаимоотношенията между Найденов и Шареф, се основават на един водещ механизъм – това е доверието, изградено на основата на минал героичен и героизиран опит, взаимната зависимост, на множество взаимни проверки, които правят един спрямо друг, и на начина, по който се разплащат по между си – постепенно (отложено) и нееднозначно. Постепенното разплащане означава, че при нужда един от двамата, който към конкретния момент има достъп до пари, ги осигурява, а възстановяването им може да се случи в неопределен момент в бъдещето. По- важно е осигуряването на средствата, а оттам и на дейността, отколкото навременното разплащане и разчистване на сметки. Нееднозначното разплащане пък означава, че възстановяването на дадените средства не се очаква да се случи от конкретната сделка, за която са дадени. Заради широкия обхват от дейности, с които се залавят Шареф и Найденов, те работят на принципа „пари се взимат от едно място, но се дават от друго и за друго и се възстановяват от трето“. Уговорките пък откъде се взимат и за какво се дават парите са устни. Единствените писмени документи, които разменят по между си, са разписки за получаване на пари при издължаването им. В тези разписки не е упоменато нито за какво са взети парите, нито как и откъде и за какво се издължават. Присъства единствено името/подписа на човека, който е получил и/или дал парите. Доверието между двамата отново е основано на принципа важен е резултатът (да има дейност и все някога да се разплатим по един или друг начин), а не средствата (как, откъде точно и кога ще стане разплащането). Този тип доверие и устно договаряне на икономическите дела е изключително силен инструмент, което двамата превръщат в най-мощното оръжие за защита спрямо останалия свят. В най-чист вид това доверие се реализира и демонстрира в третия етап от развитието на „Имекстраком“, когато режимът оспорва собствеността на Шареф във фирмата, разгледано в следващата част на книгата. Постигането на това доверие и поддържането му във времето е един от основните инструменти, чрез които може да се обясни дейността на Найденов и съществуването на „Тексим“. 

„Имекстраком“: съчетанието между комисионерство и каскадни привилегии

На 6 февруари 1964 г. собствеността на фирмата е прехвърлена и официален собственик и имащ право да се разпорежда с фирмата става д-р Иво Бек. Издадена е бланкова непопълнена цесия в един оригинален екземпляр, която остава при Г. Найденов. Онзи, който я притежава, може да я обяви в съда на Лихтенщайн и да предяви претенции към фирмата, но те ще бъдат удовлетворени, ако и официалният собственик потвърди, че притежателят на цесията е действителен собственик и ако друга редакция на същата цесия не е била вече обявена в съда. Задържайки цесията у себе си, Г. Найденов се застрахова, от една страна, срещу режима на Живков и евентуални негови посегателства върху фирмата, от друга страна, срещу евентуални действия на Мабед Шареф.

Найденов попълва бланковата цесия едва през юни 1969 г. след нарочно организирана среща между него и Шареф в София и след провеждането на финансова ревизия, която този път е обхванала „Тексим“, но и „Имекстраком“. С други думи, цесията е попълнена след като Найденов се е убедил, че срещу него има организирана кампания по нареждане на Тодор Живков (виж следващата част).

В архива на делото освен цесията се открива и копие на така наречения „контр-летр“, саморъчно изготвен документ, за който Найденов твърди, че е предал на Мабед Шареф през февруари 1964 г. като документ, удостоверяващ неговото участие в създаването и собствеността на „Имекстраком“. Съдът изисква графологична експертиза на двата документа, за да установи дали действително това е почеркът на Найденов, и експертизата потвърждава това (Т 78, л.3-4 Графологична експертиза). Оригинал на контр-летъра така и не е предоставен на съда, макар че е изискан. По този начин се препятства възможността да се установи дали документът е подписан през 1964 г. при смяната на собствеността на „Имекстраком“, или през 1969 г. при попълването на бланковата цесия. Историята с контр-летъра дава основания на прокуратурата да твърди, че от 1964 г. „Имекстраком“ е изцяло българска фирма, която официално се води собственост на Г. Найденов, но по разпореждане на българската държава. Според обвинението Найденов умишлено превръща Шареф в съсобственик чрез попълването на цесията и чрез издаването на контр-летр, за да заблуди държавата и да се защити.

Контра-летр и цесия – 1964 г.

Източник: Т 78, л.2. Оригинал на попълнена цесия и копие на контр-летр

В архива на делото обаче не съществуват оригинални документи, които да подкрепят тезата на прокуратурата. Тезата на Найденов е обратна на тази на обвинението и той успява да я защити в рамките на първия процес срещу него^[12].

Независимо от историческата достоверност на твърденията на прокуратурата и на Г. Найденов, факт е автономията, която режимът делегира на този стопански деец, но и личната автономия, която той изработва като стратегия за приложение на делегираната му автономия. Целта на личната автономия е да ограничи на свой ред контрола на режима с цел максимизация на печалбите и да увеличи свободата си на действие в частна и държавна полза. Независимо от това, кога е бил издаден контр-летърът и от неговата юридическа стойност, този епизод от историята на Имекстраком е още едно доказателство за ограниченията, които изпитва диктатурата, за да защити позицията си, след като е делегирала автономия.

След 1963 г. функционирането на „Имекстраком“ се характеризира с две основни черти: тясно обвързване дейността на фирмата с дейността на ДСП „Тексим“ и участие на фирмата в създаване на нови дружества в Близкия Изток, Европа и Африка. По-правилно е да се каже, че от есента на 1963 тези две дейности се интензифицират и се очертават като доминиращи в профила на фирмата. Нещо повече, съчетанието им поставя основата на комбинацията „Тексим – Имекстраком“, описана във втора глава.

Използвайки договорените каскадни привилегии, комбинирайки ги с резултатите от „комисионерската“ икономика, както и с възможността за действие, която двете фирми имат в рамките на социалистическия и на капиталистическия пазар, Найденов поставя „Имекстраком“ и „Тексим“ в неделима симбиоза. „Тексим“ договаря и представлява множество вносно-износни сделки, предимно във и със страни от социалистическия лагер, „Имекстраком“ пък ги превръща фиктивно в тристранни, като доставя така необходимата конвертируема валута (собствена и/или на кредит) и придобива значими по размер най-разнообразни активи.

В края на 1968 г. обаче става ясно, че комбинацията „Тексим – Имекстраком“ не може да продължава по съществува по същия начин както досега. По тази причина Найденов издава две разпореждания. Първото е свързано с изготвяне на договор за подялба и прехвърляне на имуществото, правата и задълженията между „Тексим“ и „Имекстраком“, от една страна. Целта на този договор е имуществото, принадлежащо на „Имекстраком“, да бъде продадено на „Тексим“, като по този начин българската държава стане официален собственик на всички активи, придобити от фирмата. Второто разпореждане е свързано с отнемане на всички пълномощни за представителство, които са били издавани на български лица (Ботю Ботев, Методи Антов, Иван Спасов), за да представляват „Имекстраком“. Отнетите пълномощия са заменени с издаването на ново, упълномощаващо единствено ливанския гражданин Елиас Кхатар да оперира със средства на „Имекстраком“ и да я представлява. Изготвен е договор за подялба между „Тексим“ и „Имекстраком“ от 3 януари 1969 г. Според този договор „Тексим“ приема всички активи на „Имекстраком“, в т. ч. и изплащането на кредити за закупеното имущество. В замяна се отказва от всякакви претенции към задграничните фирми, създадени с участието на „Имекстраком“ и към уставния ѝ капитал от 10 000 швейцарски франка (Т103, л.2984 Договор за подялба на имуществото между Тексим и Имекстраком). Договорът за подялба не успява да влезе в сила поради назначената ревизия на „Тексим“, но и на „Имекстраком“, и поради уволнението на Найденов и други директори от групировката в края на септември 1969 и започналия следствен процес. Целта на Найденов, издавайки тези две разпореждания, е да разреши отдавна тлеещия проблем със собствеността върху средствата за производство, или по-скоро да покаже на режима, че е започнал да урежда този въпрос. Вторичната му цел е да разграничи ясно двете предприятия, така че те да могат да функционират и като самостоятелни единици, а не само като комбинация.

„Имекстраком“ е формата, под която се рационализира наследството от контрабандния период на „Тексим“. Става дума както за организационни и финансови рационализации, които способстват за по-сигурно събиране на средствата от контрабандата, а впоследствие и от комисионите, така и за политически рационализации, прикриващи следите на режима зад граница и в страната. Става дума и за рационализация на създадените контакти от Найденов и режима с контрагенти от Северна Африка и предимно от Алжир. Не на последно място „Имекстраком“ е форма и на рационализация на делегираната от режима автономия на стопанския деец Г. Найденов. От лоялен, оперативен и дискретен контрабандист на оръжие Найденов се превръща в ловък стопански деец, едновременно собственик на мрежа от фирми в чужбина и генерален директор на ДСО и на Икономическа групировка. Тази рационализация на делегираната автономия генерира голяма свобода за предприемане на личноавтономни действия. Чрез тях по свой начин Найденов, от една страна, контролира ограниченията на режима, от друга – деформира границите на делегираната автономия, отивайки отвъд нея. Тези форми на рационализация стават възможни благодарение на непрекъснато договаряне и предоговаряне на делегираната автономия и произтичащите от нея стопански привилегии. Тези форми на рационализация носят облаги както за режима (в частна и в обществена полза), но и за стопанския деец. Създаването и функционирането на комбинацията „Тексим-Имекстраком“ е въпрос както на вътрешнополитически контекст, така и на външнополитическа обстановка. Това означава, че има степени на автономия, които не могат да бъдат договорени, тъй като не зависят от режима или пък го заплашват директно. Това е още една отлика на ограничената диктатура, която изпитва вътрешни напрежения, но и външен натиск, ограничаващи действията ѝ. Комбинацията „Тексим-Имекстраком“ просъществува малко по-малко от десетилетие. Кое налага да бъде разформирована, т.е. кое налага режимът да оттегли делегираната автономия и да обуздае произтеклата от нея лична автономия?

[1] Босуф не идва по официална покана в страната, тъй като по това време официални дипломатически отношения между България и Алжир не са възможни. Той идва под прикритието на търговско лице, но осъществява официални контакти с представител на режима, в лицето на заместник-председателя на Министерския съвет Ж. Живков.
[2] Заместник-министърът на Външната търговия Добри Алексиев аргументира така създаването на фирмата: „Мотивите, за да се образува това дружество и причините бяха в това, че трябваше да се намери известен начин за полу-легализиране на продажба на специално имущество на капиталистическия пазар, главно в развиващите се страни, в революционните движения, за да не излиза българска държавна организация.“ (Т98, л.1590 Протокол за разпит на Добри Алексиев, Върховен съд)
[3] В този протокол бившият заместник-министър Алексиев дава обяснения пред Върховен съд за нарушенията в процедурата по докладване и съгласуване.
[4] Арнт е първата свръзка на Инженерното управление с оглед на алжирската контрабанда. Многократно е играл роля на подставено лице, включително в неуспялата фирма „ИКА“ (1959) и в „Инар“ (1964).
[5] Този епизод още веднъж потвърждава изказаната по-горе теза, че мрежата за контрабанда на оръжие на оперативно ниво се осъществява основно от бивши партизани, които през 60-те години заемат управленски постове в разузнаването и армията и/или пък действат като агенти под прикритие. Участието в общи конспиративни операции в настоящето и споделеното партизанското минало правят от членовете на тази категория (бившите партизани) една много сплотена и задружна каста, представителите на която, освен че се подкрепят безрезервно, имат куража и открито да критикуват работата на институциите и режима и да не им се подчиняват. Така например ген. Стоянов не се отзовава на призовката да се яви пред Върховния съд и на отправената му от председателя бележка, че не е бил намерен лесно и че е било необходимо да бъде призоваван десет поредни пъти, Стоянов отговаря „Лошо търсите!“. Стоянов е бил призоваван и в рамките на първия процес от Градския съд и първоначално отказва да говори пред Върховния съд по време на втория процес, препращайки към показанията си, дадени пред Градския съд. Чрез този акт генералът се опитва да делегитимира втория процес срещу Найденов. Запитан как се е проявявал Найденов като партизанин, дали е бил дисциплиниран и пр. ген. Стоянов отговаря: „Ами ние нямахме тогава недисциплинирани. Те недисциплинираните се явиха след Девети. При нас бяха дисциплинирани.“ (Т 114, л. 6486-6487 протокол за разпит на П. Стоянов, Върховен съд) 
Протоколите за разпит на други бивши партизани, работили като военни разузнавачи в началото на 60-те, съдържат данни за още по-арогантно отношение към съда. Тези данни допълнително подкрепят хипотезата за кастовото съсловие на партизаните-разузнавачи, които имат усещането за недосегаемост, от една страна, и за подчинената роля на съда, пък бил той и Върховен, от друга.
[6] Споразумението, чрез което се дава независимост на Алжир, подписано през март 1962 г., край френския град Евиан. По силата на това споразумение на 5 юли 1962 г. са проведени първите избори (референдум) в Алжир и започва изграждането му като независима държава. Три месеца след това в България на посещение пристига и първата официална правителствена делегация, предвождана от Шареф.
[7] Приходите от тази дейност се отчитат, но не и официално. Всеки търговски представител в чужбина е имал право да оперира с една или няколко сметки, по които отчита сумите от дейността си. Засичането на сумите става срещу разписки за изплатени суми. Тези сметки се проверяват периодично и по думите на дейците сметката им „се заверява“, ако разликата между приходите и разходите „излезе на чисто“. Както стана ясно по-горе, режимът контролира на място това чрез служителите си в посолствата, които присъстват на разплащането с местни лица и на подписването на разписките.
[8] Вероятно подобни изключения като създаденото от Найденов чрез обвързването между „Тексим“ и „Имекстраком“ са съществували и в други страни от СИВ. Този въпрос не е проучван за целите на книгата.
[9] Раковото заболяване на Шилде е сред причините за инвестиране в завод за антибиотици в Ботевград и в Научно-експерименталната лаборатория в София, която безуспешно се опитва да създаде противораковия антибиотик (Лактобацилус антибиотикус) въз основа на бактерията от българското кисело мляко. На разноски на „Тексим“ Шилде е бил лекуван в различни болници и санаториуми в България.
[10] Идеята за това, че делегираната стопанска автономия може да се обозначава и с метафората за „концесия“, т.е. за предоставяне – срещу отчисление на договорена сума – на определено лице и организация, права за управление върху определени стопански обекти/задачи, принадлежи на Румен Аврамов.
[11] Разликата в транспорта при нает и собствен кораб е изчислена на 40 000 долара на рейс.
[12] В доклад, който председателят на Върховния съд, главният прокурор и министърът на вътрешните работи пишат до Т. Живков през февруари 1973 г., за да го осведомят за основните моменти от процесите срещу Найденов, се казва, че документи, доказващи, че при пререгистрацията на „Имекстраком“ през февруари 1964 г. фирмата престава да бъде съсобствена и като неин действителен основател и собственик е вписан само Г. Найденов, са били иззети по „секретен път“ от канцеларията на д-р Бек във Вадуц. „През месец ноември 1971 г. по секретен начин от Иво Бек бе иззет в оригинал мандатния договор сключен между него от една страна и Георги Найденов и Ботю Ботев – от друга, като представители на българската държава. С този договор сключен на 6 февруари 1964 г. при подновяване на цесията на фирмата Имекстраком по безспорен начин бе потвърдена изключителната българска собственост върху фирмата и опровергани твърденията на Найденов за собствеността на същата.“ (Т 125, л.23 Доклад до Т. Живков) Дори и това да е вярно, тези документи не са част от архива по делото. От приложените документи, които д-р Иво Бек предава на българските власти, и от кореспонденцията между него и представители на режима не може да се направи извод, че фирмата не е била съсобствена. Нещо повече, ако Георги Найденов и Ботю Ботев са били действително вписани като съсобственици, то цесията, която Найденов попълва, би била невярна и следователно невалидна, а е доказано в рамките и на двата процеса, че тя е валидна. Наред с въпроса за собствеността, цитираният доклад повдига въпроса как и какво се докладва на Т. Живков – „установената истина“ или „поръчаната истина“.