Днес всички говорят за кризата на демокрацията, че има криза на „представителната демокрация”. От какво всъщност боледува демокрацията?
Има множество фактори за болестта на „представителната демокрация”. Няма едно единствено валидно обяснение. Има обяснение най-напред от чисто политически порядък. Става дума за големи политически категории, които придаваха смисъл на борбата за демокрация след Втората световна война, но днес изгубиха своята устойчивост. Например противопоставянето ляво-дясно и по повод на различни икономически политики. Днес виждаме, че левицата и десницата, макар да нямат напълно идентични социални политики, доста сближиха вижданията си. Ето защо твърдя, че самите категории, които придаваха смисъл на политическата борба през 60-те, 70-те и 80-те, постепенно залиняха в края на 80-те години на миналия век. Вече поне трийсет години представителната демокрация е в криза.
Второ, заличаването на тези различия в политическата борба беше съпътствано и от падането на Берлинската стена и от краха на комунизма. Така че имаме не само криза на политическите ориентации в национален мащаб, но и криза на ориентирите в международен мащаб. Една част от политическата култура, която организираше живота на представителните демокрации, почти изчезна.
От друга страна, силно се промениха и самите избиратели. Следвоенните избиратели в Европа се отличаваха с политическа вярност, имаха трайно вкоренени политически убеждения. Това да си комунист, се предаваше от баща на син; от баща на син се предаваше и принадлежността към консервативната десница, както и към християндемокрацията. Всички тези силни убеждения малко по-малко изчезнаха. Забелязва се силно надигане на индивидуализма в нашите общества. В резултат на което все по-рядко се наблюдава приемственост в политическите убеждения. Тоест младите поколения са в търсене на демокрация, която да функционира въз основа на други принципи, да функционира другояче.
Младите поколения изпитват болка от демокрацията, такава, каквато тя е понастоящем. Показва го гласуването, дори в България, ако се вгледаме в процента на негласували сред най-младите. Според първите сондажи, с които се запознах, младите избиратели във вашата страна търсят по-скоро своя избор сред по-малки или нови политически сили, за които е подадена голяма част от вота на младите българи. Впечатлен съм от това, че 28 % от българите на възраст между 18-30 години, са гласували за малки политически партии, останали под прага на 4 процентната бариера. Ясно е, че поне един от всеки четирима млади българи търси нещо друго. Това е достатъчно ясен сигнал, който свидетелства за „болестта на представителната демокрация”.
После идват икономическите и културните фактори на това заболяване. Икономическата глобализация е един основен фактор. Избирателите в България или Франция ясно си дават сметка, че днес националната власт в тяхната страна има доста периферно влияние върху икономическите процеси. Възстановяването на растежа, борбата с безработицата, постигането на бюджетен баланс са основни цели, които обаче не зависят изцяло от съответните национални власти. Европейските граждани си дават сметка, че националните власти, в рамките на един отворен и глобализиран свят, са поразени от голяма доза безсилие. И това усещане за безсилие допълнително изостря болестта на представителната демокрация.
И последното обяснение се отнася до културата. Европейските граждани през 2013 г. не са европейските граждани отпреди петдесет години. Нивото на образование, степента на информираност силно се увеличиха. Ето защо тези граждани са все по-непокорни и все по-взискателни. Все по-мимолетни и обзети от съмнения във всичко. Те, разбира се, имат съмнения, в представителната демокрация.
Така че съвкупността от всички тези фактори, които са свързани помежду си, допринасят до болестта на представителната демокрация, която се изразява в огромен брой негласували, в засилването на политически прояви с протестен характер, в непостоянство и промяна на нагласите от едни избори към други. Днешните избиратели наистина са белязани от голяма доза несигурност.
Засилват се същевременно екстремизмите – лутанията от крайно лявото към крайно дясното, които често се сливат. Казахте, че изчезва традиционното ляво и традиционното дясно. Имате ли обаче индикации, че крайно десните партии минават вляво – не само като реторика, но и като политически проект. Волен Сидеров, лидерът на националистическата партия „Атака” в България например припознава Уго Чавес като модел. Къде е обяснението?
В контекста на криза на демокрацията намира израз волята на мнозина избиратели да гласуват срещу тези политически сили, които в най-голяма степен въплъщават стабилността на представителната демокрация в Европа след края на Втората световна война. Тоест срещу умерената левица – социалисти или социалдемократи, а от друга страна, срещу умерената десница – християндемократи или пък консервативната и либерална десница. Днес десният център и левият център най-често са в криза, виждаме го в мнозина европейски партии. Ето защо гражданите протестират чрез негласуване, или протестират на улицата, или пък протестират в изборните урни. Този протест в изборните урни най-често отива към крайната десница, а в някои страни – към крайнолеви формации. Ако вземем за пример Франция, там на последните президентски избори представителката на крайната десница Марин Льо Пен постигна извънредно голям резултат – около 17% от гласовете. А имаше и представител на крайната левица (която ние наричаме „левицата на левицата”) – Жак-Люк Меланшон, който мина бариерата от 11%. Виждаме, че има протестен вот, който не се бои да се насочи към крайностите. В повечето случаи той отива при крайната десница – националистка и популистка, но в някои страни го обира крайната левица. Ясно е, че крайната десница умее по-добре да капитализира страховете и тревогите на избирателите, отколкото крайната левица.
Защо?
Защото крайната левица все още си остава затрупана от позовавания на комунистическото общество, на стария социалистически блян, за които всички са наясно, че прикриват една лъжа.
Заради падането на Берлинската стена и рухването на Съветския съюз?
Точно така. Не само заради съветския модел, но и заради модела на китайските комунисти – вече знаем много добре, че китайското общество въобще не е комунистическо общество. А що се отнася до комунизма, който остава по света, то той изобщо не може да служи като модел. Северна Корея е комунистическа страна, но може ли да служи като модел? Куба днес изглежда като една съсипана страна в края на комунистическото си управление. Вече няма комунистически модели. Ето защо крайната левица, която много често се позовава на наследството на този комунистически модел, не съумява да звучи достатъчно достоверно, за да събере тревогите и страховете на множество европейски граждани, за разлика от крайната десница. Още повече, че крайната десница днес значително се дистанцира от фашизма и нацизма, възникнал между двете световни войни. И се стреми – с повече или по-малък успех – да играе с демократичната карта. Казват ни: „Ние вече не сме фашисти. Ние не сме национал-социалисти. Ние сме за демокрацията”. И много често крайната десница дори играе с картата на нещо, което би могло да бъде наречено хипер-демократизъм. Често се повтаря: „представителната демокрация не ни е достатъчна, трябва ни пряка демокрация. Референдуми! Трябва „демокрация на участието”! Трябва народът пряко да взема решения и то чрез референдуми. Така че крайнодесните са достатъчно гъвкави, за да известят края на представителната демокрация и да претендират, че искат да отидат още по-далеч. Но според мен големият успех на тази крайна националистическа и популистка десница в Европа се състои във връщането на въпроса за „идентичността”. Защо изниква наново въпрос за идентичността? Защото всяко общество днес е подложено на „отварянето”. В икономиката това са процесите на глобализацията; в политиката – изграждането на ЕС; в културата това са процесите на космополитизма. Потоците на имиграцията водят до нова културна смесица и до демографски промени. Но тези процеси на отваряне – икономическо, политическо и културно – пораждат тревога, те провокират страхове. Започва да се говори, че е застрашена „националната идентичност”. А какво е националната идентичност? Какво означава да си българин днес? Какво означава да си французин днес в един отворен свят? Крайната десница винаги е била носител на представата за обществото като за някакво национално самозатваряне, за обществото вътре в националните си граници като хомогенна нация, която изключва всякакви външни влияния. Ето защо си представяме как тя свързва днешната „болест на демокрацията” със загубата на идентичността. Вярно е, че това отворено и мобилно общество все повече се превръща в общество от индивиди. А въпросът за идентичността е реален въпрос, дори бих казал, че е добър въпрос. Това, което е лошо, са дадените отговори.
А как виждате случая Сидеров в България? Той също говори за „българизъм” и какво е да си българин днес, което май няма да му попречи да подкрепи програмно правителство, заедно с партията на българските турци? Излиза, че крайнодесните са доста по-адаптивни от крайнолевите в това отношение?
Трябва да признаем, че сред мнозина партии от крайната десница има не само идеология, но и много прагматизъм. Те имат капацитет да уловят проблемните точки в европейските общества. Усещат тези проблеми и им дават отговори, които най-често, от моя гледна точка, са осъдителни отговор Най-често в тези отговори се съдържа ксенофобия, от каквато Европа не се нуждае. Но те съумяват до уловят някои особено болезнени проблеми. Какви са тези болезнени проблеми? Например разслоенията между губещите от модернизацията и печелещите от модернизацията. Между онези, които смятат, че всички печелим от едно отворено общество, и другите, които предупреждават: „Внимание! Отварянето – икономическо, политическо и културно, може да има неблагоприятни последици.” Крайнодесните много добре улавят тези нови проблематики и ги експлоатират. Те наливат масло в огъня на новите проблеми. Което не им пречи да изразяват определен прагматизъм. Преди няколко години в Словакия видяхме как партията на ултранационалистите управляваше заедно с левицата.
Така че и г-н Сидеров – може би, кой знае! – утре ще даде подкрепата си на правителство, изградено на основата на коалиционна ос между българските социалисти и партията на българските турци. Нещо, което наистина придобива доста комичен оттенък! Мисля, че крайнодесните лидери, подобно на мнозина други, са в състояние да вплетат идеите си в различни политически комбинации. Те винаги могат да кажат на общественото мнение: „Вижте, ние сме всъщност гаранти на политическата стабилност”. Подобни идеи винаги могат да бъдат продадени на общественото мнение, макар зад това винаги да се крият огромни противоречия.
Мислите ли, че крайнодесните политически партии, обзети от проблема за идентичността, могат да дадат транснационален или интернационален израз на този проблем за идентичностите, или това е невъзможно?
Въпросът за идентичностите е, разбира се, международен въпрос. В много страни на Европа и отвъд нея си задават въпроса как в този отворен свят се поставя въпроса за идентичността. Така че въпросът за идентичностите е определено интернационален. Но и обратното: има ги онези, които отстояват една затворена концепция за идентичностите, за идентичността като нещо вечно, дефинирано веднъж и завинаги, което не помръдва. Но всички тези крайнодесни, популистки и националистки партии са преимуществено локални. Те не са способни да дефинират политика в международен мащаб. Бих казал, че няма нищо по противоречиво от интернационализацията на национализма. Тя никога не е имала успех.
В Европарламента групата на националистите се разпадна.
В Европейския парламент националистите не са в една група. Те са разпиляха между три фракции – на невписаните в никоя политическа група и двете суверенистки фракции. Няма интернационал на националистите! Беше много трудно са се създаде Интернационал на комунистите, а Интернационалът на националистите е още по-трудно нещо.
Проектът на тези крайнодесни партии съвместим ли е с европейската идея? Те не се ли стремят към разпадането на ЕС?
Тук трябва да сме по-внимателни в анализа, защото тези партии определено не са в съгласие помежду си. Някои крайнодесни партии са за излизане на страните им от ЕС, други се обявяват единствено за излизане от еврозоната, ако страната им е в нея. Такъв например е случаят на Националния фронт на Льо Пен във Франция. Други например изобщо не са враждебни към ЕС като такъв. Така че различието между националистическите партии по повод ЕС е доста реално. За пореден път се вижда, че между всички тези националистически или популистки формации съществува не реално, а само фасадно единство. И че те са неспособни да се обединят около общи проекти и обща програма.
Какво обаче идва след залеза на либералната и представителната демокрация. Защо демокрацията на участието, пряката демокрация, не успокоява ситуацията? Могат ли да заработят тези квартални и обществените съвети, за които толкова се говори и във Франция? Смятате ли, че пряката демокрация ще задълбочи кризата на демокрацията?
Всъщност покрай кризата на представителната демокрация в множество европейски страни, включително и във Франция, се говори, че изходът е една „демокрация на участието” – тоест квартални съвети, форми на широк консенсус, участие на гражданите в различни сдружения и т.н. Има някаква форма на наивност във всичко това, колкото и един подобен проект да изглежда симпатичен. Първо, не всички общества разполагат с достатъчно развито гражданско общество, за да приложат „демокрация на участието”. Има общества, в които тъканта на гражданските сдружения е доста плътна и устойчива, където гражданите могат да поемат в ръцете си голяма част от общите дела.
Но има страни – България е пример за това – където гражданското общество е далеч по-слабо, няма устойчива тъкан от граждански сдружения и където съответно „демокрацията на участието” няма структурни условия да се осъществи. Това е първият елемент, който показва границите на тази „демокрация на участието” като идеален отговор на кризата на представителната демокрация. Второ, дори когато има „демокрация на участието”, трябва да сме особено бдителни, защото тя много често бива овладявана и манипулирана от активни малцинствени групи – от крайната левица или десница – които са професионалисти в размириците, но това поставя под въпрос легитимността на техните действия. По този начин „демокрацията на участието” много лесно може да се изврати и обърне от целите си. И, трето, „демокрацията на участието” може да даде възможност да се чуе гласа на гражданите, ала в края на краищата някой трябва да вземе решение. А само представителите на народа имат легитимността да решават. Голяма трудност в множество страни, включително във Франция, е как да се артикулира консултацията с гражданите (демокрацията на участието) като тя се съвмести с политиката на вземане на решения, които могат да са дело само на парламентаристите. Само те са легитимни да го сторят.
Но когато хората се разочароват от пряката демокрация, какво следва? Не просто криза, а може би направо диктатура?
Има още един отговор на болестта на представителната демокрация и това са средствата на полупряката демокрация. Най-вече референдумите. Референдумът е полезно средство, което може да се използва след дълъг и задълбочен демократичен дебат, когато е полезно да се запитат гражданите какво е тяхното мнение на един референдум. Но трябва да се внимава: референдумът е едновременно най-добрата и най-лошата идея. Той е най-добрата идея, когато идва след наистина задълбочен и плуралистичен дебат, истински демократичен дебат, състоял се на „агората”, сред гражданите. И обратното, ако референдумът е претупан през куп за грош, това е нещо много лошо, защото и диктатурата много често си служи с референдуми. Ето защо отговорът, който пряката демокрация може да даде на кризата на представителната демокрация, е понякога много добър, а понякога – много лош. И сега към въпроса до какво може да доведе болестта на представителната демокрация?
Първата хипотеза е, че тази криза на представителната демокрация може да доведе до онова, което виждаме в толкова много страни – до демокрация, все по-белязана от популизма. Виждаме какво се случва в България, какво се случва в Италия на Берлускони, могат да се дадат още много примери. Виждаме, че това са демокрации, но много често става дума по-скоро за фасадни демокрации, в които стилът на популистко лидерство все повече се налага, а популизмът се свежда само до „управление”. Тоест тези страни все повече се управляват от администрацията или някакви центрове на властта, които обаче не са подложени на демократичен контрол. Трябва да признаем, че това се случва във все повече и повече европейски страни. Втората хипотеза е по-мрачна. Тя предвижда връщането на власт на силно авторитарни режими. Ако се вгледате в „руския случай”, ще видите, че Русия след края на комунизма (по времето на Горбачов и Елцин), неуверено вървеше в търсене на демокрацията, а сетне, след всички тези привидности, се установи открито авторитарен режим. Нещо, което съм склонен да нарека, възприемайки термина на Фарид Закария, „нелиберална демокрация”. Тоест става дума за демокрации, които само привидно изглеждат като демокрации, а всъщност изобщо не са държави, в които има политически либерализъм. Когато се убиват журналисти, едва ли може да се говори за режим на либерална демокрация. Това може би е бъдещето, колкото и то да изглежда мрачно, на някои демокрации. И на трето място, имаме едно по-позитивно бъдеще. Това е случаят на редица европейски държави, днес наистина поизгубили ориентация, които обаче са в търсене на нов жизнеспособен модел.
Това е и третата фаза на демокрацията. Ще обясня какво имам предвид. След Втората световна война демокрациите бяха белязани от силно идеологизиран конфликт. Имаше „големи разкази” на левицата и десницата – комунистическия разказ, консервативния разказ, либералния разказ. Но с „края на идеологиите” от края на 80-те години на ХХ в., отмина първата фаза на представителната демокрация.
Тя навлезе във своята втора фаза, белязана от изключителен прагматизъм, където огромна роля играеше политическата комуникация и медиатизацията. Става дума за популизъм, който често се артикулира с най-модерни комуникационни техники. Нещо, което нашите италиански колеги наричат „теле-популизъм”. В момента ние живеем точно в тази фаза и бившият български министър-председател е най-характерното въплъщение на споменатия „теле-популизъм”. Но ми се струва, че идва край на тази втора фаза, започнала в през 90-те години на миналия век и получила силно развитие в първото десетилетие на XXI в. Избирателите вече не са удовлетворени от този модел. Те си дават сметка, че трябва да излязат от него.
И така евентуално стигаме до третата фаза на демокрацията, в която ще изискваме от политиците да бъдат носители на проекти. Ала тези проекти ще са много по-различни от идеологическите проекти от 50-те години, изобщо не става дума за връщане към тях. Стада дума за проекти, които ще се представят пред обществото с трайност един-два мандата. В България мандатът е четири години – това означава проект за осем години, във Франция мандатът е 5 години, следователно срокът на подобен проект ще се простира до 10 години. Тоест ние ще избираме политици, способни да очертаят бъдещето на българското или френското общество в период от 8-10 години. Те ще ни кажат: „Ето, за да решим големите въпроси като безработицата, интеграцията в Европа, възстановяване на бюджетния баланс (съвсем конкретни въпроси), имаме следните решения за период от 8-10 години. Такива и такива са възможните политически сценарии. А вие, народът, трябва да решите”.
Демокрация на експертизата?
Демокрация, белязана доста силно от експертизата, но не и осъществявана от експерти. Демокрация, която се захранва от експертизата. Днешното общество разполага със солидна социална, икономическа и демографска експертиза, има интелектуалци и експерти, които има какво да кажат. Но това ще е политически проект, връщане към културата на проекта. Не изповядването на определени принципи – националистически или някакви други – а конкуренция на проектите. Това вече няма да е обръщане към светлото бъдеще със срок от век-век и половина. Не, не. Ще става дума за бъдещето на българското, френското, немското или британското общество в хоризонт от десет години.
Трябва ли тогава да вярваме в рационалната природа на политическото тяло?
Това не е само въпрос на рационалност. А е и въпрос на емоция, на чувства. Като граждани, ние трябва да мислим рационално, но имаме и право на емоции. Политическото е също и емоционалност. Не става дума за преминаване към рационално управление – изобщо не вярвам в подобни глупости. Това не съществува. Никога не можем да прескочим чувствата на хората, за да преминем към „администрирането на нещата”, както казваше Сен-Симон във Франция. Технократичният блян е една абсурдна мечта. Мисля, че можем да накараме европейските граждани отново да замечтаят, ако им предложим „утопия в човешки мащаб” Не става дума вече за някакви гигантски утопии като комунистическия проект, фашисткия проект, за новия човек и т.н. Става дума за онова, което аз нарекох „култура на проекта”. За проект на групата, от която сме част – ние, заедно с децата си.
Част от нашите европейски съграждани са видимо разочаровани. Вижте какво се случи в България по време на уличните протести от месец февруари. И какво последва: половината от българските граждани останаха по домовете си и не отидоха да гласуват. Това означава, че у тях е стаено огромно неудовлетворение. Хората имат желание за нещо друго. Така че се налага – задачата не е никак лесна – да се измисли нов начин за правене на политика.
Какво мислите за различните протестни движения, били те анархистки или националистически? Мнозина младежи – в Европа или САЩ, „Окупирай…”– те искат промяна и път, различен от този, който им предлагат традиционните политически партии. Мислите ли, че тези движения могат да допринесат за съживяването на демокрацията?
Всички тези движения на „Възмутете се!”, които бяха особено силни в САЩ, не толкова във Франция, но най-вече в Испания, са изцяло симптоматични за факта, че младите поколения не са отчуждени от политиката. Че те имат желание да участват и да се ангажират. Но е вярно, че тези движения извървяха само половината от пътя. Много добре разбираме какво тези движения осъждат. Виждаме какво отхвърлят. Това, което те на първо място отхвърлят, са перверзните последици от един чисто спекулативен капитализъм. Това, което те осъждат, е един индивидуализъм, който води до чист егоизъм. Много добре разбираме какво те отхвърлят. Но, за сметка на това, изобщо не виждаме какво предлагат. Така че половината от пътя е извървяна, остава втората половина. А втората половина от пътя трябва да я извървят политиците. Те са тези, които трябва да си зададат въпроса за бъдещето на обществата. И те трябва да предложат проекти в хоризонта на мандатите, за които са избрани. Това е призванието на политическата професия. Политическото призвание съвсем не е в това да си пълниш джобовете или да осъществяваш личните си интереси. Познавам мнозина политици и знам че те – бидейки мъже и жени, са движени от лични страсти, подобно на всички останали. Но мнозина политици в миналото и днес, съумяха да надмогнат тези лични интереси и да излязат с проекти, важни за избралите ги социални групи през следващите десетилетия. Ако голяма част от представителите на българската, френска или немската политическа класа си задават подобни въпроси, нещата ще тръгнат по-добре. Представителната демокрация никога не излиза от кризата, тя винаги е в постоянна криза. Но ако казаното от мен се случи, то ще избегнем най-лошите сценарии или поне най-мрачните сценарии, които споменах преди малко.
Трябва ли да променим мисленето за изборите чрез различно оценностяване на вота на негласувалите, например на гласувалите с бял вот, но участвали в изборите?
Мисля, че съществуват много начини да съживим изборния процес. Хората се съмняват, но не трябва да им отнемаме правото на съмнение. Виждаме, че само половината българи отидоха да гласуват. Но ако отнемете това право на българите, ще има бунт. Но е и вярно, че можем малко по-иначе да вдъхнем живот на правото на вот. Първо, важно е вотът да се вписва дълбоко в традицията на правовата държава. Абсолютно скандално е в страна-член на ЕС все още да има фалшификации с правото на вот. Да се говори за купен вот, за корпоративен вот и т.н. Това абсолютно не е редно. Правовата държава трябва да върне позициите си, а ЕС да упражни цялата си тежест и влияние, така че изборите в България да бъдат легитимни, а не в някаква степен фалшифицирани. Второ, в светлината на „демокрацията на участието”, ми се струва, че е редно на избирателите да се даде правото да се произнесат по селекцията на предложените кандидати. Засега партиите имат почти пълен монопол при представянето на кандидатите. Но знаете, че в много страни от ЕС постепенно се въвежда системата на „първичните избори”. Така че избирателите посочват кандидатите за листите, а партиите следват техния избор. Това е вторият начин да върнем избирателите на изборите. А третият начин е юридически да признаем правото на тези, които отказват да изберат. Които смятат, че политическите предложения са неудовлетворителни, но искат да упражняват гражданското си право чрез „бял вот”. Мнозина във Франция се борим в тази насока. В моята страна „белият вот” се отъждествява с невалидния вот, което е напълно погрешно. Имаме невалиден вот, когато някоя стара дама сбърка и гласува едновременно за две партии. Белият вот е нещо различно. Мисля, че трябва да се приеме, че белият вот е нещо различно, че това е изразено гласоподавателно право, което да се отчита отделно.
Как предлагате да бъде отчитан този бял вот?
Смятам, че той трябва да бъде пресмятан отделно като вот за отделна партия, която няма свои представители. Но че той трябва да бъде броен отделно от останалите подадени гласове. Например, ако за даден парламентарен мандат са необходими толкова и толкова гласове, а заради белия вот не може да бъде постигната изискваната от закона бариера, то тези места в парламента трябва да останат празни.
И накрая нека се върнем към България. Партията на бившия премиер Бойко Борисов, която излезе първа в изборите, поиска тяхното касиране. Как бихте коментирали това? Не е ли това някакво особено европейско изключение?
Да, доста странна е идеята да се поиска повтарянето на току-що провелите се избори, при това от партията-победител. ГЕРБ обаче констатира, че е в изолация. Според мен много от странностите в сегашното поведение на ГЕРБ трябва да се обяснят с факта, че партията е първа на изборите, но щом сте първи, а сте в изолация, то очевидно, че не можете да имате мнозинство, с което да съставите правителство. Така че повечето от привидно странните реакции на ГЕРБ намират обяснение в изолацията на тази партия. Ситуацията, според мен, е наистина изключителна. Но все пак подобна реакция поставя проблем по отношение на демокрацията. Българите току-що са се произнесли пред урните. Така се е установило съотношението между политическите сили и дори то да не ви изнася, трябва да се научите да го зачитате. Това е нещо базово в политическата демократична култура. Не може, щом резултатите не ви харесват, да призовавате да се гласува наново. Още повече, че ГЕРБ биха могли да се разочароват и от резултатите от на евентуални втори избори. Така че и това трябва да се има предвид. В демокрацията не трябва никога да си лош губещ, защото тогава ще си и лош печелещ.
Паскал Перино (род. 1950 г.) е професор в Института за политически науки (Париж), където ръководи Центъра за изучаване на френския политически живот (CEVIPOF), който през януари 2004 г. се преобразува в Център за политически изследвания към Института за политически науки Париж. Неговите изследвания се отнасят предимно до електоралната социология, анализа на крайната десница във Франция и Европа, както и върху интерпретирането на новопоявилите се разслоения в европейските общества. Същевременно той изпълнява различни експертни мисии към Съвета на Европа, Националния швейцарски фонд за изследвания, Българския национален фонд за научни изследвания, Белгийския фонд за научни изследвания, а също така и за Радио Франс. Сред най-известните му произведения са: „Речник на вота“, „Кръстоносците на затвореното общество“, „Европа при урните“, „Симптомът Льо Пен“, „Политическото поведение“.
