1
909

Германска Европа

Какви са последиците от оспорваната германска политика на икономии? Как може да се преодолее кризата и едновременно да се запази демокрацията?

Преди шейсет години Томас Ман предупреждава германците никога повече да не се стремят към „германска Европа”. Точно това обаче се случва в хода на кризата на еврото: най-силната икономическа сила на континента започва да диктува условията.

Под въпрос са базисни правила на европейската демокрация – защото предусещането, че Европа върви към катастрофа, фундаментално е променило властта. Какви са последиците от оспорваната германска политика на икономии за европейския властови пейзаж? Какви са възможните решения на конфликта между архитектите на Европа и ортодоксалните защитници на националната държава? Как могат да се съвместят императивите на преодоляването на кризата и императивите на демокрацията с оглед на рисковете за обединена Европа? Как може да се преодолее кризата и едновременно – да се запази демокрацията? Какво означава идеята за европейски обществен договор, който не се отнася до институциите? – ето въпросите в центъра на този вдъхновен текст на Улрих Бек, който издателска къща КХ – Критика и Хуманизъм публикува се едновременно с немското издание.

Изводът на Бек след политически, социологически, икономически и дори психологически прочит на ситуацията е, че ни е нужен европейски обществен договор, който да се отнася не до институциите, а до индивидите. Днешна Европа няма да успее да оцелее. Евросъюзът трябва да стане нещо повече от леден брак, поддържан единствено заради ужаса от онзи хаос, до какъвто би довело неговото разпадане. Той трябва да бъде преизграден върху нещо по-позитивно: „европейско общество на индивидите” е новият манифест. Няма по-добър начин за това от обединяването на обикновените европейци, които подемат действие сами, извън институциите…

Улрих Бек, „Германската Европа. Новите властови пейзажи под знака на кризата”, ИК Критика и Хуманизъм, превод от немски Светла Маринова

Улрих Бек е сред най-влиятелните социални мислители днес, професор по социология на Мюнхенския университет, преподавател в Харвард, Париж и London School of Economics. Неговият opus magnumРисковото общество – предстои да бъде публикуван през 2013 г.

 

 

Новите властови координати на Европа:

 

как се стигна до германската Европа

 

Улрих Бек

 

С оглед на световнополитическите размествания, които водят до разочароване на създадените очаквания и невалидност на познатите инструменти както на теорията, така и на политиката, днес интелектуалците реагират с бягство. Това важи не на последно място за социалните науки, които в своите теории и емпирични изследвания обикновено поставят въпроса за възпроизводството на социалния и политическия ред, но не и за неговата трансформация.[1] Разбира се, и в тези изследвания се има предвид нещо като социална промяна, във всеки случай основният въпрос, който се поставя в тях, е как, въпреки всички трансформации, се възпроизвежда националният ред на обществото и политиката.[2]

Във всеки случай, ако се разгледат радикалните събития и тенденции от последните десетилетия – избухването на ядрения реактор в Чернобил, разпадането на Съветския съюз, атентатите от 11 септември, промяната на климата, финансовата криза и кризата на еврото, – прави впечатление, че те имат два общи белега: от една страна, преди настъпването си те са били невъобразими, от друга, по своя характер и последици те са глобални. Става дума буквално за световни събития, които правят непосредствено осезаемо все по-тясното преплитане на жизнените и практическите пространства и повече не могат да бъдат схващани с инструментите на мислене в категориите на националната държава. В контекста на парадигмата на възпроизводство на социалния ред на националната държава те не само са били на практика невъобразими, но и по принцип изпадат от тази рамка и по този начин я поставят под въпрос. В противовес на това, теорията за рисковото общество тръгва съзнателно от рисковете, които си самопричинява модерността, и поставя в центъра въпроса как с оглед на заплашващите катастрофи се пропуква редът на националната държава и как се променя разбирането за властта, за социалното неравенство и за политическото като такова. В този хоризонт могат да се формулират три тези по отношение на европейската криза:

Първо: Днес сме свидетели на инфлация на заплашващите катастрофи и разрухи. Тук трябва да направим ясна разлика между катастрофата и реториката за катастрофата. Точно това цели понятието за риск в теорията за рисковото общество: говоренето за рискове винаги се отнася до заплашващи в бъдеще катастрофи, които трябва да се предугадят и предотвратят в настоящето.[3] По отношение на кризата на еврото това означава следното: наистина и днес вече има драматични лични и социални катастрофи (много гърци вече не могат да си позволят посещение при лекар или болнично лечение; почти половината от младежите в Испания са безработни), но по отношение на еврото и Европейския съюз като ключови институции все още сме в ситуацията на риск.[4] Същинската катастрофа, която обикновено се рисува, би била разпадането на валутния съюз, което като верижна реакция би повлякло към пропастта Европейския съюз като цяло и световното стопанство….

Мнозина бъркат рисковото общество с катастрофично общество. Второто би било нещо като „Титаник”: в него доминира формулата „прекалено късно”, съдбоносното потъване, паниката на безизходицата. В моята теория става дума за това (ако искаме да останем при същия образ), че все още има шанс скалата да бъде „заобиколена”, ако се промени курсът. В този смисъл тук има сродство между теорията за рисковото общество и принципа на надеждата на Блох.

Второ: Подобно на други големи рискове (примерно ядрената енергия или промяната на климата) и рискът за Европа е принципно неконтролируем. Появата на катастрофата не може нито да се прецени, нито да се овладее с познатите инструменти на прогнозата и предварителните мерки, на мениджмънта на несигурността и даването на гаранции. Историческата специфика в този случай се състои в това, че неконтролируемостта е „домашно производство”, и дори плод на политическа воля: въведена е обща валута, без едновременно с това да се създадат институции, с помощта на които да се контролират и координират стопанската и финансовата политика на отделните европейски страни.

Трето: Рискът съдържа посланието: „Крайно време е да се действа!”. Рискът изтръгва хората от инерцията на техните навици, политиците – от така наречените обективни принуди. Рискът е онова състояние, при което несигурността на всекидневието се е превърнала в проблем, а катастрофата все още не е настъпила. Рискът отваря очите, същевременно събужда надежда за позитивен изход. Парадоксът тук е, че глобалните рискове стимулират и окуражават. В този смисъл рискът е и политическа категория, в крайна сметка той освобождава политиката от старите правила и институционалните окови.

Тъкмо защото много неща са заложени на карта, днес внезапно на дневен ред излизат опции, които доскоро се смятаха за напълно погрешни и се защитаваха само от аутсайдери: „данък върху финансовите транзакции”, „еврооблигации”, „единна банкова система”, „банков лиценз” – зад всички тези изкуствени думи, които при някои предизвикват одобрение, при други – несъгласие, се крият малки революции. Така например при „единната банкова система” имаме работа с една технократска утопия, с която правото на национален бюджет, една пазена от конституциите светиня на демокрацията, би могла да бъде поставена под въпрос, в резултат от намесата от Брюксел или Франкфурт. Същевременно се мисли в посока към една „общност на отговорността”, която преобръща с главата надолу всичко, което до този момент се е смятало за саморазбиращо се, а именно, че е изключено например германците да плащат с парите си за „лекомислието на южните страни”, които – както често се казва – „са живели над възможностите си”.

Повече от ясно е едно: там, където очакването за катастрофа определя общественото съзнание, се променят основите на обществото и политиката, старите институции вече не отговарят действително на проблемите, правилата могат, нещо повече: трябва да бъдат променени. С това се разкриват възможности за договаряне, за малки и по-големи революции, за неща, които до този момент са били немислими. Макар в много теории по въпроса да се твърди, че идвал краят на политиката[5], понастоящем сме свидетели точно на обратното: на време, в което се поставя началото на нови форми на политическото.

В каква посока в крайна сметка може да поеме трансформацията на обществото и политиката на националната държава, е по принцип отворен въпрос. Възможни са най-малко два абсолютно различни сценария, които бих искал да обознача като хегелиански и като сценарий в стил Карл Шмит.

Превод от немски: Светла Маринова

 



[1] При това трябва да се прави разлика между социална промяна и трансформация на социалния и политическия ред. По друг повод съм направил разлика между социална промяна и „промяна на основанията” (в смисъла на „промяна на базисната система на промяната”, съответно на „метапромяна”); срв. напр.: Ulrich Beck, „Jenseits von Klasse und Nation: Individualisierung und Transnationalisierung sozialer Ungleichheiten”, в: Soziale Welt 59/4 (2008), 301-325.

[2] Съответните автори задават въпроса как с оглед на настоящето и бъдещето се възпроизвежда класовият ред (Пиер Бурдийо), властовият порядък (Мишел Фуко), бюрократичният ред (Макс Вебер) или (автореференциалната) система (Никлас Луман). Докато тези автори са фокусирани върху нормалното функциониране на политиката и обществото и показват с голяма прецизност устойчивостта на утвърдените институции по отношение на промените, то моята теория за глобалния риск е концентрирана върху изключението, което разчупва утвърдените рутини. Във всеки случай това изключение се е превърнало в нормалност в световното рисково общество.

[3] Обикновено се говори за „криза”, а тук в повечето случаи – за „риск”: как се отнасят помежду си тези две понятия? Понятието „еврориск”, което въведох тук, съдържа в себе си понятието „криза на еврото” (съответно „криза на Европа”), но в три основни пункта го надхвърля: първо, понятието за криза заличава разликата между (инсценирания) риск като настоящо бъдеще и катастрофата като бъдещо настояще (за което в крайна сметка не можем да знаем нищо). Говоренето за криза сякаш „онтологизира” разликата между предугадена и настъпила катастрофа, която тук е в центъра на вниманието. Второ, употребата на понятието за криза подвежда, че е възможно в хода на овладяване на кризата да се възстанови старото положение. В противовес на това понятието за риск разкрива „вековната разлика” между това, което застрашава в глобален мащаб, и това, което е налично като възможни отговори в рамките на политиката на националната държава. С това същевременно се твърди, трето, че рискът, както го схващам, не е изключение, подобно на кризата, а се превръща по-скоро в нормално състояние и заедно с това – в двигател на една голяма трансформация на обществото и политиката.

[4] Това преживяване на възможната катастрофа, на смъртността на еврото, пише Луис Басет във всекидневника Ел Паис, „напомня на молитвите за дъжд. Колкото по-често се повтаря […], толкова по-реален става мрачният, нежелан образ на една Европа на еврото и на един свят без Европа. […] Всички разбрахме: еврото е смъртно; още следващите дни може да се изпари от ръцете ни. […] В интелектуално отношение вече сме навлезли в непозната област. […] Ето защо не е чудно, че европейските фабрики за документи, манифести, статии и спешни доклади се опитват през последните часове да намерят формула, която би отпушила пътя за еврооблигациите, за спасителната солидарност, за забранения досега от Германия трансферен съюз и едновременно с това би могла да гарантира изискваната от Ангела Меркел политика на икономии, контрол и отговорност. […] Проблемът се състои в това, че много малко от тези идеи могат веднага да се приложат на практика и че тяхната ефикасност се доказва още по-трудно в момент, в който трябва да се вземат под внимание облозите на пазарите за смъртността на еврото.” („El euro es mortal”, в: El Pais [28 юни 2012 г.]; немският превод е онлайн достъпен на адрес: http://www.presseurop.eu/de/content/press-review/2260291-ja-der-euro-ist-sterblich [от август 2012 г.])

[5] Вж. например посочените по-горе автори. При това често политиката се отъждествява с политиката на националната държава. Следователно се има предвид, че техните представи за национална/интернационална политика са вече неоснователни. Докато въпросът, какви нови (транснационални) форми на политическото възникват, остава недоизяснен. Карл Шмит също изхожда от разпадането на държавната политика. В настоящата криза поне засега сме свидетели на обратното: държавите членки са основните актьори при овладяването на кризата на Европа.